Звездата на Младежкия театър Володя Смирнов живя само 3 години след инсулта

Володя Смирнов

  71 години трябваше да навърши на 22 юни актьорът Владимир Смирнов, когото всички наричат Володя. За него не се намери време да се напише ред, нито пък някоя медия, претендираща да е национална, се сети да излъчи „Сбогом, приятели“ – първия му филм, „Най-добрият човек, когото познавам“ или епизод от „Децата на капитан Грант“. Красавецът на Младежкия театър си отиде повече от тъжно – след прекаран инсулт, след унижения – творчески и битови. От погребението му през август 2000 г. наистина само малцина се сещат за него. Бардът Михаил Белчев създава песен в негова памет, но и тя отдавна не звучи.

Смирнов е чистокръвен руснак, роден в Сибир (гр. Черногорск, Красноярският край на Русия), в деня когато Германия напада СССР. Сменя родината си заради любовта си към българска актриса.

„Скоро, много скоро ще говориш“, опитва се да дава кураж на актьора художничката Богдана, втората му и последна българска съпруга. Володята претърпява инсулт през 1997 г, от който не успява да се възстанови въпреки положените усилия от него, от наетите рехабилитатори, от Богдана. Съпругата му е силно изненадана, че на осемнайсетия ден след удара го изписват уж като здрав. Така рехабилитацията пада на негов гръб. Вторият удар всъщност е финансов – актьорът почти няма доходи.

Въпреки, че е обречен да е получовек, скоро след инсулта той не иска да разваля сватбеното тържество на дъщеря си, родена от първия му брак, и отива на церемонията. Страшна за актьора става забравата – телефонът му спира да звъни. От гилдията не се обажда никой, с изключение на Иван Налбантов, Вихър Стойчев, Мая Бабурска, Явор Спасов.

"Тримата мускетари" на Младежкия театър (отляво надясно): В. Бъчваров, Вл. Смирнов - като Д'Артанян, П. Петров, П. Пейчев

През 1990 г. великолепният Д’Артанян от постановката „Тримата мускетари“ е уволнен като неперспективен от театралния храм, на чиято сцена се раздава от 1969 г, привличайки всяка вечер стотици почитатели, но най-вече почитателки, пленени от харизмата му. Володята е принуден да се реди на опашка за социални помощи. Като го разпознават, той се шегува, че дошъл да даде автографи на касиерките. Актьорът се завръща по съдебен път. Последните постановки, в които играе, са „Паника в хотела“ и „Хладнокръвно в Уестсайд“. Преди да получи инсулта, отново се готвели да го разкарат от театъра…

Смирнов завършва в Ленинград театрална академия през 1965 г., последен курс на големия театрален педагог Борис Зон. Няма роднини, израснал е по домове за сираци, отгледала го е баба му. Майка му била пътуваща певица на романси, която той вижда само няколко пъти в живота си. Баба му не успява да го отгледа с вдовишката си пенсия, затова го дава в т.нар. Суворовско училище. След години старата жена идва да го навести тук и успява да се порадва на успехите му, а след нейната смърт той наистина остава без род.

„Баща ми, съветски летец, загива в Сталинградския бой през 1942 г., но още преди аз да се родя. За него има написана книга. Но майка ми е едва на 21 години и ме подхвърля от ръка на ръка – разказва приживе Смирнов. – Тогава ме приютяват в детския дом, който е и мой дом, докато постъпя в Суворовското училище, после във военно училище, за да стигна до Института за театър, музика и кино в Ленинград. В Ленинградския младежки театър започва и кариерата ми. Но една любов ме довежда в България.

Единственото си богатство, с което той идва в България от Русия, е седемструнна китара. С нея той разкрива непозната страна на своя талант и душевност, като самият става душа на артистични компании. Той е личен приятел на Висоцки и пее с баритонов тембър песните му. Както и Окуджава, Есенин, Вертински… На рождения си ден 22 юни винаги ритуално запявал „Вставай, страна огромная“.

Актьорът сменя родината си след увлечение по красивата студентка във ВИТИЗ Силвия Спасова, дъщеря на оперната ни певица Виргиния Попова. По линия на обмена младите театрали от класа на Филип Филипов и Надежда Сейкова гостуват в СССР. Тогава Смирнов вече е изгрял в Ленинградския театър на Комсомола. Хлътнал по Силвия, той не се колебае да зареже обещаващата си кариера и да тръгне към неизвестното.

„Много моля да не ме вземате за чужденец“, казва той често в България. Тук се заема да изчете българската класика. Усилията му да усвои българския език като матерен са огромни. През годините той толкова напредва, че превежда руски класици от ранга на Пушкин, но преводите му така и не виждат бял свят.

Първите му изяви са на сцената на Шуменския театър (заедно с любимата), после във Враца и Добрич. От 1969 г. неизменно е в трупата на Народен театър за младежта. Хит за театралния живот е ролята му на младия Ленин в „Моя син Володя“, както ролите в „Тримата мускетари“, Бръчков от „Хъшове“, Сашо от „Ние не вярваме в щъркели“, Лофтър от „Човекът, който се смее“ и много др. Негови колеги в онези златни години са Щилян Кунев, Лили Райнова, Лора Керанова, Иван Хаджирачев, Борис Арабов. Приятелството, музиката и театърът са истинският му остров. С нищо останало в действителността Смирнов не успява да свикне.

Уволнения, завист, натъртвания за акцента му, съчетани с личната му непримиримост, го превръщат в зависим от чашката. Обичайна гледка е било актьорът да бъде видян в квартална кръчма да дави тъгата си с червено вино. До последно Володята казвал, че не съжалява, че дошъл и останал в България.

ВИЖ ВИДЕОТО:

 

Още сензации:

loading...

Напиши коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Моля, въведете отговор: *