Художникът Симеон Кръстев: Рисувам задните дворове! ИНТЕРВЮ

Симеон Кръстев

  Симеон Кръстев е завършил през 1975 г. живопис и графичен дизайн в Художествената академия в Лодз, Полша. Получава образованието си в една от най-модерно развиващите се през 70-те години на XX век школи в класа на Тереса Понговска. Работи в областта на графичния дизайн и живописта, художественото оформление на фирмени лога, монети, пощенски марки. Той е автор на стотици отпечатани плакати – социални, спортни, филмови, театрални и политически. Негови картини притежават колекционери от Израел, Франция, Полша, България и др. Носител е на множество престижни наши и чуждестранни награди. Наскоро творецът откри в галерия „Сезони“ изложбата си „Моята София и други неща“.

– Кой е любимият ти сезон?
– Обичам всички сезони освен зимата заради парното. Но все пак предпочитам лятото с целия му колорит. Тогава се чувствам най-свободен. Винаги съм се стремил моите платна да бъдат цветни и винаги съм обяснявал, че искам такъв да е и животът, макар и да не е точно такъв. Не обичам сивотата. В изкуството трябва да има красота, да събужда хубави чувства.

Картина от последната изложба на художника

– Изложбата ти се казва „Моята София и други неща“. Кои са „другите неща“?
– Правил съм и преди картини на тази тема. В тази изложба съм обърнал внимание на архитектурната история на София, но и на по-абстрактно решение на съвремието. „Другите неща“ е всичко останало, което върви и се движи около застиналите символи на столицата. Ето в тази картина с “Александър Невски“ се комбинират богатство от тонове с улегналата форма на църквата. Отнася се за всички сгради, които са символ на София – БАН, Ротондата, Университетът и т.н,

– Животът променя всичко, само тези сгради остават същите…
– От моя балкон на 22-рия етаж в „Младост 2″ се открива невъобразима гледка на София и Витоша. Единствено съжалявам, че не мога да я споделя с повече хора. Обичам и центъра на София – „Графа“, „Витоша“, „Шишман“, „Царя“. София си има своите стожери, символи, край които тече животът и променя представата ни за всичко, дори и за застиналите във времето сгради.

– С какво София е по-различна като архитектура от други европейски градове?
– С църквите и другите религиозни храмове. Другите градове са по-разпръснати, няма такова струпване на история в центъра им. Бил съм на много места и такова нещо няма никъде.

– Какъв беше този град от времето на твоето детство?
– Втората тема в картините, които представям, е задният двор. Живеех на „Неофит Рилски“ и „Витоша“ и всяка от кооперациите имаше заден двор, където се случваха какви ли не неща. Това бяха разправии между комшии, между вътрешни и разни навлеци. Минаваше в неделя някой циганин, които викаше с пълно гърло „Калайджиятааа“, а около него една сюрия цигани вдигаха страшна врява. Някой от тях си оставил кончето да пасе в нашата градинка и след протестите на съкооператорите никога не ставаше ясно и никой не си признаваше чие е то. Всичко това е една симпатична тема, която е останала в мен от детството ми. Имам една картина „Птицата“ със символа на София, синигера, която българите избраха. Аз предпочитам врабчето, което беше около нас на всяка крачка. Пак като част от столицата е и темата „Зоопарк“. Обичам да рисувам фламингото, което много ми допада като форма и като цвят. Музиката също присъства в картините, посветени на моята София.

– Ти си известен плакатист, години работеше за тези на Софийската опера, а това е много важна част от градската среда. Защо го няма вече плаката?
– Местата за плакати си стоят, но истинския авторски вече го няма. Всичко е залято от т.нар. компютърна графика, най-лесният начин да се рекламира някакво мероприятие, стоки или друго. Плакатът присъства вече почти само в изложбените зали. А нали това е неговото предимство, че може да излезе на улицата, да е част от градската среда. А какъв е майсторлъкът да се направи една снимка, да се подготви за печат, да й се сложи шрифт и работата е свършена, поръчителят е доволен.

– Само у нас ли е тази тенденция машината да изтласка твореца?
– Не, в Полша е съвсем различно. Там уважават нашата професия, даже виждам, че хората са израснали още повече, развили са се. Правех плакатите на Софийската опера допреди две години. Но и те минаха на афиша, който носи само една гола информация и нищо повече.

– Докъде ще доведе това?
– До упадък. Чалгата се е настанила твърдо навсякъде – по вестници, списания, телевизия… Отваряш и на цели фолиа ни занимават кой на кого бил гадже и подобни простотии. Изглежда, публиката е такава. В София живее по-голямата част от населението на страната с всичките с всичките си вкусове, манталитети и предпочитания.

– За теб казват, че си художник с философски търсения. Какво означава това?
– Като седне художникът пред бялото платно, той е сам. Актьорът изпълнява вижданията на режисьора, той пък на сценариста. Музикантът свири по ноти, написани от друг. Може би джазът с неговите импровизации е най-близо до художниците. Един характер например може а се предаде по много начини, с много техники и гледни точки. Но най-важното условие е самият художник да се кефи, когато прави нещата си. После ако го харесат други – добре. Но ако работиш насила, нищо не се получава. Имам много картини, които отлежават и непрекъснато правят нещо по тях. В тази изложба съм ги барал до последно.

– Изпитваш ли носталгия по бохемските години?
– Едно време много се събирахме в клуба на художниците и ресторант „Крим“. Говорехме, дискутирахме, беше интересно. Но всичко това свърши, изчезна. Сега всеки се спасява поединично. Не ми допада това положение, но какво да се прави.

Още сензации:

loading...

Напиши коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Моля, въведете отговор: *