Голямата актриса на малките роли. Така наричаше Надя Тодорова покойният й колега Коста Цонев. Надя искрено е разсмивала зрителите с играта си и запомнящите се култови фрази в киното в „Опасен чар“, „Дами Канят“, „Двойникът“, ”Адио, Рио”, „Войната на таралежите“ и др.). Репликите „Роднина – милиционер” и “Якиме хайде да избягаме от този прованс“ са само два от ярките примери за нейното екраннно присъствие.

За съжаление, днес вече Надя не е в състояние да се превъплащава в нови образи, и да радва още публиката. Знаменитата актриса е болна от диабет, загубила е своята подвижност и прекарва дните си в инвалидна количка. А през лятото на 2011 тя напуска страната и заживява в Прага при дъщеря си.

На 1 ноември Надя навърши 87 години. По този повод се свързахме с нея в Чехия и я разпитахме как минават дните й в странство.

Тя искрено ни се зарадва и ни разказа подробно за живота си в чужбина. Потопи се и в скъпи спомени от времето, прекарано на родна земя.

– Г-жо Тодорова, на 1 ноември станахте на 87 години…
– Така е. Чувствам се като прикования Прометей. Празнувах семейно, празнувах вътрешно, душевно. Не така тържествено, както навремето, защото остарявам с още една година.

– Като си правите равносметка, съжалявате ли за нещо?
– И да съжалявам, и да не съжалявам, това е. Което е изживяно, си е изживяно. Което не е, не е трябвало да стане.

– Как сте със здравето?
– Тук в Прага съм постоянно под лекарско наблюдение. Два пъти дневно – сутрин и вечер, съм на инсулин. Чувствам се добре и най-важното е, че не съм в тежест на дъщеря си.

– Преди да се разболеете от диабет, как бяхте със здравето?
– Добре. Само когато бях на 40, ме оперираха от жлъчка. Мъжът ми казваше, че никога не ме е видял да легна болна.

– Ще си идвате ли скоро в България?
– Много ми е трудно пътуването, макар и със самолет. Идва зима и няма как сега. От Асеновград ми звъняха, искаха да ми устроят среща в една редакция, но на този етап няма начин. Непрекъснато си мисля за България, за Асеновград, където съм се родила и израснала, където станах майка и погребах съпруга си.

– В Чехия или в България ви е по-добре?
– И на двете места бях прикована в инвалидната количка, но в Прага има много повече преференции, които облекчават пенсионерите и болните. И в Чехия са налице проблеми, но си ги решават и за много неща са се погрижили по-добре, отколкото в България.

При дъщеря ми съм и съм добре За мен е без значение къде ще живея.

– Пенсията стига ли ви в Чехия?
– В Чехия като постоянно пребиваваща получих доста преференции. Пенсията ми е от България, а в Прага за инвалидността взимам 8000 крони и още 400 за асистентка, която да ми помага.

– Говорите ли вече чешки?
– Не, знам само някои фрази. Дъщеря ми ги е записала на лист и ги казвам, когато вдигам домашния телефон.

– Докъде стигнахте с мемоарната си книга?
– Почти съм я завършила. В Асеновград ми я искат и им изпращам откъси.

– Интересувате ли се, какво става в България?
– Гледам по интернет новините от България. Все още не сме си включили българска телевизия, но в най-скоро време ще го направим. Знам дори, че Кеворк е започнал предаването „Всяка неделя“ отново. Интересувам се живо от това, което става в страната ми.

– Какво е мнението ви за новите български сериали и филми?
– Някой от филмите са сполучливи, други – не. Опитват се хората да направят нещо интересно. Все още обаче не могат да хванат сърцето на зрителя, това, което вълнува народа. Занимават се с мафиоти, а публиката иска да гледа обикновения живот и нещата от него.

– Сънувате ли?
– Сънувам, но обикновено не си помня сънищата. Сънувала съм, че танцувам и събирам цветя. Като се събудя след такъв сън, съм щастлива. След това обаче ми става мъчно, защото действителността е друга – днес вече дори не мога да ходя.

– А не сънувате ли покойния си съпруг?
– Да, сънувам го. Рядко, но се случва. Когато го сънувам, си водим диалози. Той ми посвети едно стихотворение, което винаги си спомням и повтарям. Много е хубаво това стихотворение.

– Нека се върнем в младостта ви. Как избрахте актьорството за своя професия?
– След като завърших гимназия, тъй като родителите ми мислеха, че съм много устата, решиха да ме изпратят да уча право. Брат ми следваше богословие в София и аз също заминах. Изкарах един семестър. Прибрах се в Асеновград и видях в центъра огромен плакат, че набират артисти. Тогава още нямаше ВИТИЗ, беше през 1946 г. Запознах се от плаката с условията за явяването на конкурса за професионалния асеновградски театър. Развълнувах се, нещо трепна в мен и разбрах, че това е моят път и съдба. Явих се на изпита и се оказа, на едно от първите места. Тогава зарязах правото. Баща ми много се разсърди. Каза, че зарязвам сериозна професия и се хващам да ставам карагьозчийка.

– Могли сте на младини да станете и балерина…
– Сега, като се гледам, се шегувам, каква ли дебела балерина съм щяла да бъда.

– Никога ли не ви е било яд, че сте зарязали правото?
– Не, никога, Ако бях завършила, можеше да стана и добра адвокатка, знае ли човек.Тръгнах по трънливия, но славен път на изкуството.

– Като сте завършили гимназия, сте имали проблеми е произхода си…
– След като завърших, трябваше да си взема бележка от ОФ. Без нея не можех да отида да уча. Е, не ми дадоха. Прибрах се вкъщи и се разплаках. Тогава баща ми отиде да разбере защо ми отказват бележката. Те там му казали, че съм била буржоазно копеле.

– Богати ли бяхте?
– Баща ми имаше киносалон. Живеехме достойно и не се оплаквахме. Не винаги сме разполагали с пари, налагало се е дори да преправяме дрехи.

– Дадоха ли ви въпросната бележка от ОФ?
– Да, след това отиде майка ми и я взе.

– Разкажете за първото си стъпване на сцената.
– В книгата ми съм описала как ме учиха да ходя на сцената, как да казвам всяка една фраза. Все характерни роли ми даваха, а пък аз исках любовни.

Един път дори набрах кураж и попитах режисьора на Асеновградския театър защо се получава така. Той ми каза: „Абе, детенце, ти в живота си любовница и изкусителка играй колкото си искаш. А пък на сцената ще играеш характерни роли. Един ден ще ми благодариш за тях!“.

– Дебютът ви в киното е бил през 1974 г. Как попаднахте в седмото изкуство?
– Иван Андонов ме откри. Тогава работех в Сливенския театър, а той снимаше филма „Трудна любов“. Извикаха ме и много се смутих. Все си мислех, че не ставам за киноактриса. Андонов ме посрещна и ми каза какво иска от мен. Постарах се да му изпълня всичко. Хареса ме и така започнахме да работим заедно. Бях му талисман, играла съм в почти всички негови филми. Той винаги ми казваше: „Надя, имам една малка роля. Ще дойдеш ли да я изиграеш?“. А аз все му отвръщах: „Да, ще дойда. Няма малки и големи роли.

Всички мои филми са ми любими, във всички се раздавах безпощадно. Хвърлях се в тях като за първи и последен път. И хората ме обичаха.

– Споделете някои куриозни ситуации от работата си като актриса.
– За една роля трябваше да опявам на сцената умрелия си син, но не знаех как да го направя. Бях много млада. Режисьорът Тачо Танев все казваше, че не го играя добре. Прибрах се вкъщи и споделих с майка ми. Тя ми предложи да отида на гробищата. Послушах я. Отидох и видях една възрастна жена да плаче на гроба на сина си. Много се развълнувах, чак и на мен ми потекоха сълзи. След това на репетицията паднах на сцената, заплаках, разтреперах се. Режисьорът хареса играта ми. Във филма „Дами канят“ (сниман в Асеновград – б. р) по сценарий пък трябваше да преследваме Яким. Отидохме на язовира. Без указание на режисьора Невена Коканова се хвърли във водата, а ние, другите актьори я последвахме с костюмите. Чух, че Иван Андонов извика: „Абе, Надя плува ли?!“. Аз не можех да плувам, но се оправих някак. Измъкнах се от водата. Нямахме други дрехи. На гребната зала към язовира се съблякохме и ни дадоха по един халат. Беше 4 сутринта. Другите актьори отидоха в хотела, а мен ме закара автобусчето вкъщи. Мъжът ми, като ме видя, се учуди.

Разказах му какво е станало, а той се засмя. Каза: „Еее, язък! Не можах да взема застраховката“. Съпругът ми беше голям шегаджия.

– Как започна приятелството ви с Невена Коканова?
– В Германия започна. Бяхме поканени няколко актьори от „Дами канят“ от Българския културен център за срещи. В хотела Невена я привлече това, че съм добър събеседник. Мен пък ми допадна нейната благост и добродушие. Всяка вечер си се събирахме в хотела и тя винаги искаше да й разказвам разни работи, защото така се зареждала. Аз й казвах: „Добре де, ами аз откъде да се зареждам?“. „Ти си си заредена поначало!“, отвръщаше ми тя.

– Казвате, че в Чехия следите какво се случва в България. Как тогава ще коментирате това, което се случи между Ирен Кривошиева и Стефан Данаилов – вашия партньор от „Дами канят“?
– Следих ги. Много ми беше мъчно за Стефан, ние сме си и приятели. Не биваше да се стига дотам. Стефан е постъпил мъжки, признал си е детето. А тя, Ирен, е поела риска. Много добре е знаела, че Стефан е женен мъж. Защо избра точно този момент да вади на показ нещата?! Много деликатни и тънки работи. Не биваше така да става, грозно е.

– Изрекли сте доста култови фрази в киното…
– Всички ги знаят. Дори като ме изпращаха на летището, се смееха с моята фраза „роднина – милиционер“.

– С кого от вашите колеги продължавате да се чувате?
– Вече с никого. Никой не остана от моите стари колеги. Разговаряме си по скайпа само с Люба Маричкова – на Иван Андонов вдовицата. Близки сме си. Иван все ме поздравяваше за имения ми ден, а сега, когато него го няма, тя продължава да ми звъни. Много тъгува за съпруга си.

– Страхувате ли се от нещо?
– От болести и страдания се плаша. От смъртта – не. Ако трябва да умра сега, ще посрещна смъртта без страх. Дори ще се усмихна. Не върви да ме изпратят сърдита…

ВИЖ ВИДЕОТО:

  адвокатка, артисти, диабет, здравето, Надя Тодорова, Невена Коканова, пенсионерите, публиката, смъртта, спомени, стефан данаилов, сцената, театър, филмите