Никола Марков, брат на убития писател Георги Марков: Всяка една дума казана срещу комунистите водеше към лагер! ИНТЕРВЮ

Никола Марков

  Никола Марков е брат на писател Георги Марков, убит от Държавна сигурност в Лондон през 1978 г. Напуска родината ни през 1963 г. установявайки се в Италия. След политическите промени в страната ни се е връщал многократно, и е настоявал пред властите за разкриване убийството на брат му. За последно е пребивавал в София през есента на 2011 г., когато е била премиерата на пиесата на Георги Марков „Да се провреш под дъгата“ в Народния театър.

В специално интервю Никола Марков за първи път прави две важни разкрития. С едното назовава името на човека, който през юни 1978 г. бил уговарян от ДС да отрови брат му по време на неговата почивка на о. Сардиния. А второто, което разкрива, е свързано с обстоятелствата поради които той се принуждава да напусне България.

– Г-н Марков, какво означава един човек като вас, живял 30 години в емиграция, да се завърне отново в родината си?
– Това означава много, защото, когато заминах, знаех, че никога няма да се върна в България. Чак събитията от 1989 г. дадоха възможност да се върна, да видя родната си къща, мои останали живи близки, въпреки че майка, баща и другото ми братче (става въпрос за третия брат Васил, който почива на невръстна възраст — б. а.), са починали отдавна. Емоционално е много, много дълбоко да бъдеш в дома, където си прекарал живота си до 33-годишна възраст. След това принуден за повече от 30 години да го видиш само на снимка или като спомен. Аз съм доста сантиментален по отношение на моето минало, тъй като годините, които прекарахме като деца до идване на комунистите на власт, бяха години на щастие. Не бяхме богати, но не ни липсваше нищо. Парче хляб и сирене се изяждаха с такова удоволствие, че това никога не може да се забрави.

– Какво беше вашето семейство и родителите ви?
– Баща ми като обикновен войник приема да остане на постоянна военна служба поради факти, които и днес се случват – безработица.

Георги се ражда през 1929 г. в Княжево, а през 1931 г. – аз в Драгоман, където баща ми е на служба като обикновен военен с чин фелдфебел. Той служеше в 25-ти пехотен полк в пограничния участък на Драгоман. Заплатата му беше една от минималните, но въпреки всичко вкъщи не е липсвало никога най-необходимото. Не сме имали коли, не сме имали богатства. Една къщурка, две стаи под наем, парцалена топка, тичане по ливадите, училището – на 1 км пеша.

– Какъв е Георги Марков в тези ранни години?
– Георги като ученик в гимназията много четеше. Много пъти съм го заварвал вечерно време да чете, едва ли не на свещ. За него четенето беше не хоби, а мания. Един вид страстна необходимост. Четеше всичко, каквото му попаднеше в ръцете. По-късно започна да пише. Пишеше на теми, които се развиваха в гимназията. Георги беше по-мек по характер от мен и много често се случваше той да понесе вина за неща, които не е вършил, а аз успявах да се измъкна. Брат ми беше по-добродушен, по-добър като дете. Беше отстъпчив. В него злоба, омраза не съществуваше. От дете до деня на неговата смърт той никога не е бил отмъстителен. Никога.

– Каква беше майка ви?
– Майка ми беше обикновена селянка – жена от Пернишкия край. От заможно семейство навремето – имаха 4 коня, 6 крави, 150 овце, земя. Това ги правеше заможни хора, но не бяха богати, нито кулаци, както комунистическият режим наричаше такива хора. Семейството й беше от 7 братя и сестри, които сами обработваха земите си. Нямаха работници, ратаи. Работеха, за да живеят. Произвеждаха, продаваха, купуваха. Купуваха олио, захар, сол. продаваха жито, агнета, телета. Това беше нормалният човешки живот до 9 септември 1944 г.

Георги Марков

– С какво се промени животът ви след тази дата?
– О, Боже! Обърна се, както се обръща една чаша – дъното не остава отворено. Промени се всичко, защото войната, която премина през България, не донесе някакви щети с изключение на някои ограничения в снабдяването.

9-и септември ни завари свободни с магазини, търговия, пазари. Хората свободно приказваха, свободно пътуваха. 9-и септември заличи всичко. Пристигнаха тези, които никъде никога не можеха да си намерят работа поради абсолютна некадърност. Говоря за тези, които започнаха да управляват България под диктовка на Москва. Промени се животът.

Първото нещо, което направиха, след като взеха цялата власт, е да сложат на колене целия български народ. Започна национализиране на индустрията, иззе се всичко, което хората притежаваха. Последваха масови изселвания на способни хора, масово изпращане на хора в концлагери. Изведнъж народът се почувства като под похлупак, заплашван отвсякъде. Всяка една дума казана срещу комунистите водеше към лагер. Мълчанието на хората стана пословично, всеки си сложи, както се казва, цип на устата. От страх и ужас за последиците.

– Усещаше ли се разликата в училище?
– Аз учих в Търговската гимназия през 1946 г. Тогава още съществуваше опозицията. Спомням си един от митингите, на който присъствах. Никола Петков говореше от стълбите на Народната банка, бяха изрязали всички кабели за озвучаване и се бяхме притиснали един до друг младежи, ученици, за да чуваме неговите думи. В моето училище бях водач на опозицията.

Прякорът ми беше Кольо Опозето. Веднъж си позволих на мутрата на Ленин на един стенвестник да си сложа очилата. В резултат на това ме извика директорът и ме предупреди. Каза ми: „Престани, защото ще те пратят на лагер и повече никой няма да те види“. Взех си поука, защото ми говореше човешки. Лагерите бяха пълни, изселванията от София бяха ежедневие.

– Насаждаше ли се така страх в хората?
– Е, как да не се насаждаше! Хората се страхуваха да не им чукнат на вратата. Циганките кълняха: „Да ти спре джип пред вратата!“ Защото спре ли ти джипът, имаш да вземеш 5-10 кг багаж и изчезваш, никой не знае къде отиваш.

– В едно от интервюта, които съм взимал с вас преди, сте ми разказвали един случай, в който са ви били в районното. Какво се случи тогава и защо?
– Това стана, след като от службата ми, по това време работих в парк Витоша, дойдоха и ме прибраха двама агенти. Докараха ме в 9 ч. в Шесто районно управление. Оставиха ме в един коридор от 9 ч. сутринта до 12 през нощта. Без никой да ме пита какво правя там, защо съм там. Без никой да ми даде една чаша вода, без никой да ме попита дали ми се ходи до тоалетна. Нито стол да седна. Разпитът започна чак в 12 ч.

– През нощта?
– Да, в полунощ. Трима души ме разпитваха къде съм бил, какво съм правил.

„Я кажи сега защо си тук? – питат ме. „Не знам“ – отвръщам. „Ти знаеш“ – казват те. Единият поглежда и казва: „Какви са тези неща? Ти си ходил в Германия?“. „Да – отговарям аз – с Балкантурист“. „С кого си се срещал?“. „С никого“ – отговарям и пиша общи работи. „Ти ли ще ме лъжеш, бе копеле такова!“ И бам един юмрук оттук, от другата страна другият. Втори, трети, четвърти път. И единият ми казва: „Ти си късметлия, че носиш очила, иначе мутрата ти щяхме да разбием!“.

Георги Марков със семейството си

След тези юмруци отляво и дясно и в зъбите в 1 ч. през нощта ме изпратиха на горния етаж, където беше началникът на Шесто районно управление на МВР полк. Балабанов, наречен „Убиецът“. Защо го наричат така ли? Ами защото като започне да бие арестуван, докато не го умъртви не спира. Такава му беше славата. Влязох в кабинета му. Целият треперех, излишно е да се правя на герой и да разправям, че съм бил куражлия. Не, треперех от страх какво ще стане с мен! Никой не знаеше, че съм арестуван. И разпитът започна. Преглеждайки някакви документи, Балабанов изрева: „Ти ли бе полицейско копеле!“. Защо? Защото дядо ми по бащина линия е бил общински стражар през 1910-1915 г. И оттам: „Кои са ти приятелите? Кои са ти враговете? Кого мразиш?“. И накрая:

„Какво се говори във вашата къща против властта?“. „Нищо“ – отвръщам.

Като че ли побесня! Изтряска един юмрук върху бюрото: „Ти ли ще ме лъжеш, бе копелдак с копелдак! Цяла България говори против нас, само във вашата къща не се говори!“. Това са думи, които се заклевам в истинността им.

– Какво стана след това? Кога във вас се зароди намерението да емигрирате?
– Държаха ме до 3 ч. след полунощ с предупреждение: „Само да смееш да кажеш на някого, че си бил тук!“.

Прощавайте, ще направя едно друго откровение, което аз на никого не съм казвал. Казах го само на брат ми и то е описано в книгата „Задочни репортажи“. „Ти от днес – казва -ще станеш наш човек! Ти ще ни служиш! Ще ходиш в клуба на СНМ-то (Съюз на народната младеж, б.а.), ще слушаш какво говорят и ще ни го донасяш!“ „Другарю подполковник – казвам – но аз не зная да танцувам. – „Ще се научиш!“ То, хората не говорят – казвам. – „Ще ги провокираш! И ще идваш всеки четвъртък тук – извика някакъв военен, агент ли – ще се срещаш с него всеки четвъртък и ще му донасяш!“

И започна ужасът… Започнаха тези срещи. На всяка среща – нищо. Заклевам се, не съм наклеветил нито един човек. Нямаше кого. Нямах никакви приятели. Нямахме доверие на никого.

В онази нощ ме пуснаха в 3 ч. след полунощ, прибрах се и на всяка крачка си казвах: „Аз ще бягам, каквото ще да става, аз ще бягам!“.

ВИЖ ВИДЕОТО:

 

Още сензации:

loading...

Напиши коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Моля, въведете отговор: *