Алис Крайчева

  Манекенка от времето на соца, пробила в национален ефир. Така накратко може да бъде описана кариерата на Алис Крайчева. За 35 години на малкия екран дамата с чаровно дрезгав глас си създаде хиляди почитатели. Днес няма човек в съзнателна възраст, който да не я знае.

Уви, в последно време късметът сякаш бе напуснал Алис. Тя първо се раздели с любимата си телевизия, а това лято преживя и още по-голямо сътресение. Легендарната тв водеща се поболя и трябваше да лежи в „Пирогов“ цели 3 месеца. Направена й бе тежка операция на панкреаса.

Сега г-жа Крайчева вече е изписана и здравословното й състояние се подобрява с всеки изминал ден. При все това обаче продължава да й личи, че наскоро е преминала през ада. При срещата ни тя бе видимо отслабнала, с късо подстригана коса и не пушеше дежурната си цигара.

Със сина си Александър

- Г-жо Крайчева, как сте след тежката операция, която претърпяхте неотдавна? Оправяте ли се?
- Вкъщи съм си, изписаха ме. От вчера по съвет на моя приятелка слизам и качвам по 10 стъпала всеки ден. Това е нещо като тренировка. Благодарение на терапевтката ми вече съм на крака и дори излизах навън. Два месеца бях на легло, неподвижна. Започнах след това да се уча да ходя. Какви ли не неща правих с терапевтката – играех степ, упражнявах се да стоя права, да си сгъвам краката, да се движа… През останалото време чета вестници, списания, гледам телевизия. Приятелките ми идват да ме виждат, синът ми, снахата и внуците също. Тежко ми е, еднообразието ме потиска. Слава Богу, от 1 октомври започвам отново да пиша във вестник „Всеки ден“. Всяка събота ще публикуват мои статии с тв критика. Чувствам се изморена, не мога още да се съсредоточавам. В петък ще съм на контролен преглед. Целта е час по-скоро да се оправя. Претърпях една много сериозна коремна операция, след която определено трябва време за пълното възстановяване.

- Това първото ви влизане в болница ли беше?
- Никога преди не съм лежала в болница. Преди години за 30 минути родих сина си като котка и след това отидох в тоалетната да пуша с циганките. Бях на 19 и половина. Имам и два аборта, които аз пожелах да направя.

- Какви бяха първоначалните симптоми на заболяването, заради което стигнахте до операционната?
- Никога не ме е болял стомах, а съм яла какво ли не. Един ден просто ми стана лошо и започнах да повръщам. Цял ден и цяла нощ. После се оправих и реших, че явно е от храната. Не си обърнах внимание. След месец ситуацията се повтори и този път продължи повече от ден. Пак нищо не направих, не отидох на лекар. След още 2 седмици стана страшно.

Тогава вече посетих доктор. Човекът, който спаси живота ми и за когото е беден речникът ми да благодаря, е доцент Юли Ванев от „Пирогов“ – един от най-добрите коремни хирурзи. С него се познаваме отдавна от много хубави поводи, от купони. Никога не съм допускала, че ще се налага един ден да ме спасява. Та отидох при него на преглед и му разказах какво съм преживяла. Той констатира, че панкреасът ми не е добре. Избягах веднага, отказах да вляза в болницата. Може би, ако тогава се бях съгласила да остана, нямаше нещата да станат така тежки. След 10 дни положението се влоши много. Подух се цялата, събрах течности и вече дори и не можех да повръщам. Отидох в „Пирогов“ и стоях там около 3 месеца. Този продължителен престой беше, защото не исках да се подложа на операция. Лекарят се мъчеше какво ли не да направи, та да не се налага да ме режат. Уви, след последните изследвания се оказа, че имам доста кисти около панкреаса и трябва оперативна намеса. Никой от лекарите не може да каже на какво се дължи всичко това. Може да е от стрес, от алкохол и дори от хормоните, които съм пила доскоро. Оказа се, че имам проблем и с дванадесетопръстника.

Павел Васев

- Колко продължи операцията?
- 8 часа. Не съм имала болки след това. След операцията бях в централната реанимация, която е най-добрата на Балканите. Аз съм много здрава лигла, която никога не се бе сблъсквала с доктори. Много бях чела за отвратителното отношение на лекарите, а и попаднах в „Пирогов“ точно когато най-много се говореше за кражбите. Сигурно е имало и такива, то навсякъде крадат. Но това отношение, което видях там, е невероятно. Лекарите и персоналът са перфектни във всяко едно отношение към пациентите, има изрядна чистота. Три месеца изкарах в „Пирогов“ и не чух някой да наругае друг, не видях лошо отношение.

- Отрязана ви е косата…
- Аз си я отрязах, като се прибрах вкъщи от болницата: Отивайки в „Пирогов“, си мислех, че ще остана ден-два и след това отивам на морето. Да, ама не! Като ме изписаха, косата ми беше на масури, страшно беше. Една моя приятелка хвана ножиците и ме подстрига. Доволна съм, сега ми е много леко. Косата в момента ми е най-малката грижа. Човек след едно такова нещо осъзнава колко глупав е бил.

Как съм могла да се ядосвам за дреболии и да се тръшкам за безсмислени неща?! Дадох си сметка, че всичко може да се сведе до един миг, до едни 8 часа, както беше в случая с моята операция. В 10 ч. сутринта ми сложиха упойката. Отворих си очите в реанимацията, която приличаше на космически кораб. Оказа се, че съм държана 24 часа под лека анестезия. Не съм била на себе си, така да се каже, за да нямам болки. Впрочем болка от самата операция не съм имала. Сега ме боли повече, защото, когато ходя, то си ме дърпа. Според доц. Ванев за моята възраст и за тази много тежка операция съм добре. Синът ми бая се беше изплашил.

- Виждате ми се доста отслабнала…
- Така е, 10 килограма съм отслабнала. Бях 67, когато започнах да повръщам, после станах 57. Три месеца са ме хранили само изкуствено. Сега се захранвам. Три месеца съм била само на химикали, защото каквото хапнех през устата, всичко връщах. Трите месеца, които изкарах в болницата, не пушех. Откакто съм изписана и съм си вкъщи, също не паля цигара. Дори не се дразня, ако някой до мен пуши.

- Спазвате ли диета?
- Да, не трябва да ям нищо пикантно – черен пипер, люто, никакви варива – боб, леща, нищо тлъсто и пържено. От другото хапвам, но по малко.

- Във ваше интервю преди време казахте, че ви е страх от упойките. Преодоляхте ли вече този страх?
- Ужасно ме беше страх. Това беше и основната причина да отлагам толкова дълго операцията. Обаче, накрая нещата стояха така – или операция, или гробищата в Орландовци.

Смешното е, че се оказа, че алергия от упойки нямам, а досега съм си мислела точно обратното. Преди доста години от анастезия направих шок и се заблуждавах, че съм алергична. Измъчих се много от повръщането. Накрая дори нямах сили да се страхувам от самата операцията.

- И все пак не си ли притеснявахте, че може и да не издържите тази сложна и тежка операция?
- Да, беше ме страх. Там имаше 80-годишни хора, които бяха оперирани, раздвижени и изписани за времето, в което аз продължавах да лежа в едно безвремие. На 64 години като че ли искам остатъка от живота си да го изживея без всичките тези глупави сътресения, нерви и стресове.

- Видяхте ли прословутия тунел, докато ви оперираха?
- Не, много ми е интересно защо нямаше такова нещо. Бях подготвена, заспах от упойката и като си отворих очите, лежах в реанимацията. Първото, което си помислих, беше, че съм жива.

- Влизайки в болницата, мина ли ви през ума, че може и да не се върнете отново у дома си?
- Да, разбира се. От първия момент, в който започнах да се чувствам зле, ми минаваше такава мисъл през главата. В момента панкреасът ми е изчистен от кистите и срастнатото е премахнато.

- Ходихте ли вече на църква да палите свещичка за здраве?
- Не. Снаха ми, без да я карам, отиде и го стори. От десетина години съм агностик – отвратих се от божиите служители, но вярвам, че има някаква сила свише. Спрях да ходя на църква. Единственото, което съм запазила, е Богородица, може би защото е майка. Аз съм много суеверна. Обикаляла съм доста врачки, но никога не съм имала талисман.

- Има ли мъж в момента до вас?
- Не, след това голямо разочарование, което преживях с човека, когото срещнах преди години и смятах, че ще бъдем партньори до края на живота си…

Много, много голямо разочарование, след което реших, че може да се живее и с приятелите. Сближих се страхотно със сина си. Сега видях, че имам златно момче, което непрекъснато беше до мен в цялото това премеждие. Изписвайки ме от болницата, той си сложи матрак на земята, за да е близо до мен (разплаква се – б.а.). Открих сина и снаха си.

- Павел Васев ли е човекът, който ви е разочаровал? Обади ли ви се той след операцията да ви попита как сте?
- Да, за него говорех. Имах чувството, че цяла София знаеше, че съм в болница, но той не се обади. Егоизмът му е много голям. Той е не може нито да приема обич, нито да дава. Нищо лошо не му желая, но не съществува вече за мен.

- Коя е любовта на вашия живот?
- Бащата на сина ми. Той е единственият от когото съм искала дете. Бях много млада когато се разведох с него. Можех пак да родя по време на следващите ми бракове и дълги бръзки, но не пожелах.

- Вашата близка приятелка Васа Ганчева също имаше коремни проблеми, които обаче доведоха до летален изход…
- Това беше един от страшните моменти. Не можах да отида на годишнината от смъртта й, повръщах вкъщи. Обадих се на сестра й Вера Ганчева и обясних, че не се чувствам добре. В „Пирогов“ аз бях в Трета хирургия, а Васа е била на горния етаж в Четвърта. Краят на Васа ме потискаше много. Разпитвах лекарите за нея, диагнозата й е била инфаркт на червата.

- Имате ли чувството, че живеете втори живот?
- Да, имам това усещане. Мъча се да не позволявам на лошите мисли и чувства да нахлуват в мен, гледам позитивно на нещата. Планирам след време да си боядисам косата, да си купя нови дрехи.