Зимата на 1875 година, люти студове. Но едно необикновено събитие така подпалва шуменци, че въпреки ниските температури седмици наред по улиците сноват групички от младежи, които – по всичко личи – просто търсят с кого да се сбият. Всъщност историята е пикантна и много любовна. Ако я разглеждаме с днешни очи, тя би изглеждала нелепа и дори смешна. Защото става дума за една българка, която се кани да се омъжи за французин. В тази история обаче е намесено името на Панайот Волов и дори само затова заслужава да си я припомним.
Момичето се казва Василка Костадинова. По стар обичай още като дете е сгодена от родителите си за Бойчо Хаджибойчев. Двамата търпеливо чакат да мине необходимия срок, ходят си взаимно на гости, приготвя се чеиза. По всичко личи, че шуменското население в скоро време ще се увеличи с още едно домакинство. Как, кога и къде вече няма кой да ни каже, Василка среща жп инженера Евгени Симон Фери. Млад, весел, галантен и речовит.
По това време в Шумен има цяла група европейски инженери, участващи в строителството на жп линията Каспичан-Шумен-Ямбол. Между местните момци и пришълците тлее неприязън, чуждите ергени са по-елегантни, с повече пари в джоба с по-високо самочувствие. Между българката и французина прехвърча любовна искра. Момичето започва да отбягва годеника си и да говори, че не иска да се жени за него. Нечуван скандал за добродетелните родители! Как да преглътнат подобно непокорство и инатлък, пък то се и разчува… Междувременно Василка така се увлича по французина или пък той е така убедителен в ухажването си, че противно на всички морални запрещения, влюбените консумират любовта си далеч преди да е ставало дума за венчавка и пръстен. Казано направо – девицата забременява.
Страстният инострадалец е стъписан, но почтено, без да се замисли, й предлага ръката и името си. Василка тутакси връща годежния пръстен на Бойчо Хаджибойчев. Нечувана дързост!
Родители, роднини, съседи и познати се съюзяват, дават съвети, заканват се. Трудно може да бъде разбрано всичко това днес, когато перспективата да се живее в чужбина, в една стара цивилизована среда, би предизвикала, ако не бурна радост, то задоволство под всеки български покрив. Родителите на Василка, вместо да викат „ура“, че дъщеря им е напът да се омъжи за мъж със солидна професия, я заключват вкъщи. Скоро мълвата подпалва града. Турците подкрепят, естествено, чужденеца, а българите така разпалено се втурват да мъстят за „поруганата“ девича чест, че скоро улиците стават арена на люти схватки. Всъщност това е повод да се освободи дълго набирания гняв на поробения, на унижения, на непокорния.
Свещениците са предупредени да не венчават двамата млади, защото… лошо им се пише. На 12 януари 1875 г. в църквата „Вознесение господне“ с пламенна реч на уста се изправя младият учител Петър Банков с псевдоним Панайот Волов. По това време той е прекратил обучението си – шест месеца преди да завърши – в Южнославянския пансион в Николаев, Украйна, поради заболяване. Няколко месеца преди това е участвал в Общото събрание на Българския революционен централен комитет в Букурещ и е избран за председател на революционния комитет в Шумен. Неговата реч ни повече, ни по-малко алармира общественото съзнание, че девойката е жертва, че е нанесена рана на нашето национално достойнство и гордост… В своето въодушевление той направо призовава своите съграждани: „На оружие, братия!“. Това предизвиква смеха и подигравателните погледи на чуждестранните инженери, колеги на кандидат-жениха. След като църковната служба свършва, навън младежите се вкопчват в ръкопашен бой. Българите размахват сопи и тояги, а чужденците, изплашени, стрелят с пищовите си във въздуха. Пъргави свидетели викат турския аскер да разпръсне биещите се. Според една статия на Йордан Венедиков постъпката на Волов е предизвикана не толкова от негодуванието му, че българка предпочита чужденец, а с тайното желание и намерение да използва повода, за да спечели за делото и чорбаджийските синове, които дотогава не се поддават на революционна пропаганда.
За управниците това е подходящ момент да се сплашат някои от по-будните българи – учители, читалищни настоятели, както и някои шуменски юнаци. И преди всичко – Панайот Волов. Вкарват ги в кауша. В Шумен обявяват военно положение. Минават два дни и в развитието на историята се намесват чужди дипломати – белгийският и френският консул, както и русенският владика Григорий. Въпреки намесата им 17 души са изправени пред вилаетския съд. Двама са осъдени на затвор, а останалите излизат на свобода с насинени.
Какво става все пак с младата двойка? Двамата не се отказват нито от любовта, нито от мечтания брак. Въпреки настояванията от френска страна, Варненско-Преславския митрополит отказва да разреши венчавката.
Любовната драма, предизвикала такъв широк обществен отзвук все пак свършва с хепиенд – двамата влюбени избягват в Русе, където се намира кой да ги венчае. Василка ражда на Евгени Симон Фера пет деца.
Панайот Волов, след няколкомесечен престой в русенския затвор, е освободен, но под полицейски надзор и без право да се върне в Шумен. Той бяга в Румъния. В готвеното Априлско въстание той ще бъде определен за главен апостол на Четвърти (Пловдивски) революционен окръг с помощник Георги Бенковски. След потушаване на въстанието, арестуван от властите , поради предателство, Волов се опитва да бяга и се удавя в Янтра, при Бяла, Русенско.
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Коментирай първи