Доайенът на анимацията Стоян Дуков: Душата ми плаче за сина ми Дим! ИНТЕРВЮ

Стоян Дуков е доайенът на българската анимация. Автор е на 55 филма, част от които с международни награди, и на множество плакати, шаржове, карикатури, илюстрации. Днес обаче мнозина го знаят единствено като бащата на покойния Дим Дуков.

– През февруари се навършва година, откакто сина ви го няма. Как живеете днес, господин Дуков?
– На по-ниска скорост. Оборотите се намалиха. Аз съм холерик – който ме познава, знае, че целият ми живот винаги е бил динамика. Това моят кеф и моята същност. Все още съм си запазил голяма част от жизнеността. Но съм със затихващи функции. Няма как да се опънеш на биологията.

– Виждам, че сте се справили с последствията от инсулта?
– Първия инсулт го получих преди 11 години. Вторият беше миналата година, малко преди да почине Дим. Още ми бягат някои думи. След падането имам възпален ишиасен нерв. Трудно стъпвам на крака си. Имам чувството, че е дървен. Нямате представа колко е гадно. Най-изнервящото е, че болката не ти дава почивка.

Сега това много ме тормози. Иначе все още правя филми. Не знам докога. Може би до 100 години няма да мога, защото сигурно ще бъда интелектуално амортизиран.

Стоян Дуков със сина си Дим Дуков като малък — Аниматорът заедно със сина си като малък

– Какво рисувате в момента?
– От доста години правя серия от 12 филма за месеците, като за всеки от тях съм измислил по една закачка. Всичко се случва в едно българско село. Досега съм реализирал осем серии, започвам девета.

Тя мина през атестационната комисия и получих малка субсидия.

– Защо го правите, като човек вече никъде не може да гледа българска анимация?
– Това е цялата работа, че ние имахме чудесна студия, която беше част от Киноцентъра. Но както всичко българско, има деструктивни елементи, които, щом видят, че нещо върви добре, го разрушават. Това според мен е биологичен код на българите. Но има неща, които не бива да се пипат.

Тази малка киностудия правеше на година по 50-60 филма. Нас ни признаваха в целия свят.

Решихме по западен тертип да приватизираме всичко. И какво стана? Подарихме Киноцентъра на един от братска Америка. Уж щеше да продължава да развива българската школа. Но това бяха обещания колкото да се вземе Киноцентърът.

– Тодор Динов, Доньо Донев и Стоян Дуков. Вие бяхте тримата големи, за които се говореше.
– Наричаха ни трите „Д“-та. Останах само аз. Пръв си отиде Динов, който беше най-голям от нас. Миналата седмица гледам некролог на Доньо и се оказа, че са минали 5 години, откакто е починал. А имах чувството, че е било оня ден. Толкова тъжно ми стана. Двамата имахме еднакви ателиета на един и същи етаж в „Зоната“ на „Стамболийски“. Често ставаше кодош, че имаме едва ли не конфликтни ситуации.

– А имахте ли?
– Няма такова нещо. Мен Доньо ме вкара в анимацията и преобърна целия ми живот. Уж стана случайно, но тази случайност всъщност е закономерност. Завърших специалност плакат в академията при проф. Поплилов и отивам да си взема дипломата. Чудя се какво ще правя от тук нататък. Срещаме се с Доньо пред университета на спирката. Познавахме се покрай карикатурите, които всеки от нас правеше в „Народна младеж“ и „Стършел“. Що не вземеш, казва, да дойдеш с мен да те заведа при шефа. Имаме нужда от хора. Шефът й беше Тодор Динов. Дадоха ми да правя някакъв филм на друг режисьор. Казваше се „Към големия връх“. Нали имаше едни постановления на партията.

Той беше голяма щуротии пълна дидактика, на мамка му дивия! И така се почна. Тодор Динов беше художествен ръководител, после реши да се оттегли и двамата с Доньо ни викнаха в обединението и ни предложиха да разделим студиото на два колектива. Единият гравитираше около него, другият около мен. Създаде се много приятна конкурентна среда. При него доминираше хумористичното, а сатирата беше при мен. Даже имахме в „Стършел“ една серия, която подписвахме Дон Дуков.

– Кой искаше да ви скара?
– Идиотите, които ни завидяха, развалиха тази хармония. Имаше хора, които злорадстваха, искаха да ни скарат на всяка цена и измисляха клюки. Знам ги поименно кои са, но не ме интересуват. Това е етап, който е минал. Един месец преди смъртта на Доньо обаче го срещам на етажа и той ми вика: „Искам да се видим! Ще ти се обадя“. Ходехме в една кръчмичка – „Македонска среща“. Но не се реализира тази среща. Всичко е карма. Абсолютно съм убеден в това. Минава седмица, не ми се обажда този човек. Звъня, няма го. Питам домоуправителя, а той ми казва: „Доньо е в болница„. Имам приятел лекар. От него разбрах, че е болен от рак в напреднала фаза.

Отидох в болницата. Доньо искаше да ми каже нещо, но не можеше. Ела, казва, утре, защото много се изморих. Прибрах се, а ми е чоглаво такова. На другия ден пак не можахме да говорим. На третия ден сутринта ми се обажда внучката му, Жужа, и казва: „Чичо Тачо, дядо почина“.

– Какво според вас е искал да ви каже?
– Не съм врачка. Но мисля, че искаше да направим приятелски разговор и да изчистим нещата, ако е имало нещо такова. Нямам доказателство. Може би така ми се иска да бъде.

– Патили ли сте си заради закачка с някого от управляващите?
– И карикатурата, и анимацията са много приятно и хитро поле, в което по алегоричен начин можеш да кажеш неща, които в живота няма как да изречеш.

Особено пък преди 10 ноември. Трябваше да хитруваме, така че да става „казвам ти, дъще, сещай се, снахо“. „Умно село“ на Доньо категорично осмива идиотията. С Тодор Динов като направихме един филм, Венелин Коцев ни викна в ЦК да ни чете конско. „Защо. главният герой е червен, а другият е жълт?“, вика. Отговарям му, че има четири основни цвята и няма никаква символика точно в това. филмът ми „Га“ си е абсолютно антиживковски. Щото гарванът какво представлява? Птиците се събират и решават: „Дайте да го направим диригент и няма да пречи“. Това си е ерес от „а“ до „я . Много уважавам бившия министър на културата Георги Йорданов. С него си имаме готин лаф и на един фестивал ми казва: „Много ти е хубав филмът. Но ако аз го кажа в Политбюро, просто няма да ме има“.

– С демокрацията синът ви Дим Дуков стана по-известен от вас. Това дразнеше ли ви?
– Как ще ме дразни. Поколенията се сменят. Даже ми викаха „Ааа, на Дим бащата!“. Забвението покрива всичко с прах и тленност. Това е идиотското и тъжно.

Липсва ми Дим. Жизнено ми е необходим. Той имаше много качества, но не беше за времето си, разбирате ли? Искаше да направи това нещо, което в България не можеше да се направи през социализма, и затова изяде толкова шамари от живота. Толкова амплитуди имаше – от падане най-ниско и качване нагоре.

– Как приемахте клюките за него?
– В България се занимават основно кой с кого спи. За мен това е топография. Тя не може да бъде определяща за качествата на човека. Това е толкова ужасно, гадно и несъстоятелно. Разбира се, че ми е син и има субективен елемент. Но все по-често влизам в задочен разговор с него и виждам, че е бил прав.

– За какво е бил прав?
– Той например имаше брак с една жена Анита, която имаше българско потекло. Още първия път, когато отидохме с майка му при тях в Австралия, забелязах, че до къщата, в която живееше, има нещо като резиденция и зелена дъбрава през двора й. Това, вика, е на президента. Аз със социалистическото си съзнание не можех да приема. Я стига с тия детски глупости, които са чудесни и очарователни! Той ми казва: „Виждаш ли този мерцедес? И аз ще имам такъв. И джиесем ще си купя и ще си контактувам с теб по телефона“. Там беше престижно да караш европейска кола, а мобилните телефони тъкмо бяха излезли и не всеки можеше да си позволи такъв. Аз съм зодия „кантар“. Поставям нещата на дискусия и никога не съм бил толкова експлозивен. А Митко имаше друга точка на кипене. Той искаше да опита от всичко, да се докосне до всичко, което му беше интересно.