От 5 години Доньо Донев рисува до коляното на Господ

  На 27 юни Доньо щеше да стане на 83… Уви, от пет години той вече е Горе и по думите на Анри Кулев сигурно седи до дясното коляно на Бога и го разсмива с карикатурите си.

За Доньо Донев могат да се кажат много неща. Че беше изключителен художник, режисьор и аниматор, че го има в Британската енциклопедия, че филмите му се изучават в Щатите, че е печелил награди във всички континенти, с изключение на Антарктида, че български алпинист – негов почитател – занесе глупаците му на самия връх Еверест, че до края на живота си той си остана глупак, защото не можа да осъзнае колко е гениален.

Много неща могат да се кажат за Доньо…

Ако си зададем въпросът съществува ли наистина понятието „благородна завист“ може би ще се сетим за Доньо! Всеки който го е познавал, всеки който е общувал с него ще си каже: Стига бе, Доньо и завист! Боже господи! Няма човек, който да е дотолкова опериран от това чувство! И наистина – Доньо абсолютно никак не умееше да завижда. Той умееше друго – умееше да се радва на чуждите успехи и сполуки. Безброй пъти е черпил по повод на това, че негов студент е получил някъде награда или че се е реализирал добре в Щатите, или някъде в Европа. Но, да кажем, че успехите на неговите студенти могат да минат всъщност и за негови успехи, та затова им се е радвал – не! Доньо се радваше и на успехите на своите колеги! Искрено се радваше, когато някой от тях – Стефан Десподов, Иван Кутузов, Николай Пекарев, Чавдар Николов, Ивайло Цветков, който и да е от тях спечели някъде по света престижна награда. А всички те често печелеха награди, така че Доньо често имаше повод за радост и повод да почерпи от тяхно име.

Така че – каква ти завист!

А всъщност не! Доньо завиждаше! Завиждаше на писателите! Разбира се – на големите писатели. Яд го беше, че не може да пише като Йовков, като Елин Пелин, като Иво Андрич, като Казандзакис…

Веднъж каза:

– Абе защо не мога да пиша! Толкова работи искам да напиша, а не мога!
– Стига, бе Доньо! Господ такава дарба ти е дал… Всичко можеш да нарисуваш…

– Да, да! – завъртя глава той. – „Като заваля, та цяла неделя!“. Я го нарисувай!

Млъкнах. Наистина това и Доньо не може да нарисува. Дъжд да нарисува – да! Но това, че дъждът вали цяла неделя, тихо кротко, ден и нощ…

Та това беше Доньовата завист. С тази си реплика обаче – „Като заваля, та цяла неделя! Я го нарисувай!“, Доньо показа, че може да има и такова чудо – благородна завист! Завистта, че някой друг може да даде на хората нещо повече от тебе, завистта, че някой друг може да ги зарадва с нещо, с което ти не можеш!

Покрай Доньовата завист е и Доньовата практичност. Той има над петдесет награди в чужбина, но за нито една не е отишъл да си я получи лично.

Винаги заминавал някой чиновник от Министерството на културата и после връчвал на Доньо грамотата, плакета или каквото е там. Чак след промените Доньо разбрал, че към всяка награда има и солидна парична сума, но тази сума държавата я прибирала. Веднъж ми каза:

– Петдесет награди… По хиляда долара ги сложи, това са петдесет хиляди долара! Ми аз щях да си купя москвич!

Доньо с още двама колеги, правели рекламен клип на една фирма. При предварителните разговори шефът на фирмата много притеснено попита дали десет хиляди лева стигат за изработката, понеже той повече не може да даде.

– А! И пет хиляди стигат! – отсече Доньо.

Та така… Дай боже, повече такива завистници като Доньо и дай боже, повече такива практични люде като него!

Помним те, побратиме!

ВИЖ ВИДЕОТО:

 

Comments

comments

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: