Йордан Василев е сред видните лица на българския преход. Съпругът на голямата поетеса Блага Димитрова има интересна съдба. Роднините му са изселени от София през март 1948 г. – отначало в Радомир, а после в Троян. Възстановяват Софийското им жителство едва през 1964-та. Изключен е от Софийския университет по време на следването си след унгарското въстание. Заради писанията си е оставал без работа в продължение на години. На 26 септември, роденият под знака на Везни творец навърши 77 години.
– Какво си пожелавате навръх рождения ден?
– Здраве, единствено и само това.
– В личен план как оценявате изминалата година?
– Успешна – издадох книгата „Това се случи пред очите ми“ и за моя изненада тя бе изчерпана.
– Какви подаръци бихте желали да получите и какви сте получавали досега?
– Подаръци не ме интересуват. И не са ме интересували.
– Имате ли незабравим рожден ден?
– Да, на 26 септември 1944 г. Видях за последен път любимия ми чичо Боян Мелнишки, адвокат, добряк. На следния ден комунистическата власт го арестува за справка и тя продължава до днес, не знаем къде е гробът му. Не се е върнал. Оттогава не празнувам рожден ден… После нашето семейство бе изселено от София в Троян. Чак сега на стари години осъзнавам, че това за мен е бил шанс – там срещнах такива невероятни приятели, с които се обичаме и досега. Впрочем Божидар Манджуков почина преди 4 години, но с Тончо Власковски се чуваме по телефона поне веднъж седмично. Преди години техните деца живееха в моя кабинет като студенти. Балканджиите са хора с широка душа.
– Кой са хората, на които държите най-много?
– Приятелите. Доста са. В София неусетно се създаде преди повече от 20 години една компания от приятели, която се събира всяка събота и неделя към обяд в кафенето на Илко Илиев (и той е част от групата). Не си омръзваме, защото сме от различни професии – актьорът Джоко Росич, кинооператорът Пламен Сомов, историците Лъчезар Стоянов, Людмил Станчев, Пламен Крайски, юристът Емил Георгиев, бизнесменът Тихомир Юруков, режисьорът Петър Донев, художниците проф. Христо Харалампиев и Владимир Пенев, физикът Светлозар Ковачев, още много други. По-голямата част сме левскари.
– След като се събрахте с Блага Димитрова като семейство, тя не искаше ли да празнувате рождените си дни?
– Блага знаеше трагичната история с моя чичо и не се изненадваше, че не празнувам. На рождения си ден ходех на работа, а после в Народната библиотека – както всеки друг ден. Блага беше велика жена, емоционална и чувствителна.
Имахме коте, кръстено Мърчо. Сутрин, когато излизах за работа, той скачаше на гърдите ни и после цял ден скиташе по квартала. Привечер ме чакаше до входната врата на кооперацията, скрит под някоя кола. Една вечер не се яви. Тръгнахме с Блага да го търсим, обикаляхме, но без успех. Мъката ни бе голяма и Блага я изля в това стихотворение, озаглавено „Обади се“. Ето го:
ОБАДИ СЕ
Мърчо) ако си жив
(а може ли да не си жив ти, най-пъргавото,
най-електричното
същество?)
Ако дишаш още,
(а може ли да не дишаш
ти, самата задушевност,
облъхнал зимните вечери
с най-топлото дихание?)
Обади се!
Колкото и да си далече,
колкото и да си отвлечен,
колкото и да си пребит,
колкото и да те боли
от жестокостта на света,
колкото и да си ужасен
от садизма на деца,
колкото и да си погнусен
от човешко безчовечие…
Обади се!
Кога ще се върнеш,
до дьн тъмнините пронизал
с очи,
звездите с мустаци
изгъделичкал,
тревите с опашка поощрил?
Заклинам те да се върнеш,
за да допридаш
нишката скъсана
на домашния мир,
на душевната тишина,
на магнетичния ток.
Обади се!
При работата върху том 19 от Събрани творби на Блага стигнах до стихотворението, посветено на нашия любим котарак Мърчо.
– Притеснявате ли се от старостта?
– Не, това е нормално явление, процес. Старостта е неизбежна и трябва да я приемаме спокойно. Има една стара поговорка на латински – „Мементо вивере, мементо мори“. Превода е: -„Помни, че живееш, помни, че ще умреш“.
– Как се виждате в близките няколко години?
– Дано да ги дочакам близките години.
Повръща ми се вече да чета и слушам едни и същи алкохолни лъжи от този алкохолик!
1