Николай Генов е известен сред хората, които обичат пътешествията. В журналистическите среди и гилдията на фоторепортерите е уважаван като фотограф, което не е често срещано явление по нашите географски ширини. Рядкост е и да намериш грък или холандец за спонсор според разпространеното мнение. Да бъдеш харесван е привилегия на широко скроените хора, притежаващи безспорен професионализъм, постигнат с лични усилия. Такива хора притежават любопитство към света, чувство за хумор и характер да постигат мечтите си.
Николай е автор на много книги и албуми за най-екзотичните кътчета на планетата. Зад гърба си има стотици хиляди километри. Пътува повече от 40 години, но продължава да е генератор на идеи. Последната е свързана с албум за свещената планина Родопи.
Как се стига до Великденските острови, най-отдалечената земя, на 4-5 часа полет със самолет от Сантяго де Чили. Според Ники Генов – с желание! „Най-великото нещо, което съм чул през живота си, е от библиотекаря на Зографския манастир „Света гора“, йеромонах Пахомий, вече покойник – казва той. -Беше един такъв сгърчен човечец, имаш чувството, че като върви, му скърцат кокалите, обаче не се спираше. Та той ми вика: „За всяко нещо трябват две неща – желание и човеци.“ Фотографът казва, че Великденските острови не били ай-трудното нещо. Там са стигали и други българи, те не били нито първите, нито последните.
Най-много му харесва Индия. Невероятна, особена, духовна страна. Николай Генов разказва спомени и сам се смее на небивалиците, които непрекъснато му се случват. „В училище хич не ми вървеше, бях пълна трагедия.
С цигарите се запознах в шести клас, бягахме от училище. Учителката като кажеше “Николай Генов“ и разбираше дъното на човечеството. Просто другарката Копринарова знаеше, че няма идиотщина и аз да не съм в сърцето й. Много строга, властна жена беше. Даже понякога ме биеше и веднъж ми сцепи ухото, та майка ми ходи при нея да се разправя.“ С един свой приятел през 1982 година пътуват до Индия с раници, по най-бедния начин.
Като се връща прави какви ли не опити да напише книжка за пътешествието. „Имаше един светски лъв в издателство „Народна младеж“, минаваше за голям писател. Отивам при него, а той ми вика; „Ти си младо момче, пиши и като минат 5-6 години, ми се обади да видим какво си написал.“ Абе какви 5-6 години, му отговарям, аз за това време мога да напиша ръкописи от тук до Индия. Ходил бях на такива екзотични места, срещал се бях с Далай Лама.“ Но съответно нищо не става. Веднъж Чавдар Гагов, чийто баща бе главен редактор на издателство „Народна просвета“, дошъл и пита пътешественика дали може да гледа диапозитиви от Индия. Николай го поканил, а той довел кажи-речи цялата си рода заедно с мастития главен редактор.
„Бащата, един от тия старите комунисти, тежък човек, бавно говори, ми казва: „Млади човече, що не издадете една книга?“ Отговарям му: „Щото няма кой да я издаде“. А той казва: „Аз ще я издам.“ И така след известни перипетии излиза книжката. И си пътувам към „Плиска“ в тролея с няколко книжки и гледам другарката Копринарова. Разговорихме се и тя ми разправя за моите съученици. Тоя станал добър шофьор, оня станал не знам си какъв. За мен сигурно е очаквала да стана каруцар. И ме пита какво правя, с какво се занимавам. А аз й викам: „Ами,другарко, аз пиша книги.“ Това беше най-идиотското нещо, което ми дойде на акъла. „Как така пишеш книги“, изуми се другарката. То-кущо ми излезе една книга, викам аз и вадя една от пакета и я надписвам „На любимата ми учителка др. Копринарова от Николай Генов.“ Любимата учителка сигурно е изживяла най-големия стрес в живота си. Повече не я видях, тя си отиде с благия характер.“
Но една от най-големите идиотщини които се случили на Ники Генов, била, когато починал Серафим Северняк, дългогодишен главен редактор на много популярното сп. „Отечество“, където работел като фотограф. „Много го обичахме, беше голям човек, имахме си приказка. Като те погледне, имаш чувството, че те сканира.“
Когато научили за кончината на Серафим, в редакцията настъпва потрес. Разделили си работата по уреждане на погребението. На него се пада да посрещна тялото на Централни гробища, което идва от Куба през Париж. Седи той в Дома на покойника и си приказва с циганите гробари. По едно време един от тях вика, че неговият човек е пристигнал.
„Гледам, в залата сложен един луксозен ковчег с прозорче. Щраквам прозорчето и виждам, че покойникът не е Серафим, а някакъв негър. „Ама това не е той“, викам. „Е, като не е той, ще го върнем.“ Обаждам се и след малко идват с една лимузина големци, лично Пенчо Кубадински и т.н. Поглежда той ковчега и вика: „Да бе, да му….“ И тръшна една дебела псувня. На другия ден пращат и художника, защото се смята, че аз едва ли не съм провалил нещата по посрещането на тялото. И отново чух, че все на мен ми се случвали „тия работи“.
След „тия работи“ е и един епизод от срещата му с Далай Лама през 1982 г. Далай Ламите бяха много тайнствени. Отишли в Тибет и директорката на културния център в Делхи успяла да уреди срещата. Не трябвало обаче да казват на никого, защото той е религиозен водач, а времената са комунистически и т.н.
Чудим се какво да подарим на този свят човек. Акад. Румен Цанев им бил казал, че Далай Лама обича пеперудите и трябва да му хванем пеперуди за подарък. И ние като някакви гейове ловим пеперуди със сакчета. Хипитата, които чакат отвън, ни гледат и кой знае какво са си помислили.
Бяхме се облекли с едни боядисани собственоръчно черни гащеризони, които в България ги продаваха за санитари. И с тях влизаме официално при Далай Лама. Влизаме в дома му, той се обръща към нас и си казвам: „Същият като на снимките“. Аз съм напред, хваща ми ръцете за лактите и слага върху тях бял шал (катак), което означава, че сме желани гости.
Питам го „Ваше светейшество, мога ли да снимам и да записвам?“ И той казва „Снимайте и записвайте.“ И аз вадя едно касетофонче и от притеснение вместо да го натисна на „запис“, пускам „плей“ и като почна да цепи един рок с един тенекиен звук, ужас. Моят приятел ми просъсква едно „идиот“, а Далай Лама почва да се смее. „Аз взех да повтарям „Моля за извинение!“. А Далай Лама ми вика: „Виж колко хубаво се получи. Всички имаме проблеми с техниката. Откакто съм се родил, имам проблеми с техниката“.
Интервюто с Далай Лама излиза във в. „Поглед“ десет години по-късно. Ама не можело така, кой ги е пуснал, кой им е разрешил.
„Абсолютна идиотщина, но тая поне не беше моя“, споделя пътешественикът фотограф.
ВИЖ ВИДЕОТО:
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Коментирай първи