90-годишнината на Леа Иванова ще започне да тече от 13 август, когато посмъртно изпълнителката на „Чико от Порто Рико“ навършва 89. И до днес музиканти със свободолюбив дух я наричат най-голямата аристократка на популярната музика. В стари списания от чужбина пише, че тя би могла да има същия колосален успех както в Полша, така и в Бродуей, и в Париж. Подобни отзиви в годините на застоя й носят обратния ефект – на унижение и преследване. Почти цял живот.
След турне с оркестър „Оптимистите“ в Полша певицата е наказана да пее само в провинциален ресторант в Стара Загора. Причината? По неволя на сцената във Варшава, Полша, токчето й попада в процеп и не може да помръдне. Леа присяда, сваля си и другата обувка, но не спира да пее. Дефектът се превръща в ефект, публиката аплодира неистово. В пресата излизат снимки от атрактивния й номер с обувката. При завръщането в София я порицават – било невъзпитано, неестетично, буржоазно. Това е удар за нея, защото едва се е добрала до заветния международен паспорт с разрешително за пътуване зад граница.
Третирана като „упадъчен елемент“, първата ни популярна певица (гастролите й с джаз „Овчаров“ датират от края на 30-те години) лежи в поправителния лагер в Ножарево. След излизането окончателно й е забранено да пее песни на английски. През 1956 г. след свой концерт в София я чува френската легенда Ив Монтан. Не след дълго той й изпраща покана за елитно участие в Ница във вариете „Максим“. Тук категорично я отрязват. „А кой да ми разреши, „Плод-зеленчук“ ли?“, упорства любимката на масите. Онзи повдига рамене. Побесняла от гняв, Леа грабва и изпраща по посока на БКП-кадровика, който й отказва подписа си, пепелник. Цяло чудо е, че не го размазва и че това няма последствия за нея. Пепелникът изтрещява в стената.
„Животът й премина в пречки за кариерата й на най-различно ниво. Тя умря с чувството, че е черна овца“, споделя съпругът й Еди Казасян пред Кеворк Кеворкян през 1994 г. Женитбата на Леа през 1957 г. за арменеца, брат на Вили Казасян, била нов шанс за нейната кариера. Освен, че се сдобива с придворен пианист и ръководител на оркестъра й, на нея вече се гледа с по-малко недоверие. Еди си спомня, също пред Кеворк, как по време на турне в провинцията, Иванова изпраща телеграма на самия Антон Югов. Какво е било нейното съдържание, Еди не знае, но когато отишли в сградата на МВР, им било съобщено, че ги пускат да пътуват в чужбина. Питали ги и закъде. Леа поискала първо за Румъния. Имала покана за там от местния хуморист Мирча Кришан (известен и у нас с пародии) за участия в цирка.
Почти забравено е днес, че именно в цирка през 50-те години Леа Иванова има повече работа, отколкото на концертната сцена. Под купола тя била ту конферанс, ту клоун, но пък й позволявали и да изпее и по някоя песен със знаменитите „Оптимисти“. По повод на участията си в цирка, Иванова възкликва след много години с неизменната си усмивка, зад която има скрита много болка: Аз цял живот съм била като цирков въжеиграч.
Тъкмо залитнеш, аха да паднеш, и пак се изправяш, за да започнеш отново!“
Кариерата на Леа започва с първия джазов оркестър „Овчаров“ след неуспешни проби за оперна певица. Директно й казали, че не я бива за такава. С джазмените от „Овчаров“ са първите й концерти в Музикалния театър. Там я гледат оперетните чародейци Мими Балканска, Асен Русков, Тинка Краева и й предричат, че ще стане голяма певица в областта на забавната музика.
Пророчеството им се сбъдва, макар че всяка стъпка на Леа към успеха е изстрадана. Едно от най-големите й унижения е свързано с песента „Нашата мила, родна страна“. Композиторът Димитър Петков й я поверява и тя е записана с името „Песен за България“. Режисьорът Гриша Островски я заснема като видеоклип, шедьовър за времето си. Клипът е част от цял музикален филм с песни на Леа, който веднага е забранен. Не можело в него да се снима Леа в дома й, обзаведен не по социалистически и там тя да черпи уиски, което се виждало в кадър. Било грях също така БМВ да чака певицата и да я отвежда на летището (пак за снимките) и тя да пее „Песен за България“. Разочарована, Леа повече не изпява никога тази песен. Авторът я дава на младата Ани Павлова.
Покойният вече Еди Казасян разказва за свой незабравим рожден ден, когато в казиното на хотел „Американо“ в Порто Рико Леа печели добра сума и му купува златен часовник. Иванова силно мечтаела да посети Порто Рико и Тринидад, за които била изпяла песни. През живота си тя постига всички свои желания. Дори това да пропее отново след инсулта, който я парализира през 70-те години. Тя си налага на волята и дълго се учи да ходи отново на високи обувки. Обездвижената ръка намята с шалче и отново се връща в локалите на заведения като новотел „Европа“, притегателни за истинската бохема в недалечното минало. На първия си концерт след болестта тя кани лекуващите я лекари от болницата на IV км, където минава рехабилитацията. Всички остават изумени и повтарят: „Не може да бъде!“, виждайки артистката в познатия й блясък.
Енигмата Леа Иванова е била подлагана на адски унижения в концлагера в Ножарево. Самата тя никога не отворила дума пред съпруга си, с когото живеят 20 години, какво й се е случило там. Еди единствено забелязал, че краката й реагирали болезнено на студ, вероятно била простудена. На няколко пъти бил свидетел как хора се опитвали да заговорят Леа по темата. Но тя ги отблъсквала с директното: „Не си спомням! Не ви познавам!“. Психолозите обясняват това с опита на човек да изтрие неприятна част от миналото си.
„Навярно там обаче е научила руските частушки, които послужиха невероятно много в работата ни. Прословутото ни „руско шоу“ се радваше на голям успех в чужбина“, припомня Еди Казасян, преди да замине в онзи свят, където хората всичко си прощават. Двамата с Леа имат да си прощават много неща, но това е една друга история…
ВИЖ ВИДЕОТО:
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Коментирай първи