Кое е по-уместно да запеем – „Върви народе възродени“ или „Мъко моя ненагледна“?

  Както е тръгнало, в скоро време май химнът за 24 май „Върви народе възродени“ ще ни звучи съвсем абсурдно. Народът отдавна не е възро­ден, не върви към „светли бъднини“, нито се забелязва „слънце, което във душите грей“. Стане ли дума за култура, май по-подходяща ще е онази позабравена балада на Петър Чернев, заради която народът го кръсти Пешо Мъката. 

“Не умирай, моя мъко, мъко ненагледна, няма да те дам, няма да те дам.”

 Самият Петър Чернев загина в мистериозна ка­тастрофа заедно с бодигард на Йосиф Кобзон край Москва. Което прави песента му подхо­дяща не само за култур­ни поводи и събития, а за целия преход, дето ни се стовари върху главите.

 Синът на едни приятели, който живее в Германия, се върна за няколко дни и ми разправя, че тук му било сиво и мръсно. И ми дава пример с мястото, където живее. (Не по-голям град от родния му Гоце Делчев.) Там имало музей, в който са подредени снимки, как градът два пъти бил сриван до основи през Първата и Втората световна война и след това бил построяван наново камък по камък – все по-уютен, цветен и красив.

  Е, и ние не сме стояли със скръстени ръце, казах си. През 1949 г. за 6 дни е вдигнат мавзолей на Георги Димитров. Турили в него мумията на Вожда и се извила опашка от же­лаещи да й се любуват. По същият начин зяпахме кита Голиат… 45 години по-къс­но синовете на строителите рекордьори обаче взриви­ха гордостта на своите ро­дители.

 Вдигнали сме и величест­вен Партиен дом с руби­нена петолъчка най-отгоре. Коридорите му дълги цели 3 км, а стилът – псевдокласически монументален.

 Бригадирското движение пък построи прохода Хаим бояз, жп линията Перник – Волуяк и градът на меч­тите – Димитровград. Днес Хаим боаз е „непроходим при зимни условия“, ци­гански набези превърнаха отсечката Перник – Волуяк в лобно място на БДЖ, а Димитровград е столица на чалгата и национален битак.

 Това е нашият принос в строителството на бъдеще. Но пък си имаме 24 май, а скучните шваби, дето императорът им говорел на немски само с конете си (Георги Димитров пред Лайпцигския процес), и „Челси“ ги би у тях, си ня­мат.

 Както е известно само у нас, празникът на словото и писмеността е „най-светли­ят български празник“. Вся­ка година газетите възтор­жено възвестяват това на самите нас. Нещо напълно излишно, защото си го зна­ем от деца. Пита се кой чете додеялите клишета. 

  Не са шепата ветера­ни на „културния фронт“, които периодично би­ват закичвани с лъска­ви значки, защото нямат паричен ресурс. Не са и техните внуци, които пре­ди първия час пият бира, а в голямото междучасие вече са на крак. Те дори не знаят защо, аджеба, на 11 май честваме Кирил и Методий, а на 24 май – славянската писменост. Не, че другите знаят, де. По същия начин някога се чудехме защо Октомврий­ска революция се чества през… ноември. 

Но да се върнем към културата. Неотдавна бе от­крита изложба на скулпто­ра Александър Дяков. Уни­кален творец, без всякакво съмнение. Научих обаче, че Съюзът на художниците „помогнал“ с някакви ми­зерни 150 лв. за поканите. Обидно. Парите за самата изложба дали от себе си и събрали бившата му съ­пруга и неколцина близки приятели. Известният плакатист Тони Ганчев пък на­правил постерите. От Ми­нистерството на културата не дали май нищо. Сигурно ще се отчетат с медал. Ме­дали има. А и министърът е скулптор…

 В истинско събитие се превърна и изложбата на Михаил Лалов. Колко кар­тини е продал – не знаем и не е моя работа да питам. Знам обаче със сигурност, че от двайсетина години има един списък на автори, който се предлага на олигарси и мутри. Съставител е виден академик. Както каз­ва писателят Васко Жеков в едно интервю, няма по-тъжно нещо от това да про­даваш картини в български квартал за богати…

 А какво да кажем за учителите. Те би трябвало най-много да се радват на 24 май. Но се съмнявам. Какво им е наред, че да празнуват. Да си даскал в днешно време, е все едно си изтеглил късата клечка от съдбата. На всичкото от­горе току се появи някоя полугола преподавателка във „Фейсбук“, друга се на­пила като кирка и налитала на бой, трета забременяла от десетокласник, четвърта карала деца да въртят кючек… Даскал Бо­тьо Петков се върти като чеверме в гроба при тия новини. Вече те считат за нафталин, ако разказваш за любими учители. За мен обаче и до днес препода­вателите ми по литература Лиляна Бързашка и Петър Ковачев са нещо като бо­жества от Олимп. Вярвам също, че именно поняко­га несправедливо унижа­ваните и недооценявани даскали са последната преграда пред неграмот­ността и спасителите на нацията. Те държат ключа за бъдещето, както и да ви звучи това.

 Актьорската гилдия на­последък сякаш живна. Те­атрите се пълнят, мнозина „изгряха“ и във филмови проекти. Жалко, че талант­ливи актьори продължават да разчитат на халтура и съмнителни шоута, но из­борът е техен. Оправдават се, че това искал народът. Може, ама надали.

 Ако споделиш, че пишеш книга, първо те питат дали си намерил спонсор. Дру­гото е лудост, губене на време и мизерия. Няма писателско дете в частно училище.

 Ако си поет – спасението е в чалгата.

 Тихо и бързо, пусни ме във теб, без да ме питаш, искам или не! Тихо и бързо, спирай ми дъха! Действаш ми мръсно. Кан да издърно!?

 Лириката и революцион­ните поеми са забранени жанрове. Ботев и Дебелянов стигат. А и да не би да прокопсаха…

 На балерините шансът е в шоу бизнеса и пилона. Музикантите оцеляват от сватба на сватба и някое пи­яно богаташко парти. Който иска „Лебедово езеро“ – да си пусне Mezzo или да се гръмне.

 „Години наред българ­ският народ е живял бав­но и томително обсаждан в някаква влажна, студена крепост – без слънце и без простор пред погледа – без творчески устрем на духа: обезверен, обезидеален. Обсаждан от своята тъй наречена „свобода“ – вече толкова години, – от ония, които са поемали в ръцете си неговите съдбини. Днес творческият импулс на бъл­гарския дух е спаднал до мъртвата нула на духовния термометър.“ Гео Милев, 1921 година. Приликите не са никак случайни.

 Интелектуалци днес са нещо като сизифовци, реа­лизиращи се в два проекта. Единият е да попаднат в инициативен комитет. Та­къв имаше за издигането на Георги Първанов за президент. Ако си се пред­ставил добре, те издават, честват, награждават, из­купуват ти книгите и карти­ните и те дават по телеви­зията. Дано Плевнелиев не „надгражда“ в тази посока. Другият проект е този на „новото поколение“. Учас­тниците в него се правят на „сърдити млади хора“ и създават творби, които само майките им четат / гледат / слушат. Тяхно оръ­жие е пиарът, а не самият продукт. И тях ги дават по телевизиите.

 Интелектуалци от рода на Атанас Далчев, Лилиев, Дора Габе, Николай Райнов, Богомил Райнов, Кръстьо Куюмджиев, Бо­гомил Райнов, Хайтов и др. отдавна са изгубили значение. Не ми се и по­мисля каква щеше да е съдбата им в условията на „прехода“. Макар че точно сега са ни нужни най-много.

 Няма пари за изкуство и култура. Тази мантра се повтаря до втръсване. Само че не е вярна. Пари има, но отиват другаде.

 Медии разкриха как в Сливен местен бизнесмен и шеф на БСП договаряли цената на кметския пост.

 Осигурен бил неограничен финансов ресурс. В разго­вора дори е спомената ме­дия, която щяла да удря със словото като с бухалка по главите на неудобните. Изливат се милиони за цигански гласове и мутри, които да стискат за гушата, когото трябва.

 Е, „Мъко моя ненагледна“ или „Върви народе възро­дени“ ще запееш след та­кова облъчване?

Comments

comments

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: