Витомир Саръиванов: Искам да избягам на село! ИНТЕРВЮ

Витомир Саръиванов е роден през 1971 година в София. Баща му е прочутият режисьор Йордан Саръиванов. Витомир започва работа като водещ и спортен коментатор по БНТ през 1994 година. Бил е главен редактор на предаването „Хванати в изневяра“ по телевизия „Диема“. Водил е и „Цената на истината“, „Островът на изкушението“, „Сблъсък“, „Здравей България“ и „Рулетка“. В момента е водещ на сутрешния блок на ТВ7.

– Твърди се, че сте били доста проблемен тийнейджър. Срамувате ли се от този период от живота си?
– Сега, като се замисля, да не си на мястото на майка ми. Не знам как е издържала на всичко. Бягах от училище от 7-и клас, но в гимназията стана направо страшно. През повечето време не ходех въобще на училище, учителите се чудеха кога да ме изпитат, имах „незадоволително поведение“, класната ми беше вдигнала мерника и искаше да ме изключат. Бях на половин крачка от това да затрия живота си още тогава. На специално свикания за изключването ми учителски съвет майката на Мартин Стоев – Маргарита, която беше преподавателка по физическо, се застъпи за мен, взе ме в своя клас и постепенно изплувах. След това си налегнах парцалите, изкарах най-високата оценка от цялото училище на матурата по литература, подготвих се и влязох в университета. Новият Витомир вече беше налице.

– Минавала ли е през главата ви мисълта да се откажете от телевизията?
– Да, разбира се. Тя те изтощава, изпива силите ти докрай. С течение на времето и натрупването на годините тези процеси се задълбочават. Не съм и нарцис, който умира от кеф, когато се гледа на екрана. Мога да преживявам дните си спокойно и без това. Всъщност мечтата ми е да си купя къща и в някое красиво селце да имам време да пиша и хич няма да ми минава през ума да се връщам в София и всичко, свързано с нея.

– Имали ли сте много гафове като спортен журналист?
– Имало е случаи, в които започва мачът и нямам състави, а коментирам от телевизор, който е по-малък от стар „Юность“. В чужбина съм закъснявал и сядам на пулта в последните секунди, а екипът София е пред инфаркт. А най-ужасни са случаите когато организаторите решават, че мачът ще започне с едноминутно мълчание в памет на някого, за когото не съм и чувал – бивш президент на клуб, административен директор, 90-годишен футболист, лекар и какъв ли още не. Мълчиш като пукал и се надяваш хората пред екраните да се занимават с отварянето на бирата, защото една минута е ужасно много телевизионно време.

– Какво ви дразни най-много у българите?
– Дразнят ме чугунените глави, ретроградното мислене и откровената тъпотия. У нас е пълно с хора, които живеят с постулати, набивани насила в главите им, хора, за които всичко е или черно, или бяло. Хора, които предварително са щамповали „добрите“ и „лошите“ било по етнически признак, било по верски, било по месторождение. Ще цитирам една гениална реплика на Жорж Ганчев: Българите сме малък, но изключително прост народ!

– Вярно ли е, че сте един от защитниците на идеята за легализиране на проституцията?
– Категорично. Проституцията така или иначе съществува и процъфтява, обаче държавата не печели нищо от това. А бизнесът е много доходоносен. И когато е легален, всичко по веригата работи по-добре, както във всеки друг бизнес.

– Твърди се, че произхождате от доста богата фамилия.
– Тя е със сливенски корени. Саръивановият род е притежавал не една, а няколко фабрики в града и доста други имоти. В Сливен е имало Саръивановска махала. Били са доста заможни. Това бързо се е променило след 9 септември – национализация, арести, лагери, безследно изчезнали, самоубийства и цялата останала комунистическа „класика“.

– Знам, че преди време сте имали възможност да се докоснете до своя кумир – хокеиста Уейн Грецки. Как стана това?
– Случи се през 1998-а на олимпиадата в Нагано. Тогава за първи път професионалистите от НХЛ бяха допуснати до участие в турнира по хокей. За мен беше изумително, че мога да видя на живо най-великите играчи. Най-фрапиращото беше, че всички играчи се държаха суперприветливо, приятелски. Никакво звездеене, никакво надуване – милионерите бяха готови да говорят с всеки за всичко. Грецки беше малкото изключение, защото интересът към него беше невероятен и той единствен имаше охрана. Аз обаче ги издебнах и успях да стигна до него. Помолих го за автограф и му подадох химикалка. За зла беда тя се включваше по особен начин и аз не я бях приготвил предварително. Грецки я взе, опита се да я включи, тя се раздели на две в ръцете му, той ме погледна недоумяващо, аз взех да мънкам и да се опитвам да я сглобя и включа, ама това отнема време на треперещите ми ръце и търпението на охраната се изчерпи. Здравеняците просто ме преместиха по-далеч и пак затвориха обръча около Грецки. Така аз останах без автограф, но със силен спомен, а той с учудването от неадекватната ми постъпка.