Надежда Захариева е родена под слънчевия знак на Скорпиона, навръх 3 ноември 1944 г. Израства в Сандански, а по-късно завършва френска филология в Софийския университет.
Шегува се, че има 35 години трудов стаж като лична асистентка на гениалния поет Дамян Дамянов, чиито стихове останаха завинаги в съкровищницата на българската литература.
Автор е на текстове за песни, част от които са истински хитове не само в областта на фолкмузиката, но и на популярната. Такъв е случаят с група „Сигнал“ и песента „Може би“.
– Какво си пожелавате навръх рождения си ден?
– Когато човек закръгля 69 години, нормално е, от моя гледна точка, разбира се, да си пожелае близките му да са живи, здрави и щастливи. Да е жив и здрав и той самият, за да им се радва. Нито е поза, нито е лъжа, че за мен щастието се състои в това – да са живи и здрави най-близките на сърцето ми хора. Случи се седмица преди рождения си ден да посетя дома на Дева Мария в Ефес. Там разбрах, че човек може да си пожелае нещичко, да го напише на лист хартия и да закачи листа с желанието си на една стена. Колкото и суеверие да прозира в това, написах си желанието, което напълно съвпада с казаното по-горе. Е, отделих специално място на внучката си. Помолих Богородица да я пази от зло и да й помага да бъде много щастлива. Тя е почти на 5 години. Когато сме заедно, чувам непрекъснато: „Бабо, много те обичам!“. Когато се разделяме: „Бабо, ще ми липсваш!“. На никое друго „Обичам те“ и „Ще ми липсваш“ не съм вярвала така безрезервно, както на казаните от нея и от децата ми.
– Каква беше изминалата година за вас?
– Бих казала добра. Не съм си правила равносметка, но като обърна поглед назад, определението добра не е преувеличено. Ако някои хора знаят какво включват моите представи за добра година, вероятно ще се усмихнат снизходително. Какво да се прави – колкото хора, толкова представи!
В материално отношение нито съм забогатяла, нито съм обедняла. Все още се справям сама с финансовите предизвикателства на живота. Вероятно защото претенциите ми не са кой знае какви. В духовно отношение смятам, че позабогатях. Прочетох неща, които увеличиха богатството, което ще взема със себе си, когато… сещате се кога. Натрупах безброй нови впечатления и безброй хубави спомени по време на турнето, организирано от любимия на много хора в България вестник „Минаха години“ през първата половина на тази година. Турнето имаше надслов „Вярвай в себе си“. С Александър Александров – Алекс посетихме много села и градове, чухме много хубави думи за вестника, които звучаха съвсем искрено. Уверих се за пореден път, че в отношенията с хората искреността е най-печелившата позиция. Само така се печелят приятели!
– Кой е най-хубавият и съответно най-лошият момент в живота ви?
– Дано не ви се стори странно, че ще започна с най-лошите моменти. Най-лош момент за всеки от нас е загубата на близък човек. Най-лош от най-лошите моменти е загубата на дете. (Преди 4 години почина големият син на Надежда Захариева – б.а.) Знаем, че сме смъртни. С годините се смиряваме с тази мисъл. Колкото и да тъгуваме, когато си отиват по-възрастни от нас роднини, страданието от тяхната загуба бледнее пред страданието от загубата на дете. Когото е настигнало това страдание, знае какво казвам. На другите не го пожелавам.
Всички други моменти в живота ми са най-хубави. Дори и онези, в които съм била на границата между живота и смъртта, дори когато е нямало какво да ядем, когато са ме обиждали незаслужено, когато са ме клеветили и чернили. Имам основание, наблюдавайки как се е променяло отношението ми към света и човека, да благодаря на тъй нареченото зло повече, отколкото на т.нар. добро.
– Имате ли незабравим рожден ден? А може би незабравимите ви рождени дни са няколко?
– Карате ме да се замисля кой от рождените си дни да определя за незабравим… Може би е редно да сложа на първо място 60-ия си рожден ден. Споменът за него съхранявам в албум, който известно време след празника ми подари Алена. На снимките съм стройна, елегантна, весела…
Весел беше и петдесетият ми рожден ден. Него отпразнувах с няколко близки приятели в една малка кръчма в Сандански. Беше гладно време – 1994 г. Току-що на бял свят се беше появила първата част на автобиографичната ми книга „Смет за сливи“. Читалището в Сандански ме покани да направим премиера на книгата там. Разбира се, че се съгласих – израснала съм в Сандански, много го обичам и продължавам да се чувствам сандан-чанка, въпреки че нямам и никога не съм имала никаква собственост там. Това ме улеснява да го обичам целия!
Срещата с читателите беше на 16 ноември. Сутринта у дома в София дойде Евтим Евтимов, който щеше да ме представи в Сандански. Него спокойно мога да нарека пръв мои духовен учител.
Когато правех първите си и вероятно несръчни поетични стъпки, той ме научи да чувам какво ме съветват, но в никакъв случай да не слушам! Да си изградя свое собствено усещане за нещата, които правя, и да вярвам най-вече на себе си. Предишната вечер вкъщи бяха донесли отпечатаната ми книга. Понечих да подаря на Евтим първия екземпляр. Той ме спря: „Първа книга не се подарява! Ще я купя! Ще бъда първият й купувач, за да ти върви“. Рече и отсече. Купи книгата. И ми потръгна – за 5 месеца се продадоха 5000 екземпляра. На онази среща в Сандански също се продадоха доста книги. Изкарах, както се казва, някой и друг лев. Не се колебах за какво да ги похарча. Не бях си празнувала рождения ден, щях да го отпразнувам „на патерица“. Озовахме се група приятели в най-близката кръчма и изкарахме там докъм 3 часа след полунощ в хапване, в пийване и в надпяване.
– Какво е отношението ви към подаръците?
– Говорих вече за 50-ия си рожден ден, но се налага пак да се върна към него. Дамян искаше да ми направи някакъв по-скъп подарък, а нямахме пари и за евтин. Той ужасно се притесняваше. Безпаричието е ужасен бич за мъжкото самочувствие. Дамян не вярваше, че не искам подарък. Настояваше да поискам нещо. За да спася самочувствието му, поисках. Бях си набелязала да си купя тритомника на британския историк и културен антрополог Арнълд Тойнби. Казах на Дамян, че искам точно този подарък. И го получих. Почувствах се много щастлива. Не знам дали ще ми повярвате, че до ден днешен най-голямото удоволствие за мен продължава да е четенето. То май е моето бягство от реалността.
– Вярвате ли в съдбата, в това, че е предопределила на всеки какво да преживее?
– Склонна съм да вярвам. Нещо повече, изкушавам се да мисля, че си я избираме сами, както твърди кармичният закон. Някъде из „Откровения на кармата“ на Р. Щайнер срещнах мисълта, че има хора, които, ако нямат трудности за преодоляване, си ги създават сами… Помня, че се „познах“ сред тия създатели на трудности, че се засмях и взех да пресмятам наум на колко мои житейски „нагорнища“ държа авторските права. Осъзнавам авторството си и като си дера душата по тях, не се оплаквам. Доста пъти съм сънувала пророчески, както им казват, сънища. Сънуваното се е случвало едно към едно след това. Ако можем да наречем това намеса на съдбата, значи съм усещала тази намеса.
– Притеснявате ли се от старостта?
– Струва ми се, че не. Не е особено приятно да сравняваш днешната си фигура с онази, която пазиш в спомените от младостта, но единственият начин да поживееш малко повече е остаряването. Така че старея нормално. А за да не изпитвам неприятни чувства, не се застоявам пред огледалата.
– Как виждате себе си след 20 години?
– 20 години са много дълъг срок. Майка ми живя почти 88 години, ако дълголетието се наследява, може и аз да ги дочакам, но не мога да си позволя да предполагам каквото и да е за след 20 години. Ако ги преживея, ще видя тогава.
– Любима марка дрехи?
– Едно време не си позволявах маркови дрехи поради морални, а сега поради материални съображения. Следователно нямам такива дрехи.
– Любима книга?
– Не е само една. Във всеки случай, не е „Винету“.
– Любима марка автомобил?
– Не мога да си позволя такъв лукс. Придвижвам се с метрото, трамвая и тролея.
– Любимо ястие?
– Това, което ми се яде в момента.
ВИЖ ВИДЕОТО:
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Коментирай първи