Като гледам въпиещата некадърност на това управление, което отгоре на всичко страда и от мания за величие, цяло чудо е, че България още съществува като държава.
На Гергьовден военният министър великодушно обеща да не наказва двамата летци заради падналия „МиГ-29″, макар че първо себе си трябва да разжалва, а после да търси пилотските кусури.
Именно курсантът в съветска генералщабна академия е отговорен за катастрофата с „МиГ“-а, защото годишно ген. Аню Ангелов харчи 90 млн. лева за обречената мисия в Афганистан, но не дава 1 милион за керосин и бойните пилоти летят на тренажор.
А какво да кажа за бившия военен бос Николай Младенов, ампутирал армията с безумни реформи, след което скочи в дипломацията, за да довърши и нея, В резултат на което цялата ни войска се побира в Сектор „А“ на националния стадион, а Външното министерство се изроди в пионерска дружинка на „Отворено общество“ и „Атлантическия клуб“.
Общото между двамата ликвидатори на армията и дипломацията е, че Ангелов и Младенов са номенклатурни кадри ма БКП и ДКМС. И това е проклятието на прехода – да ни управляват гузни комунисти и комсомолци, готови да закрият и държавата, но да изчистят червените петна в биографиите си.
Понеже е по-загрижен за евроатлантическия си имидж, Младенов загърби балканската дипломация. И резултатът е налице. Въпреки че сме в НАТО и ЕС, Сърбия, Македония и Турция се държат с нас, сякаш те са евроатлантици, а не ние. Затова македонистите отново се изгавриха с България.
На 4 май, на 109-ата годишнина от гибелта на Гоце Делчев, хулигани попречиха на българския посланик в Скопие да се поклони пред саркофага му в църквата „Свети Спас“. Делегацията, водена от посланик Иван Петков, поиска да поднесе цветя пред саркофага, в който са положени костите на Апостола на българите от Македония и Одринско. Официалната информация е, че българската група е нападната от хулигани, но и стажантите в МВнР знаят: това са служители на македонските тайни служби, използвани като ударни отряди за провокации.
В София първи реагира президентът, който определи случая като недопустим, но после запя старата песен: „България ще работи за присъединяването на Македония към ЕС, но и македонският народ трябва да покаже с делата си, че също ни подкрепя“…
Очаквах държавният глава най-после да каже: няма да пуснем Македония в Европейския съюз, докато не спре антибългарската истерия. Ала Плевнелиев се държи като слугиня на Скопие, вместо да е обратното. Този човек не е изживял комсомолското си секретарство в Благоевград, когато БКП и ДКМС козируваха на Югославия.
Затова ще припомня на преследващия ченгетата президент: докато правеше партийна кариера и лазеше пред Лазар Причкапов, югославският отдел на Първо главно управление на ДС воюваше с македонистите на тяхна територия, в резултат на което отдел от десет души даде три жертви от „автомобилни катастрофи“ по югославските пътища. Докато ти и баща ти (инструктор в ОК на БКП) толерирахте македонизма в Пиринския край, резидентурата ни в Белград създаваше български ядра в Македония, бяхме на нож с просръбските кореспонденти на московски вестници, да не говоря за активните ни мероприятия срещу Горбачовата подкрепа за Скопие.
Плевнелиев, сега такива хора и със свещ да търсиш, няма да ги откриеш. Днес трябва да си малко луд или много алчен, за да рискуваш живота си в Македония за държавата на герберските мутри и комсомолските мекерета. Затова Националната разузнавателна служба закри сръбско-македонския отдел и го направи жалка секция с няколко преписвача от интернет.
Вместо остро да протестира, Младенов нареди на заместника си да извика македонския посланик в София и внимателно да му каже повече да не правят така. Унизителното е, че България не връчи протестна нота на Македония, задоволявайки се със сърдити забележки. Ако имаме капчица достойнство, трябва временно да изтеглим посланика ни от Скопие, както би направила всяка уважаваща се държава. Обаче силно се съмнявам, че точно това ще стори комсомолският секретар на английската гимназия, научил най-важния урок – да усещаш откъде духа западният вятър, за да знаеш накъде да се кланяш.
Ако в македонската афера Плевнелиев и Младенов се държаха като примерни комсомолци, послушно чакащи партийната инструкция дали бясно да лаят, или угоднически да скимтят, Борисов падна най-ниско. Очевидно търкащият ушите на Тодор Живков не може да надскочи ръста си на гавазин. Като го гледах как плахо реагира на Скопие, представям си как би се държал в Македония и Сърбия, ако го бяха взели в югославския отдел на ПГУ-ДС. В Белград имахме такъв офицер, който умираше за сръбска чалга и се просълзяваше от маанетата на Лепа Брена и Весна Змиянац. Та и офицерът Бойко в Югославия щеше да иска автограф от сръбските певачици, вместо да подрива Югославия, да вербува агенти и да гони Михаля по македонските чукари.
А сега чуйте сръднята му към македонистите: „На колегата там бих му казал, че не е добре така да правят. Македония трябва да бъде в ЕС. На тях ние да им пречим би било грешка към историята“…
Не помня по-угодническо изявление на наш държавник към Македония. Борисов, не само можем да им пречим, но по нормите на Брюксел трябва да им кажем: или прекратявате антибългаризма, или няма да видите нито НАТО, нито ЕС!
След кратка пауза премиерът сътвори нов гаф, който ме убеждава, че не само целува Цеца Величкович, но и ухажва сърбомакедонизма. Коментирайки неблагодарните съседи, той изръси глупост, по-скандална и от скопския инцидент: „Първи им признахме и езика, и държавата, дадохме им оръжие. Хубаво е да помнят тези неща…
Припомням на сикаджията от „Дондуков“1: ние първи признахме независимостта на Македония на 15 януари 1992 година, но не признахме македонския език, изграден на основата на югозападния български диалект. През 1999 г. се постигна частично споразумение, че признаваме въпросния език само на територията на Република Македония.
За последното заслугата е на зам. външния министър за Балканите Марин Райков, който се поддаде на западния натиск. Моя милост, тогава посланик в Хърватия, не прие това решение на МВнР, определяйки го като ненужна капитулация пред Скопие, където в този момент управляваше българското лоби: премиер бе Любчо Георгиевски, а вицепремиер и вътрешен министър – големият приятел на България Доста Димовска. В шифрограма до президента написах: „Да признаем македонски език в Македония е все едно Хърватия да признае, че половинмилионната хърватска общност в Босна и Херцеговина говори не хърватски, а измисления босненски език“.
Осъзнавайки, че премиерът узаконява непростимата македонска грешка на сегашния посланик в Париж Марин Райков, на следващия ден правителствената пресслужба уточни: министър-председателят е направил лапсус. Вместо да каже, че сме признали конституцията на Македония, той споменал македонския език… Тъжна работа е премиерското образование, още по-тъжно е невежеството на пресслужбата, му, поправяща езиковия гаф с нов гаф. Защото държавите никога не признават конституциите си. Но откъде да знаят това подчинените на челия само „Винету“.
Макар и малко вероятно, македонският лапсус може и да е случаен, но неграмотността на Борисов е хронична, сиреч нелечима. И още не мога да повярвам, че точно такъв човек чертае съдбините на седем милиона.
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
България никога не е признавала македонски език, защото такъв няма. Всички противни на това коментари са тълкуване на изказвания. Така наричащите себе си македонци говорят на език смесица от сръбски, български и някои модерни американски думи.