Божидар Димитров няма скучни теми за разговор. Няма и никакви табута. 67-годишният професор може да разказва увлекателно не само историята на България, но и личния си живот, премеждията и подвизите си в политиката и на тихия фронт.
Поредното доказателство за сладкодумието на шефа на НИМ е настоящето интервю. То е взето без конкретен повод, но това, както сами ще се убедите, изобщо не му е недостатък.
– Г-н Димитров, върху какво работите напоследък?
– Върху какво ли не. Продължават и археологическите разкопки на връх „Кози грамади“, където открихме тракийска резиденция. Там вече има сняг, но хората си работят. Трябва да осигурявам пари, транспорт за изнасянето на находките, да организирам охраната… Националният исторически музей освен постоянна експозиция прави и временни изложби. Преди няколко дни в Москва с Министерството на културата направихме най-голямата“ изложба на тракийското съкровище.
– Защо предаването ви „Памет българска“ вече го няма по БНТ?
– Сега се казва „Историята с Божидар Димитров“ и е в „ТВ+“. Съкратиха ми времето в БНТ въпреки огромния интерес.
Предаването ми беше второ по рейтинг след „Нашенската музика“. Не ми даваха студио, трябваше да снимам в музея или някъде навън. Нямах и връзка със зрителите, излъчваха ме на запис. Освен това ме и размотаваха, нямаше точен начален час. Направиха всичко възможно, за да напусна сам. Е, успяха.
– Кой е най-трудният ви момент, откакто сте директор на НИМ?
– Преди 18 години, когато отказах да премествам музея от центъра на София на мястото му, където е сега. Сградата е четири пъти по-малка като площ и възможност за експозиции. Основното ми недоволство беше, че Националният исторически музей се изваждаше от града. Тогава ме махнаха от поста и дойде човек от провинцията, тъй като никой софиянец не искаше да се занимава с тази непрофесионална работа. Едно момче премести музея и още преди да е изтекъл мандатът му, го махнаха. Обявиха нов конкурс, явих се и спечелих. Като дойдох, нямаше парно, беше готов само един етаж от сградата. Моментът беше труден за мен, тъй като Националният исторически музей е голяма част от живота ми. Сега, след като ремонтираха околовръстния път, имаме повече поосетители. Особено в събота и неделя е пълно с хора.
– Как започнахте работа в НИМ?
– Като гардеробиер, нямаше друго свободно място. Работих 8 дни, а след това бях за кратко и пазител на зала. Станах уредник и бях такъв до 1991 г., когато се издигнах до заместник-директор и и.д. директор.
– Трудно ли ви вербуваха през 1973 г. за сътрудник на ДС?
– Нямаше нужда да ме уговарят дълго, съгласих се веднага. Казаха ми, че са създали отдел за културно-историческо наследство, какъвто е имало в страната ни и преди и в който са били най-великите ни учени. Задачата ми беше да изследвам, да търся документи в чуждестранни библиотеки. Кой учен няма да се съгласи?! По силата на закона още през 2001 г. ми извадиха досието. Никой обаче не каза нищо за похвалите на Методи Андреев (бивш шеф на комисията по досиетата – б. р.) за мен.
– Най-големият конфликт, който сте имали с управляващи?
– Конфликтът с правителството на СДС и президента Петър Стоянов. Иван Костов и министърът на културата много държаха да върнат в Зографския манастир черновата на „История славянобългарска“, написана от отец Паисий Хилендарски. Като се изключат конфликтните моменти, съм работил добре с всички власти. И сега е така.
– Има ли опити за кражби от музея?
– Не. И не може да има. Охраната на резиденция „Бояна“ покрива и нас. В това отношение сме облагодетелствани, факт е, че от други музеи крадат.
– Казвате, че завиждате на Васил Божков за колекцията му…
– Съвсем добронамерено. Тези дни говорихме с него, ще му освободя една зала в Националния исторически музей за постоянна експозиция. В НИМ има две такива в момента – колекцията на дипломата г-н Станчов и на Боян Радев. Завиждам на Васил Божков, че когато се появи нещо, има парите да го купи. Аз няма как да си го позволя. При мен се започват едни дълги писма до министерството, а човекът, който продава, не може да чака безкрайно. Тоест аз като директор на Националния исторически музей не съм редовен играч на пазара
Играч съм, но със забавяне във времето.
– На 3 декември ставате на 68. Ако решат да ви махнат от директорския пост в музея, как ще го приемете?
– Ако имам физически сили, както сега, ще ми бъде мъчно. Ако съм грохнал – не. Петър Богданов отбелязва в предговора си, че сяда да пише историята на България, защото е грохнал от старост и не знае как другояче да изпълни дълга си към страната. Неговата история е написана 100 години преди тази на Паисий, но за съжаление не става известна сред българите.
– Как сте със здравето?
– Добре. Родът ми по бащина линия е от дълголетници. Баща ми почина една година, след като падна от дърво. До тогава не беше пил дори аспирин. Пушеше от 13-годишен по 2-3 кутии цигари. Затова и аз пуша, надявам се да приличам на него.
– Прекалявате ли с алкохола?
– Не употребявам от 20 години. Преди това пиех заради колектива, да не се цепя. Чудя се защо се смята, че съм посягал редовно към чашката.
– Съжалявате ли за думите „шиб*н народ“, които изрекохте като министър без портфейл?
– Разговорът беше изопачен. Може ли националист като мен да каже, че народът му е шиб*н? Просто отсякоха фраза от контекста. Говорихме с една журналистка и й казах, че анонимните археолози, които се обаждат за мощите на свети Иван Предтеча, са шиб*н народ.
– Докато бяхте министър, ви караха да се извините за ваше изказване за нерешените въпроси между България и Турция…
– Не си спомням да съм се извинявал. За какво да се извинявам? Убили са баба ми и дядо ми на 28 юни 1913 г. и са заграбили моите имоти и тези на още 250 хиляди българи. Признали са си, подписали са договор, че ще платят, но не са го направили.
– Кое може да ви спре да не кажете онова, което мислите?
– Няма такова нещо. Смел съм и говоря това, което мисля, независимо от последствията. Като дете прочетох Хемингуей. Там имаше една фраза: „По-добре човек да умре прав, отколкото да живее на колене!“.
– Какво мислите за сирийските бежанци?
– Направих справка и видях, че България е приемала 8 пъти бежанци през последните 135 години – от 100 хиляди до 350 000 души. Справяли сме е тогава. Естествено, че можем да се справим и сега.
При това политиците знаят, че повечето сирийци са в България временно -тръгнали са за други страни. Голяма част от бежанците са културни хора, има сред тях и такива, които разполагат с пари.
– През 1995 г. признавате, че навремето, сте правили с*кс по 6 пъти на ден по 3 минути. До 25-ата си година, преди да дойдете в София, за да следвате, не сте били лягали с българка. Харесвали сте и двупосочната любов, стига жената да е добре измита…
– Оставете го това. Беше си чиста политическа история, когато дойде време да ме свалят. Преправено интервю в жълт вестник. Много преправено.
– Разкажете за семейството си.
– Съпругата и дъщеря ми не искат да бъдат под прожекторите. Жена ми веднъж дойде на коктейл в Националния исторически музей с червена коса и я обявиха за моя любовница. Бил съм минал от руси на червенокоси сек*бомби с големи гърди. Веднъж дойде и дъщеря ми при мен и написаха, че съм имал любовница на годините на детето ми.
– Заглеждате ли се още по жени?
– Меракът умира последен.
– Някога заради изневяра били ли сте на крачка от развод?
– Не. Не си спомням да съм изневерявал на съпругата си. Запознахме се едно лято в Созопол и оттогава сме заедно.
– Катастрофирали ли сте?
– Да. През 1988 г. открихме музей по случай 300-годишнината на Чипровското въстание. Прибирайки се, се ударихме челно. Всички в колата освен мен бяха почупени. В София се върнах на стоп. Като влязох вкъщи, майка ми ме попита дали ми има нещо. Учудих се. Тогава тя ми разказа, че племенникът ми имал видение за катастрофата и че съм се отървал. Преди това той имаше и друго видение – че на определена дата ще падне самолет в Полша, както и стана. Нещата не приключиха само с това…
– Как продължиха?
– Отивам сутринта в музея, който беше в Съдебната палата, а на входа седят колеги и пушат. Видяха ме и се опулиха. Започнаха да плачат и да ме прегръщат. Показаха ми некролози с моето име и моите години, но без снимка. Оказа се, че адвокат със същото име и възраст умрял от инфаркт.
– Племенникът ви продължи ли да има видения?
– След 6 месеца виденията му приключиха. Отидох при лекар и той ми обясни, че при силен стрес понякога се разблокират центрове в съзнанието ни. И аз самият съм имал такива моменти.
– Какво е било вашето видение?
– През 1976 г., като съвсем млад учен бях поканен да присъствам на конгрес по византология в Атина. Конгресите са най-сериозната наука, там се канят от професор нагоре. За мен, младока, стресът беше голям. Това е отключило въпросните центрове в мозъка ми. Направиха ни екскурзия до Делфи и аз седнах до един руснак, казваше се Медведев. Тогава СССР се биеше с китайците на река Амур и започнахме да говорим по тази тема. Казах му да не се страхува, защото като умре Мао Дзедун, ще се оправят нещата. Той ме попита кога ще стане. В същия момент в главата ми се появи една картина: голяма болнична зала, в която е Мао и около него се суетят лекари, гласят го да умира. Беше към 9 часа сутринта. Тогава казах на руснака механично, че Мао току-що е умрял. Медведев се учуди, но му го повторих. Той се засмя, мислеше, че се шегувам. Аз също се засмях, но някак от страх. Върнахме се надвечер в Атина и видяхме търчащи вестникарчета с извънредно издание – Мао Дзедун бил починал. Направих проверка кога са съобщили за смъртта. Оказа се, че е разгласено в 13 часа. След това никога не съм имал подобни видения.
– Ходили ли сте при Ванга?
– Не вярвах в нейните предсказания. Един ден ми звънна Петко Колев и каза, че тя искала да ме види. Изумих се, но не отидох. Мина време и снимах в Струмица. Петко отново ми каза да отида при Ванга, тъй като настоявала да ми предаде нещо, защото щяла да си ходи. Отбих се първо през дома й в Петрич. Разбрах, че не е там, и отидох в Рупите. Беше си легнала. Влязох и ми каза: „Ти си определен да възстановиш държавната църква! Ке го сториш и България ке се оправи“. Засмях се, помислих, че Ванга ме е объркала с директора на „Национални паметници на културата“. Минаха обаче три месеца и ме извикаха в министерството да ми дадат като филиали няколко църкви-музеи. От тях три бяха в много тежко състояние. Оправих ги, Ванга позна.
– Най-трудният ви момент в личен план?
– За последен път плаках, когато почина майка ми преди 2 години.
– Имате ли страхове?
– Нямам. Не ме е страх дори от смъртта. Ако обаче сега умра, няма да съм успял да напиша историята на България такава, каквато е през моите очи.
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Коментирай първи