Авторът на текстовете на култовите песни „Малкият град“ (в който друго, освен да се влюбиш, просто няма какво да се случи“) и „Богатство“ (за мечтаната хазайка, която носи виенска кифла с каничка кафе) става на 60. По този повод Александър Петров прави първи авторски концерт, за който се събират легендарни групи и певци. На 30 октомври в зала „България“ ще излязат „Фактор“, оригиналната „Диана експрес“, „Сигнал“, „D2″, Георги Христов, Маргарита Хранова, Нели Рангелова, Beселин Маринов и др. Очаква се и Стенли специално да бъде пуснат от „Музикална академия“, ако още е в състезанието.
За първи път Петров разкрива имат ли прототипи хазяйката и градчето от най-популярните му песни. Иначе тъкмо „Богатство“ и „Малкият град“ не са най-любимите на собствения им вдъхновител, признава той. Обяснява го с обстоятелството, че прекалено са въртени и експлоатирани. И че ги е писал непретенциозно, с намигване, докато много повече държи на текстове като „Безсъние“ („А Дон Кихот, прегърнал здраво чашата, в кръчмата спореше със неверници…“) и „Любовта, без която не можем“.
– Един нецензурен епитет за 60-годишнината си употребихте в предварителния разговор. Защо?
– Разбира се, слагам го в кавички. Всичко говори и би трябвало да се усетя, че вече съм в третата възраст. Бих сменил някои неща за друго ЕГН, в кръга на майтапа го казвам. Всъщност на 60 е също като на 59. Вече е време да стана стабилен, да имам едно малко по-сериозно отношение към нещата от живота. Може би трябва да почна да пестя пари.
Всички тези мисли ми минават през ума и съм доста объркан накъде да продължа. Ясно е, че вероятно ще си остана такъв, какъвто съм. И затова и мотото на концерта е по името на песента, която направихме преди 30 години с „Тангра“: „Бъди какъвто си“.
– Как се решихте на такъв голям авторски концерт?
– Отдавна ми се искаше да направя нещо подобно. Още повече, че като виждам афиши – еди-коя си певица празнува 5 години юбилей на сцената или 10 години юбилей, си казвам, че нещо изоставам. Самочувствие да се хвана с такова нещо ми дадоха моите приятели сред колегите, за което съм им толкова задължен!
– Кои са те?
– С Митко Кърнев от „D2″ освен работата ни свързва и едно много хубаво приятелство. Той предложи да разучат някои от тези песни, които вече няма кои да ги изпее, защото Чочо Владовски ни напусна, Вили Кавалджиев ни напусна… Също и песните на „Тангра 1″ и на „Щурците“.
„D2″ ми помагат безкрайно и със съвети, защото аз съм пълен любител, що се отнася да организацията на такъв мащабен концерт. Помага ми и Краси Гюлмезов, който сформира, да го нарека, нещо като бигбенд за съпровода на поп певците, които ще участват. Мисля, че ще се събере на сцената цялото кралско войнство. За успеха на песните по мои текстове заслугата не е само моя. Имах щастието и удоволствието да работя с легендарни имена като композитори и изпълнители.
– С кого сте работили най-много?
– С група „Тангра“ – в двата й периода. Също така много съм работил с Борис Карадимчев, Кристиян Бояджиев, Красимир Гюлмезов, с Нели Рангелова, Валди Тотев… 2 пъти съм получавал голямата награда на „Златният Орфей“, 5 или 6 пъти първа награда на пролетния радиоконкурс. Но това е само за статистиката. Вече смятам, че на конкурси трябва да се отстъпи на младите да бъдат забелязани. Обикновено вече участвам в състезания само когато млади певци ме помолят за текст.
– Следите ли ги?
– Следя ги, да. „X фактор“ не ми е много любопитен, гледали сме го вече. „Музикална академия“ е оригинално и е голяма находка. В този сблъсък на поколенията има нещо много интересно. Това е и сблъсък на манталитет, на естетика.
– Зад чия барикада заставате?
– Ще цитирам Лили Иванова, която веднъж в едно интервю на въпроса за кого ще пее на предстоящите избори, много дипломатично каза: „Искам да пея само за любов!“. Пожелавам късмет и успех на всички, но ако лично трябва да избирам, най-много го желая на Стенли, с когото ме свързва приятелство и много хитове – и с „Тангра 2″, и в самостоятелната му кариера.
– Там ли му е мястото според вас, познавайки го?
– Не съм сигурен, че непрекъснато се чувства комфортно. Това мисля, че важи и за всички, които са приели да участват. Няма пълно щастие.
– Чочо Владовски напуска „Тангра“ и идва Стенли. Беше ли ви трудно да се пренастроите към съвършено новата група, станала също култова?
– Те са много различни. Имах огромен късмет че първите ми три стихотворения облече в музика Борис Карадимчев! Изпълнени от първата „Тангра“, се превърнаха в много големи хитове. С „Нашият град“, „Богатство“ и „Любовта, без която не можем“ „Тангра“ станаха супер звезди за няколко месеца. Покрай тях и моето име излезе, започнах да получавам някакви пари и си казах, че това може да бъде професия за цял живот…
– Кое е провинциалното градче, което възпявате?
– Не си спомням точно. Беше по повод искането на някаква община в Североизточна България за своята местна вокално-инструментална група да поръчат песен чрез Съюза на композиторите. Така поръчката дойде при мен. Бях в тогавашното кафене „Бразилия“, в най-далечния ъгъл прав на металния тезгях, ако някой го помни. И там си казах: „Какво може да им е приятно на самите хора?“. И въпреки че съм израснал на брега на Перловската река, си представих какъв живот би могъл да води млад човек там. Успехът на тази песен ме накара да се замисля, че един автор на текст трябва да има предвид за кого го прави. Ако се налага, да се отдалечи от собствената си представа за нещата. Да стане нещо като дизайнер, който се съобразява с фигурата. Това е моят ключ към успеха. Без да имам претенциите да се наричам поет.
– А коя е хазайката от „Богатство“?
– Нещата при мен винаги се движат в коловоза нещо което съм преживял – нещо, което съм си представил. Две години не ми стигна балът за Софийския университет и така две години учих във Велико Търново. Наистина живеех на един таван, на една мансарда с много стръмен покрив, където капандурата гледаше към звездите. Имах една много зла хазайка. Абе, лоша баба беше… Тя идваше само да провери дали не се вдига шум, дали няма момичета. И разбира се, да си вземе наема.
– Едно кафе почерпи ли ви?
– Не. Тогава още имаше и виенски кифли… Ама ни кафе, ни виенска кифла. И това е поръчкова песен донякъде. Радиото обяви конкурс за песен, посветена на студентския празник. И така тръгна историята.
– Да се върнем към ъ, към Стенли…
– Дори пътувах по концертите с тях. Имам невероятно приятни спомени. Когото си на турне, се спи на базово място, да кажем Бургас. Пътува се до Приморско, Созопол – за 3-4 концерта в района. После се премествахме към друг град. Невъобразимо усещане е да видиш как при два концерта – от 6 и 8, винаги да остават по 100 човека, които не са успели да си купят билети. Наистина „Тангра“ имаха страхотен успех. След това се разделиха, за което има много причини.
После Косьо Марков с огромната енергия на Дани Ганчев (току-що се завърна от Словения и също ще участва в концерта ми), направиха този репертоар в стил ню уейв. И беше посрещнат на нож от официалните музикални среди.
А с новия стил, новата визия на групата и текстовете трябваше да бъдат по-различни. Така се родиха и „Оловният войник“, и „Бъди какъвто си“, „Жулиета“, „Черно-бяла снимка“, „Циркът“. Тогава втората „Тангра“ не получи това, което заслужаваше като признание. То дойде със закъснение – и днес се смята, че са направили историческа стъпка напред в българския рок. Втората „Тангра“ просто беше изпреварила времето си.
– Можеше ли да се помогне на Чочо Владовски да не стигне до този тъжен край?
– За съжаление, този тъжен край е следствие на това, че чувствителните, наранените хора много често губят мярката за реалността. Много се виждахме в последния период от живота на Чочо. Думата не беше точно „предал се“, но беше приел нещата такива, каквито са.
– Каква е историята на „Последен валс“, в която и той участва?
– Първата песен, която направих в подкрепа на промяната очаквана след 1989 г, беше „Времето е наше“. Или може би „Развод ми дай“ — една алегория, една басня?… Идеята за Последен валс бе да е като продължение на „Развод ми дай“. Затова смятах отново Асен Гаргов да го изпълни и да е танго. Пазя го като ръкопис: „Днес танцувам последно танго…“ После си казах, че тангото като музика и естетика е малко агресивно. Много повече ще работи за целта, която си бях поставил – да е леко иронична, ако песента е в ритъм на валс.
Но вече Асен Гаргов не си го представях да изпее валс. Виждах го само в тангото, с борсалино… Със Сашко Кипров, автора на музиката, събрахме де когото видим на „Синьото кафе“ от музикантите и ги разпределихме . в самото студио. Невъобразимо е усещането да видиш море от стотици хиляди души да пеят това, което си създал. Поне веднъж в живота си и аз се почувствах капитан.
– Сигурно това сте мечтали, растейки край Перловската река?
– По-скоро като дете много се възхищавах на Том Сойер и Хък Фин. Toгава Перловската река даваше възможност на децата да играят. Беше кристално чиста. Но се сещам, че с Чочо Владовски имам една песен „Плува ли корабче в Перловската река“. Текстът е закачка с идеята да се свърже Черно море със София. Досега в „Младост“ има изкопни работи от този плавателен канал на трансмащабното безумие.
– „Фактор“ се събират в състава си до 1989 г. за вашия юбилей.
– Просто Оги дойде тук и отложи всички ангажименти. Безкрайно съм му благодарен. Това е един от най-най-добрите рок певци. Наскоро ходих в рок клуб да го слушам. Станал е още по-добър от времето, когато пееше „Бяхме момчета 16-годишни…“ Искам да благодаря и на „Сигнал“
На 27 октомври им е последният концерт в Лос Анджелис, на 29-и летят. Данчо Караджов и Владко Захариев ме трогнаха, като ми потвърдиха, че буквално от летището ще дойдат. Буца ми засегна.
– Концертът на Том Джоунс, който е същия ден, не ви притеснява?
– Том Джоунс е нещо друго. Естествено, че ще напълни зала 1. Вече бях запазил зала „България“, когато разбрах. Но който и да дойде, мисля че 1200 места все ще има за милионна София, желаещи да чуят българските рок и поп легенди.
– Стихосбирка ще издадете ли?
– Около цялата шумотевица мислех и за това. Но защо пък всичко наведнъж сам се попитах Затова – догодина. Ще се казва „Рокпоезия“. По-следващата – ще издам един диск с най-добрите неща. Ако не ме домързи, в някакъв момент мисля да напиша една книга за всички тия спомени, с понякога и не дотам приятните моменти от работата. Защото целият ми живот е минал с музикантите. Мога да издам, че ще се казва „Бекстейдж“. Реално авторът на текста е зад сцената, но вижда толкова много неща, стига да има сетивото! Ще бъде умерено пикантна. Искам да разкажа за важните неща и трудностите, които нашето поколение изпита, изпитват ги и младите. Професията е трудна. Отстрани се виждат момичета, които се лепят на групарите, автографите, прожекторите. Но в тази професия има много лишения, много самота.
ВИЖ ВИДЕОТО:
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Коментирай първи