Смъртта на Алис Крайчева по-миналата седмица бе неочаквана и шокираща. Но ще бъде исторически вписана между стария и актуалния „ВИП Брадър“ – новото времеброене по нашите географски ширини. Вече не помним кой беше предишният министър-председател, но помним репликите на героите, подшушнати в общите помещения. Уви…
Смърт неочаквана – заради болестта, която е крила. Шокираща – заради поредната загуба на личност със собствена тежест в краткия й пасианс на чудото живот.
Смърт като смърт, ще кажат някои за статистическия израз на философията, че само който не се е родил, не е умрял. Прави са, но нека не забравяме, че човекът е това, което остава след него. След себе си Алис остави рулони телевизионно творчество, които дано някой пореден прахосник да не изтрие с ръката си – било от небрежност, било от измамното чувство, че си актуален, когато рушиш! И дано всъщност това вече да не е сторено!
Имаме подозрения, защото в деня на кончината на шармантната дама медията, на която Крайчева отдаде зрелостта си, излъчи откъс от нейното магазинно предаване „Събота, късен следобед“ и… Отваряме скоба. В началото на 90-те то бе една уверена крачка на телевизионното творчество към журналистиката, която предразполага телевизионният събеседник да се доближи максимално до зрителя. Разголвайки обаче душата, а не тялото си (докъдето се изроди процесът). Последното Алис никога не би допуснала. Самата тя манекенка в миналото, личната й култура бе висока топка която тя не пазеше за себе си. В коментарите си за пресата, които се оказаха последното й дефиле, не спестяваше истини, от които боли. Рискуваше даже да развали стари приятелства. Истинската й болка бе съдбата на БНТ, а собствената си болест достойно криеше.
Та БНТ, която критикуваше, пусна предаване с доста лошо качество. А не бе чак толкова старо, че да е с отчайващ звук като отпреди Балканската война. Самата Алис сигурно би се намръщила от ретро кадрите, които я представят вече in memoriam. Може би го е предчувствала, затова е помолила колегите от столичен всекидневник, обявявайки тъжната новина за смъртта й, да я илюстрират с красива снимка от младостта й. Те го изпълниха.
А след това?… Животът продължава. Но какъв живот? И с какъв букет от личности? Ето, онзи ден изпратихме Рангел Вълчанов. Остана ни един Валери Петров, книжовник-духовник, който избягва всякаква публичност. Изборът му е за уважение, защото консервирането му в стаичката с книгите, колкото е бягство от потопа простотия, толкова е и вид Ноев ковчег. За по-добри духовно-просветни времена (или просто той и сега живее в тях): далече от безумието на публичното пространство, където всичко е на показ и всички си го мерят: футболисти, телевизии, продуценти, корпорации, даже миски. Да, да, и те могат да си го мерят – да кажем, кубиците силикон. Или умствения багаж, поточно липсата му. При това претендират да го правят в собствени телевизионни предавания. Нищо че ако ги питаш кой е най-известният Валери в България с гордост ще издекламират: Божинов!
Отминава ли този мрачен период? През последното десетилетие си отидоха личности от областта на културата, които са били знаци по пътя за поколения българи: Емил Димитров, Блага Димитрова, Георги Калоянчев, Надка Караджова, Пепа Николова, Велко Кънев, Хачо Бояджиев, Чочо Попйорданов, Радой Ралин, Васа Ганчева, Стефка Съботинова, Леда Милева, Гена Димитрова, Гяуров, Богомил Райнов… Все имена, които са означавали много в години, когато за културата са се отделяли твърде много средства, но от друга страна, такива като Георги Марков са били физически отстранявани! Никак, никак не им е било лесно да носят светлината си в епоха на мрак и изкуствени слънца.
Реквиемът за Алис и нейното поколение (с плюс и минус 20 години в периметър от нейния 65-годишен живот) не е плач. А констатация. Че няма кой да смени големите от близкото минало с нови, на които да им вярваме, възхищавайки им се.
Да, колелото на историята се върти и трябва да се върти. Но какво ни носи? Ще се появят ли новата Леда Милева и Георги Калоянчев, новият Емил Димитров?… Ами новият Рангел Вълчанов?
Като гледаме тенденциите от последните 20 години, прогнозата никак не е оптимистична. Ако след 1944 г. интелигенцията е избита от Народния съд или прокудена по лагери, след 1989 г. тя се унищожи доста бързо. Без съд. Смъртните присъди се написаха и изпълниха от плевела на бруталността, наглостта, на войнстващата некадърност, от новите формули на успех. В тях не се вписаха нито Лора Кремен, нито Мариана Димитрова, завършили живота си по трагичен начин в чужбина. Да изброяваме ли кои се вписват? Излишно е. Те са всяка вечер на екраните ни. С много, много малко изключения…
Не е виновна само чалгата, както се смята в претенциозните арт среди! Тя е само най-разгологъзеният израз на новите безпощадни правила на връхлетелия ни соцкапитализъм – в него всичко се купува и всичко се продава… най-често по законите на „Бандитският Петербург“. Всички участбаме В техния гаден синхрон – едни с дребния рушвет на катаджията, други с тлъстите енергийни комисиони.
Протестираме с шумни крясъци по улиците, а не протестираме тихо, в себе си срещу заложения повсеместен мерак за бързо и лесно успяване. Пак продукт на новото време. Забележете, дори позитивно усмихващата се в настоящия „X фактор“ Мария Илиева насърчава .новите таланти с комплименти, че са много добри, че са родени за звезди, че са върхът! Хубаво, но пропуска и ги лишава от пътя, който бъдещият Емил Димитров трябва да извърви, за да се развие и усъвършенства! За да изстрада успеха си и да го подплати с труд. А чак тогава да влезе в сърцето на всеки българин! Трайно, че да остане и след смъртта си.
Тези, които бързат, не стигат далеч, казват поговорките. През тези 23 години нов обществен строй бързането по лесни пътища беше голямо. От бързане вкупом стигнахме до… кривата круша…
Със смъртта на Алис си отиде още един човек, който можеше да ни ориентира накъде вървим без излишни преструвки. И за този дефицит става дума…
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Коментирай първи