Пловдив, 2003 година. Всичко започна благодарение на една моя съученичка. Тя ме заведе за първи път на детска дискотека. Бяхме в 8-и клас. До този момент нашите ме държаха изкъсо и нямах друг избор, освен да вися пред блока и да се прибирам в 22 часа след дълго пазарене през балкона.
Изобщо не предполагах, че някой ден ще стана с*кс бомба, а жените ще се кръстят, ако ме видят дори само да говоря с мъжете им. Представа си нямах, че години по-късно ще бъда считана за ку*ва – едновременно охулвана, но и обожествявана.
Влизането ми в детския клуб се оказа фатално първо за косата ми – подстригах се като момче. После си купих първите изсулени анцузи, а съвсем скоро след това сформирах момичешка ударна бригада. Крадяхме телефоните и якетата на другите деца, преджобвахме ги и им свивахме портмонетата, а за добре дошли ги рекетирахме още на входа. Най-странното е, че изобщо нямах нужда от пари. Нашите ми даваха редовно 5 лева джобни, които ми бяха напълно достатъчни. Тогава всичко беше левче – джойнтът, водката с кола, дюнерът, кутията цигари.
В детската дискотека за първи път се сблъсках с най-коментираната плеймейтка в България. Влезе в полезрението на моята бригада, защото освен че беше хубавелка, беше и щедра, ако си поискаш. Обичаше да танцува по баровете с разкъсани дънки и впити бюстиета. Носеха се слухове, че прави домашни партита с гаджетата ни – прохождащи футболистчета. Колкото и mъти да я приклещвахме в някой ъгъл, тя все едно и също повтаряше: „Не съм направила нищо! Не съм спала с никой!“
Спестили сме й доста шамари, защото ни ставаше жал, когато се разреве. Тази днешна хищна мъжемелачка придобиваше печалното изражение на безпризорно коте, когато я хванеха натясно. Днес си давам сметка, че вероятно тази тактика прилага и на мъжете. Силните обичат жертвите. Харесва им да дават прошка – може би така се преживяват като Всевишния…
Другите момиченца не можеха да се похвалят, че им се е разминало – всяка вечер поне една намазваше здрав пердах. Имаше период, в който излизах само за да ступам някоя нахакана пикла като мен. Изкарах наистина тежък пубертет, но майка ми се оказа с железни нерви.
Това поведение ми навлече доста проблеми. Освен че тормозех момиченца в дискотеката, обикалях и кафенетата. Една вечер дебел господин реши да ни почерпи по една кола и да седне на масата ни, без да сме го канили. От пръв поглед не ми хареса. Мазен, дебел, с малки хитри очички, които те „сканират“ за секунда и преценяват колко струва кожата ти – буквално и преносно. Продавал домати за износ и много искал да ни заведе до морето за два дни, ей така, на разходка.
Предупредих го да стои настрана от мен – дядо ми беше военен, а леля ми – влиятелен адвокат в града, и двамата можеха да му стъжнят живота набързо. „Няма да се чукам с теб“, чух се да го изричам на глас. Всъщност дебелият човек не продаваше домати, а жени.
На час. След като разбра, че не ми се разхожда с него до морето, изядох един бърз шамар и ритник в крака. Тръгнах си с хематом, но не се разплаках. Не споделих нито с леля си, нито с дядо си.
Споделих единствено с Главния, и то два месеца след случката.
Главния е човекът, от когото трепереше цяла България. Години след като го убиха, вероятно още има хора, които се напикават нощем заради него. Определено беше най-властният човек в държавата и всички трепереха от непостоянните му настроения. Днес можеше да ти сложи корона, а утре – да те натика в калта.
Запознахме се след мач на неговия отбор. Заведоха ме приятели, местата ни бяха в ложата. Веднага ме забелязаха и набързо станах талисман на отбора. Получих ВИП карта и не пропусках нито един мач. Не пропусках и поливането на победите, задължително в известна чалга дискотека.
Още бях девствена, когато за мен вече вървеше клюката, че съм ку*ва на Главния.
Тогава девойките се кипреха като за абитуриентски бал, ако „Локо“ играят. Това значеше и че Главния ще е на стадиона, а после ще има як купон. Неистовото желание на всяка малка парцалана беше той да я изчука, дори веднъж. Носеха се легенди за размера на члена му, за перманентната му ер*кция, някои го наричаха „златната флейта“ – божествено било да се свири на нея. В повечето случаи обаче клетите девойки бяха изчуквани от някой около него – един вид сек*уално ОТК.
След поредния успешен мач отидохме да празнуваме в София, на басейн до Борисовата градина. Там имаше таен апартамент, пригоден само за много мръсни партита. С тежки кожени мебели, изискани малки масички, полилеи и гигантски за времето си плазмени телевизори.
Бях взела три приятелки с мен – за кураж. Много скоро всяка от тях беше приклещена в някой ъгъл от момчетата от антуража.
Същата вечер ми звънна св*дникът, продавач на домати.
Явно пиян или друсан, започна да ме заплашва, че ще ме пребие, където ме види, после да ме подстриже, а за десерт щели да ме чукат на тройка с негов приятел. Затворих телефона и се разплаках.
„К“во става, бе? Що ревеш?“, учуди се Главния, докато отпиваше глътка уиски.
Разказах му през сълзи и хълцане.
Веднага един от неговите ме попита услужливо дали искам да видя сводника разфасован и в кашон след един час. Ревнах още по-силно. Исках само да ме остави на мира, но момчетата не си поплюваха, ако трябваше да накажат някого.
Главния проведе бърз телефонен разговор и последното, което чух за доматаджията, беше, че е смлян от бой на Ябълките (нещо като Витоша за София).
Бизнесът му беше взет, платил е глоба от няколко десетки хиляди евро, заключен е за склоняване към про*титуция. За капак има ограничителна заповед да стои на 50 метра от мен, ако има лошия късмет да ме види някога пак. Заповед, издадена на бърза ръка от Главния. Тя имаше тежестта на закон, обнародван в „Държавен вестник“, и на присъда, потвърдена от всички съдебни инстанции.
Не исках да знам подробности, бях доволна и спокойна. Всеки искаше Главния да му бъде приятел и никой не искаше да му е враг.
Скоро след тази история дойде рожденият ми ден. Главния и неговите момчета ми организираха парти за подарък. Малко след Караулката на Цариградско се намираше една от многото къщи за специални купони.
Отпред беше почерняло от лимузини. Вътре вече се беше заформила приятна вечеринка. Хапнахме набързо и се качихме по колите за парадна обиколка из нощна София. Започнахме от клуба до „Александър Невски“. Всички ни зяпаха още от влизането. Жените – със злоба, а мъжете – със завист.
Веднага на масата ни се появиха три девойки. Виждах ги за първи път, а на петнайсетата минута гащите им бяха на врата като гердани.
След около час вече танцувахме в чалга клуб на опашката на Коня. Оркестърът беше при нас през цялото време. Запотени цигани надуваха тромпети, във въздуха летяха салфетки, по челата им се лепяха едри банкноти. Навити на фунийка, столевките бяха хищно „засмуквани“ от тръбата на кларинетиста. 2 певици с микрофони се опитваха да нацелят любимите ни песни. Всяко изпълнение, което не се нравеше на Главния, бе безцеремонно прекъсвано. Започваше „правилната“ песен.
Аз бях рожденичка и кралица на вечерта. В моя чест гърмеше шампанско, поръчваха се песни. В някакъв момент останах без обувката си – като модерно копие на Пепеляшка.
Завършихме в „Домби“, което днес е свое избеляло копие и само бегло напомня предишното си величие на официалната дискотека на Мрака и Подземието.
На сутринта се събудих в къщата на Караулката.
В хола се бяха натръшкали снощните герои. Спяха кой на дивана, кой на кухненската маса, а двама-трима се въргаляха и по пода. Пуснах телевизора и разбрах, че през нощта бяха запалили офиса на известна модна агенция. Изобщо не се притесних.
Тръгнах си малко след като всички се събудиха. Чак в Пловдив отворих чантата си. Вътре се мъдреше самотна, но величествена тлъста пачка с пари. Притесних се да не би някой да ми е скроил номер. Озадачена, веднага звъннах на Главния. Той се разсмя гласно на обърканите ми обяснения, че някой се е опитал да ме изкара крадла или жалка клептоманка. След като се киска около минута, спокойно обясни, че тези пари са специално за мен – да си купя подарък, който ще запомня. Бяха доста пари, наистина. Първата сериозна сума, която мина през ръцете ми. По това време народът работеше цяла година за съдържанието на пачката.
Потроших подарените пари веднага по магазините. Спомням си, че си купих бяла пухенка, с която личах от километри. За пръв път вкусих от сладостта на парите, спечелени не с положен труд, а само защото си успяла да впечатлиш някого. Не е лошо.
Все още не пропусках домакинските мачове на „Локо“.
Учех в една от най-престижните гимназии в града, но футболът често ми се струваше по-интересен от математиката. Претендирах, че съм много по-умна от учителите си. Според мен не беше необходимо да присъствам на всички часове. Един ден взех бележка от лекарката си и отидох на стадиона. Във вечерната емисия на спортните новини се появи мой близък кадър. Класната ме позна по бялата пухенка, подарък от Главния.
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
На снимката на Жоро Илиев и Мая, зад Георги Илиев с гердана и очилата е Теодор Михайлов от Протестна мрежа организатор на протестите. Какви са изводите
Бе тая никога не съм я виждала нито по дискотеките,нито по мачовете,никъде из модните агенции…нзм от къде се появи