Малцина знаят, че зад популярния артистичен псевдоним на Милко Калайджиев се крие лицето Михаил Панайотов Калайджиев, роден на 23 септември 1951 г. в Свиленград.
Певецът става известен не само с хитовете си като „Къде си, батко“ и „Хей, малката“, но и с коцкарски закачливия мустак, с който не се разделя от няколко десетилетия. Той е откривател и „музикален баща“ на редица чалга диви – Преслава, Галена, Анелия, Мира, Джена, Димана и десетки други.
Милко обожава професията си и смята, че неговото призвание е да радва и весели хората до ранни зори. Смята, че най-големият враг на човека е притеснението, и твърди, че живее, без да се взема на сериозно.
– Какво си пожелавате навръх рождения си ден?
– Пожелавам си преди всичко здраве, защото, ако го няма него, какво правим – нищо. Нито ще разговаряме, нито ще се смеем, нито ще пеем. Какво по-хубаво от здравето може да има?!
– Каква бе за вас изминалата година?
– Основно работна. Много съм ангажиран – освен с пеене, имам и собствен бизнес. Наложи се да се обяснявам и на журналисти, че не съм в депресия от опожарените ми бостани, никога не съм удряла жена си, нито съм псувал. Съпругата ми от години не работи в митниците, а продължава да се пише, че благодарение на нея аз участвам в канали за контрабанда на алкохол, на цигари, на дънки, на каквото се сетиш. Изкарвали са ме и скъперник пред цяла България – броял съм стотинките на сервитьорите. Истината е, че винаги оставям добри бакшиши. Приятелите ми се чудеха кога съм бил в ареста за побой над жена си?! И звънят да питат. Ей, с такива неща се занимавах цяла година. Искам да успокоя почитателите си, че не съм посърнал, защото не съм изгорял с 200 000 лева. А и дори да бях, едва ли щях да изпадна в депресия. Аз съм силен мъж. Продължавам да не разбирам защо трябва да ми изгори бостанът, да ми умре конят, да ми се случи всичкото лошо на света.
– Всъщност освен с пеенето с какво още се занимавате?
– С толкова много други неща… Имам язовир, който запълва свободното ми време, когато не съм по ресторантите. Той изисква доста работа – заради рибата, която развъждам. Разбира се, наели сме хора, които да се грижат за поддръжката му, за рибата, за чистотата на бреговете, на каналите, за охраната. Трудно е.
– Имате ли незабравим рожден ден, за който да ни разкажете?
– Имам хубави спомени от рождените си дни. За мен е важно в какъв ден от седмицата се пада рожденият ден и какви са ангажиментите ми тогава. Ако е понеделник, както тази година, какво мога да направя?! Да събера приятели, да почерпя и вечерта да пея.
– Кой е най-хубавият и съответно най-лошият момент в живота ви?
– Всяка смърт е лош момент, когато губя близки и познати, тогава не се чувствам добре, мъчно ми е, тъжно. А хубавите моменти свързвам с раждането на децата ми. Тримата ми синове са изключителни, те ме радват от сърце.
– Какво е отношението ви към подаръците? Казвате ли на приятелите си какво искате да ви подарят, или обичате изненадата?
– Оу, подарък в днешно време?! Това е нещо лично. Мисля, че живеем във време, в което не може да искаме определени неща от приятелите ни. Вижте какво става – хората са се свили, дори и по-богатите. Аз познавах собствениците на една много голяма мандра в Хасковско, тя обаче фалира. И ще ви кажа, че щом една мандра може да бъде заключена, нещата не отиват на добре. Българите сме свикнали на трапезата ни да има мляко, сирене, кашкавал. Като се лишим от това – какво ни остава?! Накъде отива тогава държавата ни?! Питам се и не намирам отговор, защото е тъжно случващото се. В такива времена не се мисли за купони, за празници и за подаръци.
Населението в моя роден край няма с какво да се препитава. Добре, че през Свиленград минават два пътя – за Гърция и за Турция. Не сме като Тополовград и имаме възможност да пътуваме до южните ни съседки, да работим нещо сезонно, или да завъртим някаква търговия. Иначе умираме, няма нищо за вършене. За това не искам подаръци, имам си всичко. Здрав ли съм, сам мога да си подарявам различни неща.
– Притеснявате ли се от остаряването?
– Не. Чувствам се в перфектна форма. От 40 години насам тежа постоянно 68 килограма. Като войник чупих крак, имах и други премеждия, но никога не съм се оплаквал от нищо. И може би за това младея, защото не се оплаквам. Надявам се да живея колкото баба ми. Тя почина миналата година на 102 години и 8 месеца. Аз съм от род на дълголетници, така че имам шансове. Не пуша и не пия, не се вълнувам много, не се притеснявам, защото зная, че притеснението води след себе си негативни емоции, болести. Притеснението е най-страшният бич за човека. От него идват всички беди.
– Как успявате да живеете без притеснение?
– Просто не вземам нито нещата, нито себе си навътре. А има хора, които го правят. Зависи как приемаш случващите се неща. Мисля, че трябва да го раздаваме по-лежерно, да не бъдем толкова сериозни.
– Станахте известен с хита си „Къде си, батко“ – вечнозелен попфолк хит. Имате ли идея за друга такава песен – трепач?
– „Елате, пиленца, при батко…“ е моята емблема. Това е песен – вселенски вечен хит. Мисля, че песента е вече на 15 години. Въпреки това продължава да радва хората и те да си я поръчват. Пеят я и млади, и стари хора. Знаят я дори 14-годишните. „Али Баба“ също се харесва.
– Вярвате ли в съдбата?
– Да, аз вярвам, че тя е орисница. Дори преди години посветих една песен на съдбата, като я кръстих „Орисница“. За съжаление, тя не стана популярна, защото е тежка, не е за маса. Моята съдба е да пея. Догодина правя 20 години, откакто работя с „Пайнер“. Първият ми албум е издаден през 1994 г. на 15 август. Мислех да късам с музиката, още докато свирех на китара. Но срещнах човек, който ми каза, че трябва да радвам хората, да пея, да ги веселя.
И аз го послушах. Но синовете ми не пеят и аз се радвам, че не тръгнаха по моя път, защото не е лесно да си музикант.
– Как се грижите за прочутия си мустак?
– Ако го нямаше този мустак, щях да се казвам Иван. Нямаше да има Милко Калайджиев. Мустакът върви с мен вече 30 години и не смятам да го махам. Приятелите ми ме закачат за мустака. Питат как се целува с мустак. Забавно им е, но аз лично не мога да представя себе си без мустак. Стоял съм пред огледалото, гледал съм се, повдигал съм краищата му нагоре и не се харесвам. Държа на мустака си!
– Как виждате себе си след 20 години?
– Не мога да мисля такива работи. Не зная, може би ще бъда като герой от американски филм – шериф, каубой. Но това в кръга на шегата. Нямам идея какво ще стане с мен дори до 5 години. Човек, както си седи на терасата – пада и умира. Може и на автобусна спирка да стои, да мине кола и да го „забърше“ фатално. Знаем ли си съдбата?! Хубавото при мен е, че нямам време за мислене и за философски разсъждения. Работя, забавлявам се, радвам се на живота… Правя планове единствено за предстоящия ден, не по-дълги, по причини, които ви споменах. Иска ми се синовете ми да са живи и здрави, да се изучат. Дай Боже, да ме направят и щастлив дядо.
– Любим парфюм?
– Изневерявам на любимата си марка парфюм. Тъкмо си харесам някой, те вземат, че го спрат от производство или не го внасят. Навремето ползвах козметиката на Ив Сен Лоран. Сега съм на „1 милион“ на Пако Рабан.
– Любима книга?
– Чета всичко написано от Дан Браун. Последно прочетох „Ад“ и много ми хареса. Допада ми творчеството на Димитър Талев. Чел съм прочутата му четирилогия, като се почне от „Железният светилник“ и се стигне до „Гласовете ви чувам“.
– Любимо ястие?
– Различно за различния сезон. През лятото обичам пържени тиквички, патладжаи, миш-маш, български гозби. Аз не си падам по месото. Зимата го консумирам, но в малки количества.
– Любим филм?
– През различните години съм харесвал различни филми. Не мога да посоча конкретно филм. Фен съм на българските филми от социалистичско време. Старая се да не пропускам стар български филм, каквито редовно дават по „БНТ свят“.
– Любима марка дрехи?
– Няма такава. От няколко години ме обличат две турски фирми, за което съм им много благодарен. Бяха ми ушили дрехи за една промоция, в които буквално се влюбих. Толкова си ги харесах, че си ги пазя в гардероба и днес. Акрополът е избродиран върху тях, ръчно. Ризата е с войнишка яка и с червени апликации. Страхотно облекло просто.
ВИЖ ВИДЕОТО:
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Коментирай първи