Кеворк Кеворкян: Вярвам в съдбата! ИНТЕРВЮ

Кеворк Кеворкян няма нужда от представяне. Зад гърба му е най-успешното предаване в историята на българската телевизия – „Всяка неделя“, която продължава да се излъчва по Нова телевизия, хиляди интервюта с най-големите световни умове, 14 издадени книги, десетки малки и големи битки. На 11 септември Кеворкян навърши 69 години. Чудесен повод да гостува в рубриката ни „Рожденик на седмицата“.

– Какво си пожелавате навръх рождения си ден?
– Човек тръгне ли сам да си пожелава това или онова, значи вече не е с целия си.

Правиш нещо и ако го правиш истински, това ти е напълно достатъчно. Това е твоят рай – както казваше един автор. Иначе, естествено, се вслушвам в пожеланията на приятелите си, в тях все има някаква истина. Лошото е, че напоследък рождените дни идват все по-бързо.

– Каква беше изминалата година за вас?
– Дори не съм се замислил за това. Каква – шарена. Много работа, понеже, както казваше татко – „Почивка на оня свят“, макар че и там това не е съвсем сигурно.

Приятелите са същите, дори „Всяка неделя“ си е същата, защото и нашият девиз си остава все същият: „Ние сме това, което сме били. Другите да се променят“. Ако могат.

– Имате ли незабравим рожден ден, за който бихте желали да ни разкажете?
– Бих искал да ви разкажа за първия си рожден ден, обаче това, уви, не е възможно. 11 септември 1945 г., пълен хаос: руснаците са в Сливен, населението е разчекнато между страха и въодушевлението, новите герои са готови на всичко, изобщо – олелия. Обаче и каква обич е имало около едно момченце на годинка, в това съм напълно сигурен. От време на време си представям нещата през погледа на това момченце. Дори си казвам, че животът струва нещо ако запазим докрай някои особености на този поглед. И, ако не е много нахално, онази обич да е все край теб.

– Кой е най-хубавият и най-лошият момент в живота ви?
– Истината и за това винаги е над нас. А освен това, както е известно, нищо никога не започва, когато си мислим, че започва.

– Вярвате ли в съдбата, в това, че ни е определено какво да се случи?
– Да, вярвам. Вярвам също, че човек трябва да е предан на съдбата си. Каквото и да се случва наоколо.

– Какво е отношението ви към подаръците?
– Леко съм капризен. Но това може би се дължи и на факта, че по-скоро аз обичам да подарявам, макар че съм правил големи гафове. Подаръкът е нещо, което нахлува в личното ти пространство, често доста нахално, колкото да се чудиш какво да правиш с него. Но моите приятели знаят какво да ми подаряват, така че, общо взето, се справям.

– Притеснявате ли се от старостта?
– Старостта е проблем, когато притеснява околните. А аз все още успявам да се грижа или пък да навредя на доста народ.

– Как виждате себе си след 10, а защо не и след 20 години?
– Мерси, доста щедро ги отпускате годините. Пак така – и пак това, все така – и все това, и там – по същия начин.

– Любимата ви книга?
– Моето поколение е неудобно и заради това, че не сме хора на едната книга – ах, много си падам по „Майстора и Маргарита“, ох, ах. Освен това ще си отидем неначели се.

Един автор казваше следното: „Нищо от това, което човек е бил, е или ще бъде, не е било, не е и няма да бъде завинаги – просто един ден той е успял да го постигне, и на следващият ден вече няма да е същото“. Хубавата книга всеки път те преобразява, сякаш следвайки тази мисъл.

– Любимият ви филм?
– Странното е, че хубавите филми не намаляват, колкото и иначе да се опростачава светът – а той в това отношение се е затичал като Юсеин Болт. Не мога да кажа едно заглавие, трябва да изброявам до утре заран.

Навремето Хичкок твърдеше, че каквото и да се случи в кариерата ви, талантът ви винаги е налице. И е точно така – има много и много филми, които нямат шумна известност, но това не ги прави по-малко чудесни. Същото е и с книгите, някои само си мислят, че са мъртви, а те – както казваше един автор за Пруст – продължават да живеят, както часовниците на китките на мъртвите войници.

Сега се сещам и за нещо друго, понеже ме питахте за съдбата, живота, старостта, смъртта и пр. Пак Хичкок казваше, че ако мъртвите се връщаха, изобщо не бихме знаели какво да правим с тях. На рождените си дни човек трябва да си припомня и подобни ведри неща.

– Любимото ви ястие?
– Ще разочаровам патриотичните ви чувства, но нас, дори турците за 500 години не успяха да ни научат да готвим, а и никой няма да е в състояние. От турците поне ни остана философията, че всичко е едно голямо кьопоолу, подробностите не са от значение. Кухнята на руснаците, германците и американците – другите наши вечни съюзници – пък е доста плебейска. Остават италианската и френската, които, както ви е известно, нямат никакъв шанс у нас. Затова, ето ви един от законите на К.К.: „Питай го дали яде имам баялдъ – и сетне го питай какви книги чете“.

– Любима марка дрехи?
– Нищо необикновено, освен това не вярвам на дивотии като „По дрехите посрещат, по акъла изпращат“. И как ще се случи това, ако онзи, който те посреща, сам няма никакъв акъл. Навремето имаше чудесни български платове, а сега човек трябва да си ги пазарува от „Риджън стрийт“.

Обаче пък шивачи липсват. Гледам да ми е удобно. Скъпото или ценното не бива да се натрапват на околните, но това отдавна не се спазва у нас. Ние сме диваци и в това отношение – вижте как се обличат популярните силиконови киф-ли, макар да не съществува дизайнер във Вселената, който да успее да скрие физиономията ти на селска сервитьорка. Да са живи и здрави, и: Д-р Енчев, пластичният хирург – президент, а на знамето ни трябва да изобразят две силиконови цици, по възможност от дефектните френски.

– Любима марка автомобили?
– Джовани, който беше една от шармантните фигури на София – през 80-те години и който до края се навърташе около Славков, един ден цъфна с новината, че ми е намерил страхотен автомобил, това през 1981-ва година.

„Че кой те е карал?“ – рекох плахо. Но Джовани изобщо не ме слушаше, и набързо вече бях станал собственик на едно бяло „Пежо“ 504, друго май нямаше в Coфия, тогава и западните дъвки се купуваха с връзки. Беше ми леко неудобно, но си казах, че сигурно е някакъв номер на съдбата – защото малко преди това един мой репортер се опита безуспешно да се пребори с един самосвал – и то с моето фиатче „Уно“, понеже аз нямах книжка. Както и да е.

Сега обаче, когато мъжките разговори се въртят предимно около автомобилите, ми става много забавно. Изкушенията трябва да идват навреме, и тогава всичко е наред. А отгоре на всичко, днес почти от всеки мерцедес – слиза един каруцар.

– Любим парфюм?
– Аз поначало не ги усещам, освен първия път, когато ги купувам, това е някаква мистерия. Затова се задоволявам с оценката на околните – напоследък много ми харесваше „Том Форд – Tobacco.Vanille“, обаче аз пък вече не мога да го открия никъде. Все същият номер: тъкмо харесаш нещо – и то се изнася нанякъде. И,хайде пак при „Хуго“.