Руският Патриарх Кирил събра бг. ченгетата в храма

Посещението на руския патриарх Кирил у нас ни върна спомените за нерушимата българо-съветска дружба. Все едно e пристигнал генералният секретар на КПСС, а грейналите от щастие лица на Георги Първанов, Румен Петков, Георги Гергов и Светлана Шаренкова, както и посещението на Паметника на Альоша затвърждават това впечатление.

Случайно, че представителите на най-ретроградното крило в БСП се превърнаха в нещо като неофициални домакини на високопоставения гост. Може би не е случайно, че той дойде в навечерието на 1 май, въпреки че през цялото време държа речи за делото на светите братя Кирил и Методий. От гледна точка на знаците би било по-редно патриархът на Русия да дойде в навечерието на един от най-обичаните празници в България, когато страната отбелязва паметта на светите братя -24 май, или поне в деня, в който Църквата ги чества – 11 май. Онези, които са му съставяли програмата, не може да не са знаели това. Въпрос на две-три седмици.

Работата е там, че десетилетия наред съветските деца бяха учени, че Ленин е измислил тяхната азбука, а покрай тях сме намазали и ние. Независимо| дали е съветско или не, руското политическо мислене си остава имперско, а в техните очи, когато ни забелязват, ние сме техен сателит. Те никога не са подкрепяли онова, което България постига със собствени сили, а духовната им мегаломания изключва оказването на знаци на внимание и уважение, каквито са нормални за цивилизования Запад, ненавиждай от днешна Русия. Ето защо мисля, че посещението на патриарх Кирил съвпадна с пролетарския ден на труда, който бе натрапен на България по съветски модел, а в комунистическо време бе точно толкова важен, колкото и 9 септември. Да обърнем внимание на това, защото посещението на руския патриарх бе политическо, а не духовно събитие. Самият той със сигурност е с по-висок чин от Путин в КГБ, а на литургията, отслужена в „Св. Александър Невски“, имаше повече ченгета и комунисти, отколкото духовници и миряни. В случая под ченгета и комунисти разбирам атеисти, на които мястото им не е в храма.

Фактът, че служители на КГБ, КПСС, БКП и ДС са се преоблекли в раса, не ги прави Христови служители, тъй като те вече са избрали друг, на когото да служат. Самият Христос много ясно казва, че не можеш да служиш на двама господари, а една от първите Божии заповеди е да не си правиш кумири и да не служиш на идоли. Всички тези куки в раса, барабар с руския патриарх, служиха на идеология, т.е. идол, и никога не се отрекоха от нея, да не говорим за покаяние.

Да не говорим и че тази идеология беше богоборческа и преследваше служителите на Христос, а така, по собствените Му думи в Евангелието, преследваше и Самия Него. Да не говорим за останалите измерения на комунистическите престъпления. Никой от тях не последва примера на ап. Павел, който като Савел е гонил християните, но след искрен душевен потрес се обърнал и станал най-ревностен Христов последовател. Нито на ап. Петър, който три пъти се отрекъл от Христос и плакал с горчиви сълзи за своето отстъпление.

Няма как хем да си кука, хем изповедник. Хем да имаш чин в ДС или КГБ, хем да си посветен в духовен сан. Това е уродство, перверзия, чиито плодове всички ние берем ежедневно. Именно Иисус Христос липсваше в това „височайше“ посещение. Кирил говори, както би говорил партиен секретар, само че бе заменил идеологическите комунистически клишета с идеологически клишета от православния език.

Самата религия най-лесно може да бъде превърната в идеология и идол, а мимикрията на комунизма в това отношение е прекрасен пример. Бившите елити разбраха, че катастрофиралата идеология на комунизма трябва да се замени с нова, а православието без Христос в това отношение върши чудесна работа. Не случайно комунистите първи влязоха в храма след 10 ноември 1989 г., а една снимка с Добри Джуров, който се кръсти в „Св. Александър Невски“, се превърна в незабравим спомен за отвратителното им лицемерие.

Православието на днешна Русия е мощен идеологически и геополитически инструмент за влияние. Разбира се, че това е само една от страните на това православие, но за съжаление, е най-агресивната и пряко засягаща ни страна. Иначе в Русия, за разлика от България, има невероятен духовен живот, сериозни и много добри свещеници, пълнокръвен църковен живот. Както всичко добро обаче, което се ражда в тази страна, то никога няма да пробие света на политиката и официозността, за да се превърне в лице на тази колкото велика, толкова зловеща страна.