Писателят Владо Даверов: Написах последния роман на Христо Калчев! Какво от това? ИНТЕРВЮ

Владо Даверов е сред знаковите писатели и сценаристи. По неговата книга и сценарий е създаден култовият филм „Вчера“. Автор е още на книгите „Кенеди“, „Ангели небесни“, „Господин директорът на пристанището“, „Чудовището ДС“. Тази есен излиза първата част на новия му роман – „Ягодовите полета“. В него писателят се връща назад към годините преди 1989 г. и към образите на важните хора в живота си, които вече не са между живите.

– Докъде стигнахте с новата си книга – „Ягодовите полета“?
– Първата част ще излезе за Есенния салон на изкуствата, а втората – за пролетния. В момента оформяме корицата.

– Какво ще представлява – нещо като автобиографичен роман?
– Не, книгата е много особена. Тя е за хората, с които съм живял, и за коминтерновските деца. В нея има фикция, но едновременно с това и документална част. Обичам да ги миксирам. Има портрети на моите приятели – Христо Фотев, бившата ми съпруга Калина Ковачева, плевенския художник Тома Трифоновски, Георги Трифонов, Христо Калчев, Виктор Пасков. Те са вплетени в разказа, защото са участвали в събитията.

– Може ли да ни издадете нещо от сюжета?
– Сюжетът е самият живот. Ягодовите полета в книгата всъщност са полетата на смъртта. Цялата идея ми дойде от един детски спомен. Бях много малък и дядо ми ме заведе на ягодовите полета. Имаше мараня. Влакът минаваше и заминаваше нанякъде. Беше като живота, който отива и се връща. Накъде отива и откъде се връща, само той си знае. Изведнъж се появи един човек с куче. И образът му лека-полека започна да се избистря в ягодовите полета. Тогава това ми се стори приказно. А сега – след толкова години, мисля, че това ще са полетата, по които ще се разхождаме, когато ни няма. Всички хора, за които разказвам, вече са мъртви. С изключение на главните герои, които са фикция, но имат прототипи. Това са коминтерновските деца – тези, които промениха света.

Те бяха родени от революцията в Русия, след това създадоха мафията, бяха отгледани и накрая съсипани от нея. И аз ги познавам прекрасно – поне българските. В книгата разказвам за двама от тях.

– Ще ги познаем ли?
– Ще ги познаете, но няма да кажа кои са.

– Има ли нещо, което искате да напишете след нея?
– Засега мисля само за втората част на романа. Това е книга, която престоя 10 години в тавата ми, докато започна да я пиша. Сигурен съм, че като я завърша, ще остане една огромна пустош. Но това, което винаги съм искал да напиша, е пиеса. След това може би ще престана да пиша въобще. Но сега мисля само за книгата. Давам си сметка, че най-трудната част – втората, тепърва ми предстои.

– Защо? Какво има там, което ви затруднява?
– Освен документалните откъси историята на главния ми герой – Сорокин, започва от смъртта му и върви към раждането му. А другата линия – на неговата невярна жена Домника, започва от раждането и върви към смъртта. Двамата се срещат по средата. Те през цялото време са заедно, но се срещат и разминават. Единият отива да умре, а другият да се ражда. Той е болен от циклофония и в главата му е пълна бъркотия. Трудното във втората книга е, че Домника е тази, която обяснява какво точно става през всички тези години. Тя разказва и неговата драма. Самата героиня пък е продукт на друга среда. Тя идва от царското обкръжение. Баща й е бил приятел на царя, а Сорокин е от Коминтерна. В тази книга е и самият Коминтерн с цялата си мафиотщина – с това, че може да убива, че всички Пари са в него, че всичко се прави в името на народа, и то позволено. По-позволено, отколкото в мафията. Главният ми герой живее в Ню Йорк и Германия в едно време, в което ние не можехме да отидем до Самоков. Главната героиня също. Всъщност това са галените деца на социализма. Точно те произведоха света, в който живеем. Паралолно с това през сюжета преминават всички тези истински хора, които ние познаваме. Те също познават главните герои. И aз се появявам от време на време. Има ме, но не съм главният герой.

– Историята стига ли до наши дни?
– Да. Героите ми се движат изцяло в дипломатическите среди. И тук трябва да благодаря на всичките си приятели от посолствата на България по цял свят, които ми дадоха много ценна информация. Съвсем съзнателно в книгата топографията на посолствата е различна. Част от действието се развива в Индонезия, голяма част в Германия – и Източна, и Западна. Има го периода с издигането на Берлинската стена и действието стига чак до наши дни.

– Но щом прототипите ви са още живи, дали няма да ви се разсърдят?
– Не. Те са вече на моите години. Сорокин даже е в лудница. Домника не знам къде е. Това дали ще ми се разсърдят, не е проблем. Проблемът ми е дали младите хopa ще разберат какво искам да им кажа. Имах разговор със сина си и той ми каза: „Тате, ние не ги познаваме тези хора“. Но след като прочете по-голяма част от книгата, ми каза, че това няма никакво значение. Защото дори хората, които присъстват с истинските си имена, вече стават герои. А важна е идеята – искам да разкажа как го докарахме дотук. Искам да го разкажа без злоба, без обвинение към никого. Не искам да има виновен. Просто така се случи. Ние всички сме в ръцете на Бога.

Ние не можем да подреждаме света. Можем само да се подредим в него.

– Как оценявате литературния живот в България? Има ли някой от съвременните по-млади автори, когото да четете с удоволствие?
– Опитват се да симулират подем, но такъв няма. Има няколко талантливи момчета. Много харесвам Калин Терзийски като мислене и медийна изява, но като литература още е далече от истината.

Другите въобще не ми правят впечатление. Никого не харесвам. Не само в българската литература не мога да намеря нища. И в европейската не намирам, с изключение на някои от новите философи, които също изчезнаха, а вече не са и чак толкова нови. Но като цяло няма нищо. И световната литература няма идеи. Киното заради това закъса“ – няма нови сценарии, няма нови идеи. Няма фундаментални неща, които да повдигнат критерия. Но това не е трагично. Случва се. От време на време светът просто няма какво да каже за себе си. Това си личи и по масовите протести в целия свят. Всички протестират, но никой не знае защо.

– Не одобрявате ли тази революционна вълна?
– Никога не съм я харесвал. Не обичам революцията, обичам еволюцията. Тя е в основата на света. Революционното е само разрушаване на създаденото без никаква идея какво ще става по-нататък. Сега целият свят протестира. Хората очевидно имат недостиг на справедливост, но това не може да се оправи с протести. Има нещо просташко и парвенюшко в тази революционност.

– Но за това, което става в момента в България, се говори точно обратното – че е нещо красиво и интелигентно.
– О, протестите в България са добри, доколкото това е възможно. Не са от най-просташките. Не са като февруарските или като тези през 1997 г. На сегашните протести хубавото им е, че не са нито за хляба, нито за салама. Те са заради недостига на справедливост и глупостите, които направиха управляващите. За първи път забелязвам в България да протестират за това. Но като цяло протестите и революциите вече са архаични и глупави.

– Спомняте ли си една история, в която преди няколко години беше забъркано вашето име? Става въпрос за романа „Вълчи капан“, който излезе като последната книга на Христо Калчев. Вярно ли е, че вие сте го написали?
– Вярно е. И какво от това? Романът не е мой.

Не съм го подписвал. Написах го по записките на Ицо. Обработвах това, което имах като материал, а то не беше малко. Подписал съм се като редактор. Нито съм си присвоил роман, нито съм взел пари от него. Освен редакторския хонорар. Романът никога няма да е същият, какъвто би го написал той, но записките бяха негови. Преди това лежахме заедно в болницата и аз знам много за тази негова идея – как Бойко Борисов ще дойде на власт. Огнян Младенов (издателят – б.р.) имаше един куп записки. Направих го, за да помогна на жената на Ицо да си изплати дълговете. Да помогна на сина му. От този роман не съм взел нищо, а тя сигурно взе 40 хиляди лева. Направихме услуга на вдовицата, и то с нейно писмено съгласие. Мисля, че го дължахме на Ицо. Мислех, че правя добро.

– А сега с вдовицата поддържате ли някакви отношения?
– Не съм я виждал и въобще не ме интересува. И за цялата тази история изобщо не ми пука. Знаете ли, аз дори не съм чел „Вълчи капан“.

– Как така?
– По принцип не чета книгите, които съм написал. Не съм чел и „Чудовището ДС“. Веднъж щом напиша една книга, тя спира да ме интересува и не я чета. Чел съм единствено „Господин директорът на пристанището“. И много се смях. Все едно не съм я писал аз. Наскоро прочетох и „Кенеди“. Но не съм чел нито една от другите си книги.