Стоян Илиев е роден на 13 декември 1934 г. Завършва живопис при Дечко Узунов. Автор е на голям брой стенописи и керамични пана. Една от емблематичните му творби „Полюси ’84“ с портрети на колеги е притежание на НДК.
Куриоз е, че е единственият художник, рисувал примата на българската естрада Лили Иванов гола.
– Господин Илиев, как се запознахте с Лили Иванова?
– Запознаха ме приятели журналисти преди десетина години. Доведоха я на гости и тя си хареса няколко мои работи. Особено хареса картината ми „Прегръдка“ която представлява две преплетени тела, които се целуват. Каза, че е много деликатна и си я пожела, купи си и една женска глава, защото й въздействала много силно. Взе си и една от илюстрациите ми за детски книжки – „Пепеляшка“. Нея й я подарих. После видях, че си я сложила в много хубава рамчица.
И аз, без да искам, питам: „Абе Лили, какво ще кажеш един портрет да ти направя?“ „Добре, но искам да ме направиш по-млада“. Изпрати ми по шофьора си стари снимки и по тях нарисувах портрет. Цяла фигура, права, като мислех, че един ден ще стои в музея на Лили Иванова. Ама нататък да продължа ли? Не е етично.
– Продължението го знам. Тя идва пак и иска да нарисувате същия портрет, но без дрехи, като облечената Маха и голата Маха.
– Ха-ха. Не трябва по тоя начин да я обиждаме. Мисля, че до тук трябва да спрем. Тя искаше не толкова да бъде гола, а да е като самодива някаква. Има си нейна представа. Викам й, че не ми се иска, но ще го направя. Така върху стария портрет нарисувах новия.
В никакъв случай не е порнографски. Разпилях й косите и ги преплетох отпред. Също така изпълних желанието й да направя малко корекции – да я стесня по малко отстрани. Нормално.
– Къде се намира портретът сега?
– У тях си е, вкъщи. Ама вие не сте ли го виждали? Наскоро руската телевизия прави филм за живота й. Кое е вярно, кое не, но отишли у тях и направили интервю. Там портретът се вижда, ама художникът Кольо Манев пише някаква статия, от която излиза така, че портретът той го е рисувал. Глупости на търкалета. Манев е рисувал Лили веднъж, по памет. Фигурка някаква. На Манев тя има доста работи и две на Светлин Русев от ония със сивите глави. Окачила си ги е в хола, но не ги е купувала тя. Останали са от предишния й мъж Янчо (Таков – б.а)
– Защо не поискахте да ви позира? Или не се престрашихте?
– Аз имам една картина в НДК, която е дълга 30 метра. Нарисувал съм 40 мои колеги художници и никой от тях не ми е позирал. Много сложна инсталация, огромен труд. Две години съм работил върху него. Това не е правено никога. Христо Друмев, докато беше директор, издаде цяла книга за творбите в Двореца на културата и ми я подари, преди да го свалят. „Тази картина, казва, могат да я махнат, но един ден тя ще струва милиони“.
Тя не е по негова поръчка и беше страшно скандална за онова време.
– Защо беше скандална?
– Това са реално съществуващи хора, 95 на сто тогава бяха живи. И аз им правя портрет, без да ги питам. Даже имаше един, който се разсърди, че не съм го нарисувал. По това време не беше жив само Златю Бояджиев. Той е в цял ръст. Тук са Митьо Киров, Стоимен Стоилов, Жоро Слона, Емил Стойчев, Борис Димовски, Тома Трифоновски, бай Дечко Узунов, Генко, Павлето, Чапа, Нерон, Сули Саферов, Величко Минеков, Светлин Русев. Виж Вежди колко е млад и слаб. Тоя дето се хили в средата съм аз – двоен автопортрет. Смея се на другите и на себе си.
– Каква е идеята?
– Идеята на картината е, че цялото общество беше обърнало гръб на творците. Светлин Русев неслучайно се е завил в червения чаршаф. И аз съм понесъл много жесток удар с тази картина. Александър Лилов ме спаси. Портретите съм рисувал отделно. Нямах ателие, събирах ги в мазето. Светлин Русев ме накара да ги изложа на „Шипка“ 6. И като направихме изложбата, Христо Друмев каза, че тая картина трябва да му я оставя на него. Но не й намери зала, а е отвън в коридора на третия етаж. Не е добре там. Всеки, който мине, си краде по нещо. Даже има един портрет, подготвен всеки момент някой да го отсече. Ми дайте малко пари да се реставрира. Исках да напиша историята на картината, но никой от тия новите господа не прояви интерес.
– Вежди Рашидов, докато беше министър, не направи ли нещо?
– Вежди даде сума ти пари за музей на социалистическото изкуство. А това не можа ли да го включи? Ама ние сме си такива – разсипници. Не умеем да уважаваме. Гледаме да унищожим всичко. Завистта е най-страшната! Мене, ако ме питаш, и паметника на Валентин Старчев пред НДК не трябва да го махат. Да измислят нещо, поне фигурите да запазят. Ами това е труд!
– Как станахте художник?
– Завършил съм строителен техникум. Строител не станах, затова пък вкъщи си правя почти всичко сам, като по-голямата част от българския народ. Единственият човек, който безрезервно ме подкрепи в живота, беше един готвач, на когото бях направил портрет с молив. Ведно с дрги стотици случайни хора В кръчмата винаги ме ча каше чиния с дреболии, за щото и тогава бяхме гладм както и сега. Независимо, че цял живот съм се трудил с всичките си сили. Ех, дали хората от моето родн село Здравец, Търговишко са толкова здрави, не знам, но поне са си го пожелали. А общо взето селата наоколо са като цветна градина Лилек, Божурна, Цветница. А в село Момино сигурно е имало само хубави моми.
– А как станахте учени на Дечко Узунов?
– Пак история. Аз съ ученик на Любомир Дачев, брат на поета Атана Далчев. Третият брат е aрхитект. Баща им е голям Дипломат. Любомир Далчев много голям скулптор, тепърва ще го оценят. Не обичаха, защото е талантлив, а последните години беше развалил отношенията си с всички. Бях беден, дребничък, какъвто съм и сега. Даде ми работа, но се преуморих.
Получих отличен по живопис и понеже на Далчев добрите му студенти ги теглеха, попаднах при Дечко Узунов. Бай Дечко беше много ларж. Голям бохем. Даваше ми свобода. Спомням си, че с третата му жена Олга, майката на Ричард Груев, имаха една слугиня – Симка. Тя много къркаше. Баща ми беше изпратил шише с много хубава ракия и ние нарисувахме череп с кръстосани кости.
Отивам след известно време, а бай Дечко се смее. Той не пие, Олга не пие, а бутилката до дъно беше изпита.
– Съпругата ви художничка ли е?
– Медицинско лице е. Работи в болница „Света Екатерина“ от основаването й. Имам картина за първата трансплантация на сърце. Като обобщение. Имам и снимка на първия пациент Иванчо и жена ми как работи е него. Много се развълнувах, жестока работа. Дъщеря ми събираше картинки и му ги пращаше по съпругата ми.
– Вярно ли е, че Боян Радев заради вас е станал колекционер?
– Той си е роден за това. Всеки е роден за нещо. Чакахме на едно място при един големец. Той беше без жилище, аз нямах ателие. Стоим и чакам да се оплачем на големеца. Аз Боян го знаех, голям борец беше, той не ме познаваше. Той получи жилището, аз получих ателието. Срещнахме се след това с Боян и му викам да ми стане кум, защото има бял мерцедес. Покани ни на вилата си на „Мечката“ и си поиска картина. Ей такава, в зелено – момиче с птичка. Изведнъж му се отвори страхотен апетит за събиране. Уредих му картина на бай Дечко Узунов. После на Светлин Русев и така. Но сега няма откупки. Никой вече не се интересува от картини. Един галерист даже ми каза: „Трябва да те ограбят, за да се чуе за тебе!“.
ВИЖ ВИДЕОТО:
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Коментирай първи