Илф и Петров – великата комбина – 1 част

„Хубаво ще е, ако някой ден загинем заедно – В самолетна или автомобилна катастрофа. Тогава на никой от нас няма да му се налага да присъства на собственото си погребение.“ Така обичали да се майтапят знаменитите Илф и Петров. Голяма част от безсмъртното им творчество е написано в тандем и публиката ги възприемала като едно цяло. Гениалните автори обаче хич и не страдали, че обществото не гледало на тях като на отделни личности.

 Спорно е на кого от двамата е хрумнала за пръв път ци­тираната пo-горе шега. Са­мият Евгений Петров – по-младият в дуета, не помнел приживе кой е авторът на въпросния дженк. Допускал обаче, че е колегата му. Има и  стотици  други  техни шедьоври на мисълта, за които не може да се каже в чия глава първо са се пръкнали. Не, просто няма как. Илф u Петров пишели заедно дума по дума, изречение по изречение. С много малки изключения практиката да планират кой какво ще свърши и да се усамотят поотделно за изпълнение на набелязаните задачи им била чужда.

 „Доста трудничко е да се напише автобиография на автора на „Дванадесетте стола“. Ра­ботата е там, че се е родил два пъти: през 1897 г. и през 1903 г. Първия път като Иля Илф, а втория — като Евге­ний Петров.

 Тези две събития са станали в град Оде­са. По такъв начин още от младенческа възраст авторът е започнал да води двояк живот. Докато едната му поло­вина се е валяла в пеленките, другата е била вече на шест години и е прескачала оградата на гробището, за да бере люляк. Това двояко съществуване продължава до 1925 г., когато двете половинки за пръв път се срещат в Москва“, пише славният тандем в своята „Двойна автобиография“.

  Макар и сътворена с чувство за хумор, отбелязаното в нея е реално. Така поне се кълнял, преди да почине през 1942 г., Евгений Петров.

 Именно на него дължим голяма част от биографичните данни за дуета. Петров умрял 5 години след колегата си, за кое­то време успял да напише „Спомени за Илф“. В това свое мемоарно произведе­ние разкрил кога и как точно с Иля са станали ортаци, дал е подробности от кухнята на съвместното им „предпри­ятие“.

 Покрай работата си в тандем двама­та започнали дори да мислят еднакво. Улавяли се, че често им хрумвала една и съща дума, подходяща за текста. Да, но не я използвали. Страхували се, че щом въпросната дума е изникнала едно­временно в главите им, за нея можело да се сетят и други. А това, според опа­сенията им, означавало, че ще напълнят творбата си с клишета. Затуй и се на­пъвали да измислят нещо по-оригинално.

 Запознанството им станало в средата на 20-те години в Москва, в редакцията на вестник „Гудок“ – орган на профсъюза на работе­щите в железопътния транспорт. И Илф, и Петров се подвизавали там като журналисти. Стихията на Евге­ний били фейлетоните. На Иля също, но той се занимавал и с редактиране – оправял стила на читателски писма и работнически кореспонденции и им сла­гал впечатляващи заглавия от типа на „И магарето ушите си клати“. Бил с ру­мени бузи, вечно опънати под бюрото крака и пенсне върху очите. Работният му кът се намирал срещу този на завеждащия отдела.

 В същия вестник „Гудок“ се подвизавал и по-големият брат на Евгений Петров Валентин Катаев (също свестен писател, автор на „Синът на полка“ и още куп други популярни творби – бел. ред.) Той се полз­вал с авторитет сред колегите си, изживявал се като тартор на колектива. Благодарение на Катаев, или пo-скоро на една негова шега, се родил творческият тандем Илф и Петров.

  Един ден Валентин нахлул ухилен до уши в редакцията. „Искам да съм съветският Дюма-баща“, заявил той. Връст­никът му Иля го погледнал учудено през пенснето си. „И защо така, Валюн, изведнъж ви се дощя да станете Дюма-пер?“, попитал редакторът на чита­телски писма и кореспонденции. „Затова Илюша, че отдавна вече е време да се отвори работилницата на съветския роман, гласял отговорът. – Аз ще бъда Дюма-баща, а вие – моите негри. Ще ви давам темите, вие ще пишете романи­те, а после аз ще ги поправям. Ще мина веднъж-дваж с ръката си на майстор по вашите ръкописи – и готово… Ето ви една отлична тема – столовете. Пред­ставете си, че в един от тях са скрити пари. Те трябва да се намерят. Нима не е готов авантюрен роман? Има още темички… А? Съгласявайте се. Сериозно.

 Единия роман нека напише Иля, другия – Женя.“

 След този причудлив разговор Катаев седнал на стола си, сътворил набързо фейлетон за някаква коза, сложил под него псевдонима си Старик Сабакин и заминал в командировка в провинция­та с билет за втора класа. А след него и Илф u Петров излезли от стаята и тръгнали да се разхождат из дългия ко­ридор на Двореца на труда, където се помещавала редакцията на „Гудок“.

  „Е, ще пишем ли”, попитал Евгений. „Какво пък, може да опитаме. Но дали пък да не работим заедно? Ще съчинява­ме заедно. Единият ще пише, а другият ще стои до него и също ще дава идеи“, рекъл колегата му. Още същия ден двамата се хванали за сюжета със столовете и започнали да подготвят план за романа. Измислили и заглавието. Било август или септем­ври 1927 г. В следващите седмици Илф и Петров прекарвали вечерите си в ре­дакцията. Изчаквали останалите жур­налисти да си тръгнат и се залавяли с орташката си творба. Пишел Евгений, защото почеркът му бил по-красив. Уточнили всички герои, двамата съав­тори пристъпили към същинската ра­бота. Тогава обаче изведнъж запецнали. А какво да е първото изречение? Прех­върляли всякакви фрази, но нито една не им допадала. Цял час не им хрумнало нищо, което да ги възторгне. И тогава Илф предложил: „Нека започнем просто и старомодно: В околийския град N…“ И началото било поставено.

Първите им професии – детектив и счетоводител

Евгений Петров Катаев е роден на 17 ноември Петров със съпругата си Валентина.

 1903 г. в семейството на учител по история. През 1920-а завършва 5-а одеска гимназия, а до пристигането си в Москва през 1923-та е служител в Украинската телеграфна агенция и следовател в криминалния отдел на милицията. В качеството си на детектив арестува свой съученик и ръководител на местна банда – Александър Козачински, и онзи е осъден на смърт чрез разстрел. Петров обаче иска преразглеждане на делото и престъпникът получава милост – вместо да отнемат живота му, го пращат на изправителен лагер. След освобождаването му през 1925 г. Петров го устройва на работа в руската столица, в редакцията на „Гудок“. През 1938 г. по настояване на Евгений Александър Козачински написва повестта „Зеленият фургон“. Петров е съпруг на Валентина Леонтиевна Грюнзайд – съветска гражданка от немски произход. Тя му ражда две деца. Единият му син – Петър Катаев, е известен кинооператор („17 мига от пролетта“). Другият – Иля Катаев(кръстен на съавтора на Петров – Илф), пък е композитор.

 Иля Арнолдович Файнзилберг е евреин, роден на 3 октомври 1897 г. Той е третият от четирима­та синове на банков служител. След завършване на гимназия (1913) работи в чертежно бюро, в телефон­на централа и военен завод. След октомврийската революция се устройва на щат във вестник, но не като журналист, а като счетоводител. 1922-ра е годината, в която Илф се запознава с жена си Мария Николаевна Тарасенко. През 1935-а тя му ражда дъщеря Александра. Уви, авторът на „12-те стола“ и „Златният телец“ успява да се порадва на щерка си само 2 години. По признанията на съпругата голямото хоби на знаменития писател била фотографията. Ортакът на Евгений Петров оставя стотици снимки в архива си, голяма част от които днес са възстановени дигитално.

 Мнозина вероятно се чудят откъде идва псевдонимът Илф. Това е абревиатурата на еврей­ското име на писателя – Иехиел Лейб Файнзилберг.

ПРОДЪЛЖЕНИЕ – КЪМ ВТОРА (2) ЧАСТ

Comments

comments

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: