Ивайло Донков спечели тазгодишното издание на музикалното риалити „Гласът на България„, но тепърва ще се разбере дали победата му в предаването ще е началото на една бляскава кариера. При всички случаи обаче шансове не му липсват – Миро се е зарекъл да го вземе под крилото си и да го превърне във фактор в шоубизнеса.
Срещнахме се с незрящия младеж от Варна няколко дни след триумфа му в праймтайм спектакъла на Би Ти Ви. Подобни победи обикновено карат хората да се възгордяват, но не и Ивайло – по време на интервюто той се държеше естествено и нямаше никакви претенции към въпросите ни.
– Ивайло, вярвахте ли, че ще спечелите „Гласът на България?“?
– Не. Аз Дори се явих с очакването нито един от треньорите да не се обърне (знак, че участнинът е одобрен – б. р.) след моето изпълнение. Смятах така, тъй като се представих с канцонета, а това е жанр, който досега не е бил особено популярен в тези формати. Когато се обърнаха и четиримата треньори и стана ясно, че оставам в играта, изпитах удовлетворение, че съм успял да прокарам път към тази музика. Форматът „Гласът на България“ ми помогна именно за това. Дори сега, след като приключи, ме срещат хора и проявяват интерес за концерти с такъв тип музика. Това означава, че моята мисия е изпълнена.
– Какво ви накара да участвате в шоуто?
– Уствах главно заради семейството си. Близките ми смятаха, че това е добър трамплин за мен във всяко едно отношение, тъй като ще придобия по-голяма популярност. Когато хората те видят по телевизията, реагират по друг начин към теб. Това е и опит за мен.
– В „Гласът на България“ всички треньори ви искаха в техните отбори, но вие избрахте да бъдете при Миро…
– Емоцията беше много голяма и не помнех точно какво ми каза Миро. След това, когато слушах записа, разбрах, че ме е накарал да го почувствам близък, достигнал е до начина ми на възприемане на света и музиката.
– Миро иска да ви откупи от „Юнивърсъл“ и да ви продуцира той…
– Засега не мога да кажа нищо по-конкретно за това. Чисто формално не сме се събирали още с Миро да говорим по този въпрос. Предполагам, че по-нататък ще има някаква яснота.
– Песента „Сърцето“, с която се представихте на финала, беше написана специално за вас от Миро…
– Песента я научих буквално за половин ден. Има планове да я направим и по-детайлно. Когато Миро ми я даде, беше предизвикателство за мен и се опитах да я изпълня максимално добре.
– Като победител в „Гласът на България“ печелите обучение в колежа „Бъркли“ в САЩ. Кога ще пътувате? Ще си търсите ли късмета там?
– Другото лято заминавам за 5 седмици. Искам да благодаря на Би Ти Ви за тяхната коректност във всяко едно отношение. Първо за това, че дадоха тази награда и второ, защото бяха много коректни и съобразиха нещата така, че да са удобни за всички. Ще се върна в България, няма да остана в Щатите, при мен нищо не е на всяка цена, а и аз съм човек, който е много привързан към семейството си.
– Говори се, че сте спечелили формата, защото сте незрящ…
– (Смее се.) Ще цитирам поговорката „Силата на думите се крие в това от кого всъщност са изречени“. Ако съм незрящ, а изляза на сцената и нищо не изпея, пак ли ще спечеля аз?
– Слави Трифонов бил решил вие да сте победителят…
– Тези неща не мога да ги знам. Аз съм един изпълнител, който отива, дава каквото трябва и каквото се изисква от него. Оттам нататък искрено се надявам хората, които са гласували, да знаят за какво са дали гласа си и да са били мотивирани от това, което са чули. По мой си начин много харесвам Слави от времето, когато влезе в домовете ни с предаването си. При него има дисциплина и определено знае как да прави шоу.
– Казват, че сте българският Андреа Бочели. Това ласкае ли ви?
– Всеки си е индивидуален. Чисто човешки се прави асоциация с нашия физически проблем. Бих искал всеки да си върви по пътя, а не да бъде българския Андреа Бочели. Бил съм и българският Стиви Уондър преди време, когато изпях една негова песен.
– Разкажете за семейството си.
– От Варна съм, но за съжаление не посещавам често родния си град. Майка ми е медицинска сестра, а баща ми пътува с корабите, боцман е. Сестра ми завърши Института по туризъм и сега се занимава с административната работа към едно голф игрище. Всичките ми близки са душевно богати хора. Аз до 10 клас съм учил в училището за незрящи „Проф. д-р Иван Шишманов“ във Варна, а след това 11, 12, 13 клас в училище по изкуствата „Добри Христов“. После дойдох в София, завърших Националната музикална академия и специализирах камерно пеене.
– Имате приятелка, с която пеете заедно в католическата катедрала…
– Миглена Павлова се казва. Вече 3 години пеем в католическата катедрала, имаме концерти.
– На колко години бяхте, когато решихте да се занимавате с музика?
– След 5 клас в училището за незрящи направихме вокална група и там често се изявявах солово. Тогава стана ясно, че имам заложби. Музикалната паралелка не предлагаше поп и джаз пеене, имаше само класическо. Аз и семейството ми решихме, че трябва да се развивам, и след 10 клас постъпих в другото училище.
– Мечтали сте да станете актьор. Отказахте ли се?
– Може да се каже, че си намерих мястото. Напоследък се появиха много асоциации и дружества, които спонсорират пътуващи театри на хора с увреждания. Ако ми се отдаде възможност да се включа в някоя такава трупа, с удоволствие бих го направил. Не съм се отказал от актьорството тази мечта продължава да ме мотивира да работя върху дикцията си.
– Как точно сте загубили зрението си?
– Родил съм се преждевременно и съм бил поставен в кувьоз. Там са съсипали зрението ми. Но никога не ми е било тежко, задето съм незрящ. Родителите ми и близките ми бяха толкова отдадени, че нито за момент не съм се чувствал различен. Изкарах страхотно детство. Е, срещал съм и тесногръди хора, но за щастие другите са повече.
– Кога повярвахте в Бог?
– Още от малък. Много ми четяха Библията и с детското си съзнание приемах това като разказ, който ми харесва. Впоследствие осъзнах, че вярвам в някаква сила, която ръководи нещата. И не съм сгрешил – винаги когато съм се уповавал на вярата, е имало резултат.
– Кои са страховете ви?
– Най-големият е свързан с пресичане на булеварди, въпреки че напоследък хората са доста толерантни. Нямам куче водач, защото живея сам. В София се справям благодарение на приятелите. Идването ми в столицата е най-трудният ми момент в личен план – неизвестното, дългите маршрути. Семейството ми обаче ме е научило да живея нормално и да се оправям добре самостоятелно.
– Обиран ли сте?
– Да, дори наскоро. Минавах по улицата и ме обраха.
– Как се виждате след 10 години?
– Не си правя такива дългосрочни планове. Може би след 10 години ще съм малко по-уверен в себе си.
ВИЖ ВИДЕОТО:
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Коментирай първи