Парите за кино, както е известно, у нас не стигат. Има режисьори пред пенсионна възраст, които още не са направили дебютен филм. Но за правилните хора средства се намират.
В началото на април Националната художествена комисия за документално и научнопопулярно кино излезе със скандално решение – класира на първо място за държавно финансиране сценария за 54-минутен филм под заглавие „Петко Бочаров – един живот в три Българии“.
Саморъчен донос на Бочаров под псевдонима Борисов за две деца на негови съседи, който гласи:
„Шестгодишното момиченце на един познат се е запознало с около четиригодишното момченце на американско дипломатическо семейство, което живее на ул. „Неофит Рилски“ №…, между улиците „Ангел Кънчев“ и „Г. Генов“. Двете деца играят понякога заедно на улицата, макар малкото американче – на име … – да не знае български.
София, 25. XI. 1963 г.. Борисов
Защо го наричам скандално? Поводът, както твърдят продуцентите от компанията „Корунд X“ ЕООД, е „да поздравим доайена на българската журналистика за предстоящата му 95-годишнина с този филм, заснет своевременно, а не по стара нашенска традиция – post faktum“. Странна логика – въпросната годишнина нито е юбилей, нито е много скоро – чак на 19 февруари 2014 година. Проектът за филм за Левски остана под чертата макар че догодина, тъкмо на рождения ден на бай Петко, се навършват 140 години от обесването му. Но да приемем, че идеята за Апостола не е имала нужните качества и да видим какво е харесала комисията в предложението Бочаров да стане филмов герой.
Целта на продуцента Христо Христов е заявена така:….. чрез една уникална човешка съдба да напомним и осмислим през какво сме минали като народ и държава, за да стигнем дотук, където сме днес“.
Бочаров наистина има дълъг и лъкатушен житейски път. Роден е в богато семейство, завършва Американския колеж и даже като ученик посещава Олимпиадата в Берлин през 1936 г. Леля му е омъжена за италиански индустриалец, а самият той, след като се дипломира като юрист, започва работа в японската легация в София. Превратът на 9 септември 1944 г. превръща всички тези плюсове в минуси.
Бочаров бързо се нагажда към новата власт. Още в първите дни се предлага сам за сътрудник на P. O. (Разузнавателното отделение) и дава сведения кой ходи и какво става при японските дипломати. Влиза в социалдемократическата партия, която се влива в БКП през 1948 г. През 1946 г. пак по самоинициатива (!) става агент на ДС и в продължение на почти четири десетилетия, където и да работи – в английската мисия, по строежите или в БТА – той е послушен доносник на „народната“ власт. Свален е от отчет едва през 1982 г, когато вече е пред пенсия.
След падането на Берлинската стена Петко Бочаров прави втори път кръгом и става борец за демокрация. С инстинкта си за оцеляване чрез мимикрия и пригаждане към силните на деня той наистина е типична фигура на български интелектуалец от бурния XX век.
Да, ама не, както обичаше да казва в коментарите си самият бай Петко, филмът, чийто сценарий поискахме и получихме по реда на Закона за достъп до обществена информация, няма да разкаже това. Той ще бъде заснет изцяло по монолозите на Бочаров, изложени в книгите му за „трите Българии“. В тях той не само се идеализира – наричат го създател на телевизионния коментар и доайен на журналистиката, но е издигнат в морален авторитет, в съдник на тези епохи. Това вече е наистина безгранично нахалство!
Нормално е всеки да има добро мнение за себе си, да бъде снизходителен към грешките си. След 10 ноември 1989 г. обаче се появи една особена порода хора, които не чувстват вина за своите простъпки. Те оправдават нечистото си минало с обстоятелствата, защото, както каза един от съратниците на Живков, „такива бяха времената“. Интересно е да се изследва тази етична невменяемост.
Това обаче не е сторено. Сценаристът Валентин Измирлиев дори не си е направил труда да потърси други източници на информация за героя си освен него самия, въпреки че те са публично известни. Бочаров беше обявен за агент на ДС с решение № 111 на Комисията по досиетата и делото му е общодостъпно. Дори ако авторите умишлено са си затворили очите за това, редно би било художествената комисия (председател Иван Дечев) да го посочи като недостатък на проекта.
Да, ама не!
Прочел съм досиетата на почти всички видни български журналисти, обявени за сътрудници на комунистическите тайни служби. Почти зад всяка вербовка има по една човешка драма. Някои колеги са приели да сътрудничат на ДС не по убеждения, а само защото са се страхували да откажат. Част от тях обаче след това не са казали лоша дума за никого – например Димитри Иванов и покойният Александър Авджиев. Други са имитирали активност, като са преразказвали на водещите си офицери прочетеното от вестниците. Истинските доносници не са толкова много. Затова съм против досиетата да се използват като етикет. Всеки случай трябва да се преценява индивидуално.
Каква е драмата на Петко Бочаров?
Няма да я научите от филма. В сценария сътрудничеството му с ДС се обяснява съвсем накратко, като едва ли не задължително изискване за „привилегията да си журналист“. (Между другото, той е агент от 1946 г., има негова саморъчна декларация с дата 7 август, а става преводач – не журналист – в БТА чак през 1952-ра, и то с ходатайството на „службите“.) За членството му в БКП не се споменава и дума. Това неглижиране на моралния избор е хем обида за хората, платили понякога скъпо, за да останат честни по времето на комунизма, хем заблуда за младите, които не са го преживели.
Досието „Бочаров“ е едно от най-дебелите сред документите на ДС за български журналисти. И от най-мерзките. Личното му дело е от два тома с общо 569 страници, а работното – от шест. Във второто се съдържат доносите му – цели 1726 страници!
От тях става ясно, че „доайенът на българската журналистика“ е доайен и на агентите на ДС. Той е съдействал на „органите“ да осакатят не една съдба. В справка от 7 февруари 1953 г, изброяваща „заслугите“ му, се казва: „Той взе активно участие в разработката на английския агент X. (истинското име се съдържа в документа) и неговите донесения способствуваха за разобличаването му като такъв и предаването му на съд“. По-късно Бочаров пише редовни доноси за свои колеги от БТА и по този начин осуетява заминаването на някои от тях на работа или на специализация в САЩ.
Предавал е и най-близките си хора – законът забранява да се споменават имената им. Но не е знаел, че и те са били сътрудници на ДС и са го следели. Това се е наричало „проверка на агентурата“…
Каква драма, а?
За разлика от повечето доносници Петко Бочаров многократно е получавал възнаграждение за работата си както от ДС, така и от някои, които е шпионирал – американските дипломати например, за които с разрешение на нашите тайни служби прави преводи през 60-те години. Своята близост с всесилната ДС той е използвал за уреждане на кариерата си и на най-дребни битови проблеми – от разрешаването на спор със съседи и поставянето на домашен телефон (което някога беше трудно) до лансирането му за кореспондент на „Асошиейтед прес“ в България. Един проницателен офицер го характеризира така: „Обектът имал слабост да се нагажда, приспособява и сервилничи“.
Ето това е човекът, който ще бъде възвеличен като филмов герой. И то не като сложния персонаж от знаменития немски филм “Животът на другите“, служител (не агент) на Щази, който осъзнава низостта на своята работа, докато следи невинни хора.
Не, Бочаров ще е добрият, положителният герой. Питам се дали това е случайно, или е част от пълзящата реабилитация на ДС, на която сме свидетели в последните години.
Какво ли ще помислят за нас в Европа, когато научат, че за лъскане на имиджа на ДС чрез киното ще бъдат похарчени държавни пари? „Не е възможно!“.
Не, ама да!
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Да, ама не . . . Лошо, ама не – много лошо, хипер лошо . . .