Йордан Марчинков е единственият съпруг на певицата Стефка Берова и баща на дъщеря й Косара. Но преди и след срещата им Данчо Марчинков има по един брак. Най-дълготраен е третият от тях. От първия има и син, който вече е на… 50 години.
Дуетът Стефка Берова и Йордан Марчинков е един от феномените в забавната музика. В музикално отношение спойката им предварително е изглеждала обречена – между мъжки глас и най-ниския женски. Полагат много усилия и успяват. Раждат такива хитове, които днес са неоспорими евъргрийни – „Моряци“, „Семеен спомен за Поморие“, „Шофьорите са като ято“ („Летим по пътищата бели“), „Огънят, в който горим“… В най-натоварените си години дуетът има концерти от 10 сутринта до 10 вечерта. Машина са за хитове, а през техния съпровождащ състав „Сезони“ минава даже Фънки – в края на 80-те. През последните 8 години от изявите си пеят разведени, но това остава тайна за почитателите им.
В разгара на популярността си дуетът е изненадан от слух, спекулиращ с най-страшното – живота им. За първи път Данчо Марчинков разказва за това.
В годините, в които не е на сцена, певецът живее в Швеция, но след като погребва майка си – чистокръвна шведка, заживява на Канарските острови със съпругата си Ася. В България идва доста рядко. Тази година си е поставил за задача да посети на всяка цена Варна.
– Защо непременно искате да видите Варна? Какво ви връща там?
– Имам много хубави спомени като дете. Детството ми мина във Варна. Най-добрите ми приятели са там до днес. Бил съм повече от 23 години…
Баща ми беше помощник-концертмайстор на царската филхармония, а след 9 септември тръгват със Сашо Попов да изграждат симфоничните оркестри във Варна, Пловдив, Бургас и Русе. Харесва му във Варна и остава.
Като дете по цял ден бях в театъра. Ходехме на плаж заедно. Бил съм на 7-8 години – много обичах да имитирам балетисти, оперни певци. Те се спукваха от смях. В детството си имах страхотна слабост към балета, но майка ми не одобряваше – само си погледни кривите крака, казваше. Учих една година балет при една изключителна майсторка – била е приятелка и е играла в Париж с Жозефин Бекер.
Ако не друго, моят живот е минал в интересна среда. Мама не беше човек на изкуството, но имаше голямо отношение. Приятели на баща ми бяха всички големи музиканти и актьори на неговото време…
Навремето кандидатствах за ВИТИЗ и Естрадния отдел. За ВИТИЗ стигнах първа резерва. В комисията беше големият актьор Владимир Трендафилов. Вече съм минал изпита, той излиза и ме вижда в коридора. „Абе момче, ти имаш ли нещо със Слави Марчинков? Ама как може да не ми кажеш! Ти щеше да си вътре!“
– Кой ви подготвяше за ВИТИЗ?
– Стефка, кой… Актриса в Народен театър! Само че аз нямах никакъв ищах, нито бях участвал в някакъв драмкръжок, нито бях рецитирал. От стихотворенията, които трябваше да подготвя, полудявах. Останах първа резерва, но след изпитите вече ме чакаха трима души от три различни театри. Имаше член в кодекса, че могат да те направят актьор без ВИТИЗ, стига да играеш на сцена. Единият беше Видин, другият Толбухин. Но мен ме приеха в Естрадния отдел, където имах интерес. Вече пеех, бяха започнали турнета. Същевременно нямам достатъчно самочувствие като изпълнител. Това е въпрос дали го носиш или не. Ако си убеден, че си много добър, когато такъв артист излиза на сцената, вади 100% от себе си. Този който няма самочувствие, някой път се преборва със себе си, някой път не.
– Коя беше тайната на успеха ви със Стефка Берова?
– Трудно бих могъл да отговоря. Осъзнавам, че сме имали големи успехи, разбира се. Основното е отношението към публиката. Действително за нас нямаше значение пред голям или малък салон излизаме. Никое участие не е минавало по чиновнически. Та още бяхме самостоятелни певци и работехме в бар-вариетето със Стефка – всяка вечер имахме минимум 3 биса. Казвам го не като хвалба. Там бяха чужденци, които не ни знаеха кои сме, за да ни пляскат. Програмата ни беше много хубава. Стигали сме до 8 биса. След няколко години минавам в същото вариете в Слънчев бряг. Гледам – певецът излиза като чиновник, застава до бюрото, подписва документи. Когато слиза от сцената, тръгва с безразличие. Така сам им дава сигнал, че не иска и да му пляскат. А най-важното е публиката да ти покаже харесва ли те или не. По моето време всички певци, даже по баровете, пеехме с отношение.
– Пеете и 7-8 години разведени – това отрази ли се на успеха ви?
– Не. Дълго време хората не знаеха, не сме го крили. Но не сме го и афиширали. По онова време такива неща, каквито сега има по вестниците – лична информация, не излизаше. А в София се появи слух, че сме умрели! И то много сериозен, толкова сериозен, че в музикалната редакция на Радио София започват да се обаждат хора cъс запитване вярно ли е. Оттам дискретно се обаждат у дома ни и Косара, дъщеря ми, беше дете, попадат на нея. „Здравей, Косарче, как си? Какво правят майка ти и баща ти?“ – „Ами те са в Германия!“ – „Чувала ли си ги?“ „Да, вчера си говормуме“.
А ние сме на гости в Берлин, където работехме. Отивайки при музикант българин, вземаме метро за 3 спирки. Минаваме през „Александер плац“, където са всички туристи. Изведнъж чувам на чист български: „Ето ги, бе, живи са!“.
Ние не знаем нищо и се чудим какво става. Бързахме… Тичаме по стълбите надолу, за да хванем влака. На перона – двама мъже българи. Единият ме тупна по рамото: „Живи сте били, бе! Браво!“.
Отиваме при този наш приятел, сядаме и той в един момент вика: „Искам да ви кажа нещо, но не знам как“. Той ми чете, моля ти се, едно писмо от дъщеря си: „Татко, скръбна новина: леля Стефка и чичо Данчо ги няма!“.
– Вие изтръпнахте ли?
– За миг, да. Вече разбрах защо ни спираха току-що с такова изумление. Но беше и много смешно. В писмото пише, че Стефка останала на място при катастрофата. И тя вика: „А защо сам аз съм на място останала, а ти не си?“.
На Стефка сестра й го чува на гости. Някой от компанията първи казва, че не е вярно. Друга скача: „Как!? Аз работя в „Пирогов“ – останаха ми в ръцете!“. Тогава сестра й избухва: „Вие чувате ли се! Как не ви е срам!“. Не разбрахме кой го е пуснал и защо. Вървяха такива неща.
– Братът на Косара с какво се занимава?
– Кирил беше спортист. Казвам беше, защото той доста порасна. Направи 50. Та детенцето ми играеше ръгби – много е висок, 12 см по-висок от мен, един грамаден мъж. Беше дори в националния по ръгби. Навремето, като трябваше да учи, получи ангажимент, професионален, за ръгби във Франция. Аз бях против – за да учи нещо тук. За това съжалявам малко като родител. Там игра няколко години, посети школи, работи с Жан-Мишел Жар по охранителни системи… Сега има фирма, нормален живот.
– Живее ли ви се в Швеция?
– Не. Основно заради климата. Много често ме питат как може да напуснеш Швеция и да отидеш на Гранд Канария. И аз обяснявам. За хора, които са чувствителни, артисти и музиканти, които са по-емоционални е по-добре… Всеки човек има някакви свои проблеми. Като се събудиш сутринта, ако навън няма слънце, дъжд вали, облаци, потискащо, тъмно… Ако имаш проблем – чувстваш го още по-ужасен. На Гранд Канария също имаш проблем. Но ставаш – слънчево е. Душата ти се усмихва отвътре и ти вече имаш друг подход към проблема. Там, където живеем, се събират 10 дена в годината, които не са слънчеви.
– И плажове, купони?…
– Да, допреди 4-5 години… Ние живеем в една зона, която хем е курортно място, хем е отдалечена на 700 метра от наплива туристи. Нещо като Слънчев бряг.
– Успяхте ли да се пенсионирате?
– Успях и тук, и там, и в Швеция. Само че се чудя какво да правя с българската си пенсия. Почти 50 лева получавам. Сериозна сума! Ако бях останал тук, не знам какво щях да правя. Не можаха да ми намерят годините, като на всички други колеги. Изчезнали от Концертна дирекция, от Импресарска…
Работили сме много в Полша, Германия – нищо няма. Говорих с Богдана как са ги пращали по складове, по тавани – да търсят, и нищо…
– Не е ли обиждащо?
– Много. Като ми казаха за някои мои колеги като Емил, Боян… Страхотно ме боли. Най-прекрасното турне в кариерата ни е с Емил Димитров. Някои хора могат да се справят с дивия живот, обаче има някои, които не могат. Емил да тръгне да проси ли?… – То с годините, разходите на човек намаляват. С изключение на тези за лекарства. Аз даже спрях цигарите. Преди 3 месеца, от раз.
– Браво!
– Не ми казвай браво, защото съм ги спрял принудително. 50 години съм пушил. Получих проблеми с дишането. И докторът ми каза: „Избери си – да живееш или да пушиш!“. Аз казвах на жена ми, че докторите са виновни, че не са ми подействали достатъчно убедително, че да ги спра. Тя намери документи, в които доктор испанец ми е написал: „Спри да пушиш!“. С 6 удивителни. Тя вика: „Не ти ли е било достатъчно?“. Моето мнение е, че докторите не трябва просто да дело на да ти говорят по навик, а да го направят убедително. Тогава има смисъл. Дори да те стреснат, както мен сега…
Но иначе във войната тук, която се води за пушенето на общественото място, продължавам да поддържам пушачите. За мен въпросът е принципен. Трябва да има демокрация, трябва да имаш право на избор. Със забрани не може… Много е проблемно всичко в момента. Животът стана много страшен, не мога да разбера защо… Хем има криза, хем не е така…
– За тази демокрация ли се борехте, когато излязохте през 1990 г. на сините митинги, което бяха и последните концерти на дуета?
– За мен демокрацията основно нещо е, че мога да си говоря с вас, без да ми пука, че може да отидете някъде да ме натопите след това.
– Парили ли сте се?
– Да. И имам намерение да отида да си прочета досието. Искам да разбера някои работи. Да сложа край на някои съмнения. Въпреки че много хора ме съветват, недей, ще се разочароваш. Демокрацията, повтарям, е много важно нещо. Не съм съгласен, когато се казва, че ето в България се увеличила престъпността, че сме бедни и като контра изтъкват – това било демокрацията. Много хора, които говорят това нещо, обикновено са леви. Те всички, уж леви, избягаха от България и отидоха да живеят на Запад. Не в Съветския съюз в Китай или Северна Корея.
– Защо е бил изпитание за вас един от първите митинги на СДС, на които сте пели?
– На първия митинг, на който бях – в „Младост“, преди ние да пеем, излезе да говори един от СДС. Говори против комунизма. Аз го слушам и се възхищавам. За първи път чувам някой да си отваря устата по този начин на обществено място. Онемявам. Дойде нашият ред и аз, като свърши песента, казвам: „Долу комунизма!“. Какво толкова? Тогава беше нещо изключително. Изведнъж от мен падна товар, който съм носил години, почувствах се друг човек. На връщане към центъра Стефка през цялото време се обръщаше назад и викаше: „Ето, преследват ни!“. Толкова бяхме наплашени.
Затова макар и да не живея в България, се интересувам. Най-много ме стряскат две неща. Първото е самоубийствата. Затова нещо обвинявам църквата.
Ако беше на мястото си, нямаше да бъдат толкова много. Нацията ни няма църква. Хората няма към кого да се обърнат.
– Кое е другото нещо?
– Приятел в Канария беше си чистил къщата и ми даде 30 книги, за които нямал вече място. Купувал всички възможни книги за престъпността в България – за убийствата. Викам, дай ги… Изчетох ги. Кое е обединяващото в тях? Че всички са от ДС… Това трябва да ни говори много. Тази държава още не може да се очисти от голямото зло и затова не може да тръгне напред.
ВИЖ ВИДЕОТО:
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Коментирай първи