Фотографът легенда Христо Юскеселиев навръх 80: Преследвах с трабанта си Живков и Чаушеску!

  80 години ще навърши на 30 май Христо Юскеселиев. Родена от прякор на предците му, фамилията Юскеселиев става нарицателна в българската фотожурналистика. Неговият баща Иван е един от най-известните фоторепортери по царско време. Носят я четири поколения журналисти и в следващите десетилетия. „Дай, Боже, да има и пето!“, усмихва се в навечерието на юбилея си Христо.

С фотография той се занимава професионално от 1949 г. – в изданията като „Народен спорт“, „Септемврийче“, „Студентска трибуна“, „Народна младеж“ и др.

От юни 1958 г. постъпва на работа във в. „Вечерни новини“ и е завеждащ фотоотдела до 1995-а. Снимал е най-представителните събития в страната на политическо и културно ниво. Носител на званието „фотограф-художник“. Юскеселиев или Тити, както го наричат, има принос и към българската музика – със стотиците сесии на изпълнители от най-различни жанрове за грамофонната фабрика „Балкантон“.

Представите, че фотопапараците – на които никой не позира, а „крадат“ момента, са рожба на демокрацията, са дълбоко погрешни. Богатият журналистически опит на Христо Юскеселиев е пример за обратното. Той на няколко пъти е бил арестуван привиквай за обяснения, бил е гонен и обиждан или удрян по кокалчетата на краката, докато снима. Веднъж дори е щял да бъде ликвидиран.

През 1961 г. Никита Хрушчов идва в България, узурпирайки властта с развенчаване на култа по Сталин. Точно в този ден фотографът на „Вечерни новини“, одобрен персонално от службите за протокол, се превива от болки в стомаха. Лекарите се съмняват за апандисит, но той не иска и да чуе да легне точно сега за изследвания. Хуква към аерогарата, а зад него лекарката крещи, че го е натъпкала с опиати и ако се получи спукване, хич няма и да разбере, ще получи перитонит…

Хиляди скандират „Вечна дружба“ на летището, приветствайки Тодор Живков и високия гост. Христо щраква снимка на ескорта, смесен с тълпата посрещани, но му се вижда дребна и се втурва напред. Бягайки, изпреварва ескорта и заснема нови кадри, на метър-два пред колата на държавните ръководители. Тогава от прозореца на представителното возило се показва до кръста шефът на УБО ген. Гръбчев и му се разкрещява веднага да се дръпне от ескорта.

Вечерта в Софийската опера предстои награждаване на Хрушчов с отличието „Герой на Народна Република България“. Ген. Гръбчев дава знак на Юскеселиев да се приближи и му казва с тон, от който да настръхнеш: „Имаш невероятен късмет, че аз бях от външната страна на колата. Ако беше руснакът, той не те познава и щеше да останеш като куче на паважа. Така ли се влиза в правителствен ескорт? Кой те знае с какви намерения се втурваш? Няма време за мислене и охраната действа светкавично. Да ти е обица на ухото!“. „Явно този ден Господ ме е пазил!“, възкликва Тити.

Юскеселиев е отразявал посрещането на Юрий Гагарин, на фидел Кастро, на Тито, Чаушеску, Янош Кадар… И пак се надтичвал с ескорта, само че отстрани…

В други случаи преследвал високите гости със служебен автомобил, паркирал го на най-близкото разстояние и се втурвал да снима. При конгрес на БКП, на който гостувал Николае Чаушеску, Юскеселиев скача в личния си „Трабант“ с колегата кореспондент на вестник „Правда“ и преследват делегацията по софийските булеварди. Даже се вмъкват с него по средата на официалните коли. Когато най-после милиционер ги засича и спира, фотографът зарязва колата, даже няма време да я заключи и кресва на униформения: „Пази я!“. След което хуква към мавзолея, където Чаушеску поднася цветя.

Най-изморителен за фоторепортера бил маратонът по „преследване на Кастро.

„Заради неговата своенравност, не спазвайки никакви изисквания на протокола и програмата, журналистите, които отразяваха посещението му, изпадахме в много стресово състояние. – разказва Юскеселиев. – Никога не можехме да предвидим посещението му, създаваше необичайни ситуации за свое удоволствие.“

Макар в онези години всички вестници да са държавни, между тях също има конкуренция. На моменти стигала до нелоялност. При посещението на вдовицата на убития чилийски президент Алиенде той единствен успява да вземе автограф от нея. Това вбесява организаторите на срещата с нея, в които има представители на „Кооперативно село“, „Отечествен фронт“ и др.

„Те разбраха, че публикуването на този автограф в нашия вестник ще бъде удар за техните издания. Имайки власт, разпоредиха снимката с автографа да ми бъде иззета. Веднага трима униформени милиционери ме вкараха в една стая, изисквайки снимката с тон, като че ли бях престъпник.“

Юскеселиев снима Тодор Живков от изкачването му във властта до прословутото Дело №1. Някои от професионалните гафове на Юскеселиев са свързани с Тато. По време на реч в Партийния дом светкавицата на репортера, мощна 3200 вата, дава накъсо. Гръмва като бомба на два метра от трибуната. Залата онемява, Живков се стъписва, а Юскеселиев е с обгорени ръце. След като става ясно, че проблемът е технически, Живков казва да спрат вече да снимат. Христо се изнизва, но останалите му колеги били разпитвани от УБО чия светкавица гръмнала. Заподозрели братовчеда му Огнян. Той вдигал рамене: „Не съм аз, братовчедът беше!“.

Гаф имал и в самия кабинет на Първия. Помещението било тясно и неудобно за фотографска работа. В блъсканицата на репортери веднъж Юскеселиев си изпуска апарата, той се хлъзва по паркета и спира под фотьойла на Живков. Опитът му да си го вземе е париран от ген. Кашев, който коленичи, изважда го и го предава. „За мое учудване не ми направи никаква забележка“, споделя доайенът на фотожурналистиката.

Кариерата на Христо Юскеселиев не минава само по официални делегации. В духа на времето ги задължават да отразяват трудовия делник пo заводи, предприятия и колективи. За онези, нагласените снимки, му намира цаката. Сприятелява се с ръководителите на цехове и те му съдействат за позирането на ударника на труда. При творчески задачи – снимки от света на театъра, операта, естрадата, било обратното. Избягвал помощта на режисьорите, защото те му предлагали същото – статични и скучни сцени. Снима тайно и зад кулисите. Личен негов успех е рубриката „Творчески портрети“, в която показва именити творци в серия от няколко снимки, в движение. Дълго спорел с шефа си, преди да го убеди да я открият. Онзи накрая кандисал, но с условието да се започне с репортаж за работния делник на Стефан Гецов.

„Главният редактор вероятно се бе съобразил с изказване на Живков, че в България има трима големи артисти – Николай Гяуров, Стефан Гецов и Георги Калоянчев“, смее се Тити.

Протеже на Петър Младенов го ритал до кръв

„През моята 37-годишна работа във „Вечерни новини“ съм посрещал и изпращал десетки делегации – пише в книгата си „Един живот – една камера“ Христо Юскеселиев. – Отразявал съм поне 10 конгреса на БКП, много партийни съвещания и срещи на най-високо ниво. В началото с директора на Единния държавен протокол Щерев работехме добре, бяхме информирани за събитията, което улесняваше работата ни.

След като Петър Младенов стана външен министъра, Щерев бе изпратен за посланик, а неговото място зае д-р Джибров, ветеринарен лекар, от един край с Младенов. Той се държеше арогантно не само с нас, журналистите, а дори и с висши членове на УБО. Доставяше му удоволствие да издевателства. Пощипваше ни болезнено и за да не прави впечатление грубият му маниер, бе сложил метални налчета на обувките си и когато минаваше покрай нас, ни риташе по глезените. В момента на събитието усещах ритането, но едва вкъщи виждах, че чорапите ми са залепнали от кръв. На въпроса ми: „Защо ме риташ и ми разкървавяваш краката?“, той се усмихваше и подминаваше без отговор, явно доволен от себе си. След промените през 1989 г. по времето на делото срещу Тодор Живков се срещнахме в съда – аз отразявах процеса, а д-р Джибров бе призован като свидетел. Човекът, който ме риташе, вече се държеше така, все едно сме били лични и близки приятели; дори със собствената си кола ме закара до редакцията!“

Comments

comments

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: