Едва в последната четвърт от живота си Вазов среща истинската си любов – виталната Евгения Марс. Чувствата им са изпепеляващи и дразнят софийската бохема.
Когато не успява да види Евгения Марс, Вазов изпада в истинска паника.
„Вчера напразно се озъртах на тържеството. Евгения Марс никъде не блестеше с гордата си грация“ – признава й в писмо разочарованият поет.
Вазов е самотник и Женичка създава у него необходимото душевно равновесие. Писателят споделя с нея своите творчески планове. Често пъти „драгата ученичка“ е неговият пръв критик. Поетът я допуска твърде близо до себе си. Дистанцията между тях е незабележима. Патриарха е с цели 27 години по-възрастен от своята любима приятелка, но това не го смущава да я моли за съвети, свързани с неговото творчество.
Светските дами в София изпадат в криза. Те ненавиждат Евгения, тъй като заради нея Вазов не забелязва никоя от тях. Особено бясно излива гнева си срещу госпожа Елмазова белетристката и общественичка Ана Карима. Тя е твърде грозновата дори за бездарна писателка, а за капак е и изоставена от съпруга си. Напротив – омъжената Марс е една от най-ухажваните жени в София, и то от самия народен поет. Жестокостта на Ана в печата е безпределна, а в това време Евгения излива своята душа в писма до незаменимия си учител. В тях градацията на чувствата расте. Вазов е велик учител, вълшебник на перото, гений и Княз. На него няма подобен. България е честита, че е родила такъв син.
Патриарха следи творчеството на Евгения Марс и я насърчава. Интересното е, че той никога не я критикува, макар да е забелязвал недостатъците в нейната белетристика. Големият ни творец е снизходителен и любвеобилен в писмата си, но Евгения не ги запазва. В нейния архив са намерени твърде малко писма от Вазов. Поетът оказва съдействие на своята Женичка за поставянето на драмата й „Магда“ в театъра. Дори кани известния актьор Сава Огнянов да играе главната роля. Той обаче отказва, уж поради голяма преумора.
Когато е в провинцията или в чужбина, учителят чака с нетърпение пощенска картичка от Женя. Той я обвинява, че му пише кратки писма. Мисли, че понякога не го разбира колко е самотен.
„Плаши ме вече самотата – пише той на своята любима. – В младите си години аз считах за най-голямо щастие да можех да живея в някоя пустиня… Сега искам да бъда близко до живота. Може би затуй, че чувствам, че скоро трябва да му кажа сбогом…“
Евгения придружава Вазов в някои от неговите пътувания в чужбина. През 1911 г. тя, заедно със сина си Павел, и народният поет са във Венеция и Милано, а после в Швейцария. Това пътуване е запечатано на снимка. На нея учителят и ученичката му са един до друг в красива градина. Пред тях е малкият Павел, а писателят е сложил покровителствено ръка на рамото на детето. Злите езици в София започват да говорят, че Павел Елмазов е син на Иван Вазов.
Уморен от минали преживявания и интриги, от тежьк и безкраен труд над белия лист, Патриарха започва да боледува. Според Евгения той има мними болки в гърлото, които го дразнят често. Невролози и психиатри в чужбина твърдят, че българският гений е здрав. Вазов се чувства неразбран, когато u неговата Женя му повтаря, че му няма нищо. Веднъж той дори посяга към пистолета си, за да сложи край на своите мъки.
Марс е развълнувана и смутена. Вазови я посрещат в дома си като най-желаната гостенка. Въла, сестрата на поета, забелязва, че само в нейно присъствие брат й не коментира болките си. Когато през 1914 г. поетът е пак в Швейцария, но сам, изпада в депресия. Той мечтае до него да е любимата му ученичка. Спасява го нейният портрет, който творецът носи навсякъде със себе си. Влюбеният писател е вече на цели 64 години, но това не му пречи да излива чувствата си пред своята любима като ученик. Евгения е не само неговата Муза, тя е и смисълът на живота му.
Лятото на 1921 г. е последно за Вазов. Той е в село Плачковци с братята и сестра си Въла. Тази компания не го успокоява, нито пък запълва празното място на неговата Женичка. В писмо поетът прави равносметка на своята последна и велика любов. „Аз обаче нямам друга радост освен тебе… и надеждата пак да те видя и да ти се радвам“ – изповядва творецът.
„Ти си била досега мой ангел-хранител, мое божество, мой идол – жената, която съм обоготворявал, която обоготворявам… Друго същество нямам на този свят“ – пише Вазов до своята вдъхновителка.
Галеното и обожаемо дете на Патриарха изяжда много шамари след неговата смърт.
През 1938 г. Ана Карима започва война с председателката на Клуба на българските писателки Евгения Марс. Ана издава брошурата „Чудесата на Евгения Марс“, в която я обвинява, че е продала „обсебения от нея сребърен венец на поета, поднесен му като народен дар на 50-годишния му юбилей“. Страстите на Карима са нажежени, тъй като Вазов никога не й обръщал внимание. Пред писатели пък я нарекъл „грозно чучело“.
Засегната, Елмазова подава тъжба в Софийски областен съд за обида на честта й и открива дело №227 от 22 февруари 1937 г. То продължава цяла година. Ана за малко да бъде осъдена и по чудо не попада в затвора. Помилвана е лично от цар Борис III.
Въпреки това тя не престава да говори против своята колежка по перо и нарича нейните творби „празни бръщолевения“. Налага се Марс да обясни в печата, че е продала подарената й лира от поета на Народната библиотека, за да купи лекарства за болния си съпруг.
Музата на народния поет се разболява от притеснение и получава тежък миокардит. На 26. IX. 1945 г. умира в дома си. До последния си час тя приема с достойнство своите приятели и близки, величествена като царица, както я нарича Вазов.
Със себе си Евгения отнася много тайни, включително и тази за връзката си с най-известния в онези години българин.
ПРОДЪЛЖЕНИЕ – КЪМ ВТОРА (1) ЧАСТ
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Коментирай първи