Николай Урумов е гост звезда в постановката на русенския театър „Службогонци“ от Иван Вазов. Премиерните представления са на 7 и 8 март. Актьорът, който се прочу с ролята на Бай Ганьо преди време, бе един от първите, които въстанаха срещу монополите.
– Събитията в страната от последните седмици влияят ли на работата ви в театъра, господин Урумов?
– Хората с право излязоха на протест. Битката срещу монополите бе започната доста отдавна от гражданско движение „Днес“, което първо събра недоволството. Аз съм негов редови член. Подкрепям идеите на движението, участвал съм в техни акции. Харесва ми, че няма политически амбиции. Преди две години пуснаха подписка и тя бе подкрепена от повече от 750 000 души. Внесоха я в Народното събрание, но и досега нямаше никаква политическа воля да се вземат мерки. След безочливото поведение напрежението ескалира. Точно тези хора излязоха на протестите сега. Само че някой яхна тази вълна и я насочи в друга посока. Появиха се хора с качулки. Според мен времето на подскачането по площадите отмина. С „грабвайте паветата“ няма да стане. Такива действия не бих подкрепил.
– Кои от чертите на Бай Ганьо откривате у нашите политици?
– Защо само у тях? Политиците в крайна сметка произлизат от хората. Политиците не са специално отгледана каста. Нищо байганьовско не ни е чуждо. Тарикатщината е неприятна черта. Тарикат може да бъде и онзи магазинер отсреща, който ще иска да те удари в грамажа. Но ние никога не въставаме срещу него и не му чупим главата или витрината на магазина, нали? Като че ли сме склонни да приемаме един вид тарикатщина, а друг – не. И някои се надяват, че ще хипнотизират и манипулират за пореден път хората.
– Във вашето съсловие много хора си отидоха огорчени от живота. Споделяли са, че нямат пари да си плащат безумното парно. Бил е съден и Георги Калоянчев.
– Няма редови българин, който да не е бил потърпевш. В последните две години много именити колеги си отидоха от този свят: и Велко Кънев, и Наум Шопов, и Георги Черкелов, и Иван Андонов, и Тодор Колев. Всеки един от тях освен, творец беше и личност. За всеки бих могъл да кажа само хубави неща.
Тъжно е, че си отидоха обидени и унизени. В последните години, когато боледуваха, не съм контактувал с тях. Беше ми трудно да видя кумирите си в това положение! Те всички бяха горди и по някакъв начин си останаха такива. Искам да ги запомним не като хленчещи хора. За тях трябва да се говори весело, с добро чувство и спомен.
– В „Приключенията на един Арлекин“ играете приятел на Тодор Колев. С какво ще запомните големия актьор?
– Ще го запомня малко по-насам във времето, когато снимахме филма „Малка нощна приказка“ на Николай Акимов. Тодор Колев играеше болен уличен музикант, бездомен и забравен, който беше приютен от част от героите в дома, в който те живееха. Собственик на този дом бях аз. Имаше комични, весели и забавни ситуации и сцени. Но някак си, когато си отиде, си направих равносметка, че това е може би краят на повечето творци.
Какъвто е краят на неговия герой. Иначе така се случи, че няколко часа след като почина в онзи петък следобед, трябваше да играя в клуб „Студио 5″ моето шоу „За секса, политиката и други неща“. Усещането не може да се опише, но имах чувството, че си говоря с него. Този текст бе написан от Митко Динев за него, но тогава Тодор се разболя и за мен беше чест, че ме е посочил като актьор, който може да изиграе този текст.
Година преди смъртта му, когато беше първото представление в София, пак в „Студио 5″, Тодор Колев беше заедно с автора и така да се каже, даде своята благословия за шоуто. Съдбата ме срещна и с друга емблематична негова роля.
Една от коронните му роли в театъра е в „Кълбовидна мълния“ в чудесен дует с Илка Зафирова, постановка на проф. Азарян. Тя беше скандална, трудно появила се за времето си. Случи се така, че сега аз играя ролята на Цеко Цеков – малкия човек, въстанал срещу огромната мачкаща машина на времето.
– Може да се каже, че сте негов наследник?
– Не знам. Ако се върнем още по-рано, ролите, които играех в театъра, пък бяха все роли на Георги Калоянчев. Не само Бай Ганьо, но и Маргариди в „Криворазбраната цивилизация“, и Хлестаков в „Ревизор“ на Гогол в „Сатиричния театър“ с почти всички партньори на Калоянчев, с които беше играл в тази пиеса, но 30 години по рано – Стоянка Мутафова, Константин Коцев, Димитър Манчев, Васил Попов.
Когато ти се случи няколко пъти да стъпваш по стъпките на идолите си, ти става приятно, но и малко страшно.
Защото има изградена представа за тези блестящо изиграни образи. Как да намериш своя прочит, който да е различен, но и“също така убедителен и категоричен.
– Хващали ли сте се, че имитирате неволно някои от тях?
– Не само, че не ги имитирам, а и не мога. Те са кумири, на които съм се възхищавал. Имитацията се прави в шоупрограми за политици, не в театъра. Театърът се занимава с разкриване на характери, прави дисекция на процеси и явления и поставя въпроси.
– В киното обаче ви дават все роли на неприятни типове. Като ви гледа в „Изпспеллване“ или в „След края на света“, на човек му се иска да ви удари шамар.
– Това означава, че съм си свършил добре работата. Моите кумири в световното кино – Ал Пачино, Робърт де Ниро, Джак Никълсън, играят все гангстери, убийци, маниаци. Имаше период, в който представяха близкото постсоцминало, играех все такива персонажи. Те са интересни за пресъздаване от актьорска гледна точка. Но ако сложим до тях други герои като Калчо от „Хайка за вълци“, Гено Кабака от „Патриархат“, Бащата от „Под едно небе“, кмета в „Английският съсед“ и т.н., те ме са от мръсниците, а точно в другата крайност – наивни и чисти добряци.
– Имахте ли първообраз, когато изграждахте героите си на доносници и мръсници?
– Нашият живот е пълен с такива. Живял съм в онова време и слава богу, не ми беше трудно да ги пресъздам. Когато си обграден от такива, лесно можеш да измъкнеш един и да го изиграеш. Да ви обяснявам ли, че съм си получил дипломата за средно образование от Балчишката гимназия с раз-
решение от МВР.
– Защо? Какво провинение имахте?
– Не аз, друг се е провинил, но ме е натопил. Или пък не са могли да разберат кой е, а аз съм бил удобен. Но това е друга тема.
– Имаше ли в рода ви нещо, с което да се захванат?
– Не. Родителите ми са обикновени хора. Израснал съм в Българево, на нос Калиакра. Ще се запитате откъде в това село се е породила любовта ми към театъра и киното. Божа работа. Може би не винаги средата определя пътя ти а хората, които срещаш по този път.
В онези години се поощряваше и най-малката проява на талант. Имаше читалища, младежки домове. Театрите пътуваха и гостуваха и в най малкото кътче. Пет дни в седмицата с по две прожекции на ден, това беше нашето кино в Българево. И винаги пълно. Лятно време Българево се превръщаше в малък Холивуд. Снимаха се много филми и там, и на Русалка, на Калиакра, на Болата, на Зеленка, на Яйлата… По късно, като ученик в гимназията в Балчик, съм гледал спектакли на Военния театър – „Мария Стюарт“, „Коварство и любов“, „Светая Светих“, Толбухинския театър с „Малкият принц“ и „Лес“ на Островски, а когато магията на театъра те обладае, нищо не може да те спре.
– Защо не ви виждаме в сериали?
– Този формат на сезонните сериали не ми е по вкуса. Не ме вълнуват нито от творческа, нито от финансова гледна точка.
Отказал съм на 5 такива сезонни сериала. Както се шегувам понякога: „То ако исках да съм сезонен работник, отдавна да съм отишъл в Гърция да бера портокали!“. Пък и в такъв тип филми, дето се пишат в понеделник, снимат се във вторник и се излъчват в петък, моите учители са ми забранили да участвам. Ако някога все пак се снимам в подобен сериал, то във вторника, когато се снима филмът, вероятно ще имам повече въпроси, отколкото е необходимо, и няма да може да бъде завършен, за да се излъчи в петък… Пък и както казваше проф. Крикор Азарян за подобни случаи: „Да бъдеш или да имаш? Това е въпросът“.
ВИЖ ВИДЕОТО:
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Коментирай първи