По съвпадение деня, когато директорът на Софийската опера, режисьорът Пламен Карталов, отговаря на въпросите на журналисти, сутрин е бил на церемония на която получава отличителните знаци за академичната титла с която БАН го удостои преди няколко месеца.
Маестрото черпи с бонбони “Рафаело” и дарява екипа с първото дивиди ва Софийската опера – издадено е от световна фирма, на постановката „Атила“, заснета сред естествения декор на Царевец.
Акад. Пламен Карталов е роден в София. Завършил е Държавната музикална академия, след това специализира в Германия оперна режисура и в НАТФИЗ кинорежисура. Като режисьор гостува в цял свят. Поставя заглавия от Верди, Пучини, Масне, Делиб, Понкиели, Бизе, а в последните 4 години представя по една Вагнерова опера от тетралогията „Пръстенът на Нибелунга“, по повод 200-годишнината на немския композитор.
Заедно със световноизвестния бас Борис Христов основава през 80-те години Българската академия за изкуство и култура в Рим. Провежда в Музикалната академия майсторски класове в различни страни. Преподава актьорско майсторство и режисура.
Директор е на Софийската опера между 1994 и 2001 г. и от 5 декември 2007 г. до сега.
– Режисирате прощалната постановка на Гена Димитрова през 2001 г. С какво бе белязано това представление?
– Веднага след завръщането ни от Япония с Гена решихме да направим поклон към 100-годишнината от кончината на Верди, в репертоар с нейна коронна роля и участие на същата тази дата – 27 януари 2001 г. Тогава световната културна общественост отбеляза със спектакли Маестрото на италианската революция. Като перла от серията нейни спектакли, посветени на 60-годишнината й, Гена Димитрова избра в Софийската опера моята постановка на „Дон Карлос“, която много обичаше, за да се сбогува с оперната сцена…
– Кога за последно видяхте Борис Христов? Какво си казахте?
– На връщане от постановка в Бразилия имах престой в Рим целия ден. Бях чул, че е в болница. Реших на всяка цена да се видя с него. Нали 4 години работихме заедно
Окрилен, че сбъднах съня му – да види създадена и работеща своята идея за Академия за усъвършенстване на млади български оперни певци, намерих начин да вляза при него. Това беше и последната ни среща. Много неща говорихме, нека останат там в болницата…
– Имаше ли съперничество, ревност между него и Гяуров?
– Да…, имало е. Не са се понасяли, жалко за отношенията между тези двама великани – българи на световната оперна сцена. Правех огромни усилия да ги срещна, не успях…Както направих и за няколко часа да бъдат заедно, на кафенце, без да го искат самите те, Борис Христов и Елена Николай. След 30 години никакъв интерес един към друг! Това си беше историческа среща.
– Чувствали ли сте се някога по-голям от артистите си?
– Никога! Те са Страдивариусът, на който свиря. И най-добрата концепция и режисура нямат смисъл без артистите.
– А вслушвали ли сте се в съветите им, в препоръките им?
– Да. Работим заедно. Артистът е фокусиран в петолинието си, но режисьорът носи бремето на цялото. Сградата на спектакъла се проектира и изпълнява от режисьора. Дербито не е с артиста, а с купищата пар-титурни страници и ноти на партитурата, т.е. насреща е композиторът. Внимание обаче… като капак и душа на целия резултат в операта идва решаващата и последна дума на диригента, който или въздига и дава крилете на смисъла от колективната работа, или смазва и унищожава общия сизифовски художествено-емоционален труд. Рядко, но и последното се случва, ако диригентът е повече компютърен специалист, а не артист.
– Кое ваше постижение е личната ви гордост?
– В два аспекта, първо творческият: поставянето за първи път в България и на Балканите на тетралогията на Рихард Вагнер „Пръстенът на нибелунга“, оценката за режисьорската ми работа от българската и международна музикална критика, не само на моя и на екипа ми, както и като цяло на Софийската опера огромен труд и блестящ резултат, съизмерван със световните и с Вагнерови традиции големи оперни театри. Също новата „Тоска“, призната в Япония, между най-добрите показвани там, признанието на Българската академия на науките на приноса и постиженията ми в полза на националния и международен авторитет на българската музикална култура.
В аспектите на работата ми като директор: успешното справяне на театъра ни с новата система и методика на делегираните бюджети, благодарение на което закупихме най-висок клас нови инструменти за оркестъра на Софийската опера.. Събитие е, защото подобно не се беше случвало в последните 30 години. Мое постижение също са петте гостувания в Япония и за Първи път в Бразилия.
– За кое не искате да си спомняте?
– Злините и лъжите на завистниците. „Дето е доброто нещо, там и завистникът е често“, „Добре си, когато ти завиждат, а не когато те окайват“ и „Пешакът мрази конника“ са три български поговорки.
– Смятате ли да се оттеглите скоро в пенсия?
– Ще отговоря с думите на Алфред Хичкок, когото обожавам: „Нямам странични интереси, пътувал съм навсякъде, където ми се е искало да отида. Непосредственото упражняване на професията е много важно за мен, практическото решаване на проблеми. Винаги съм имал потребност да върша нещо. Имам много идеи, които още не съм успял да осъществя, а винаги излизат и други неща, нови сюжети, които ме запалват. Предупреждавам ви, смятам да снимам вечно!“.
– Как се борите с отлива на публика в Софийската опера?
– По-точно казано, как се борим за привличане на нова публика. Както всеки поклонник си знае църквата, такъв магнит е и Операта за публиката си. Битката за привличането е и световна. В този смисъл, магистрална политика за нас е сами да създаваме наша публика от най-ранна възраст. На редовните ни съботни и неделни представления например имаме вече много случаи децата да водят родителите си на опера или балет. Накрая на спектаклите, които са един час, става купон, на който децата играят, пеят и танцуват с артистите. Връщането им е сигурно. Имаме регистрирани над 12 000 редовни зрители, влюбени в операта и балета приятели, с които сме в постоянна кореспонденция за пряката им информираност. Започваме срещи с публиката в инициативата „Операта отблизо“, което ще се превърне в едно живо отглеждане на поклонници за оперното и балетно изкуство. Летните спектакли на открито са друга емоция за неизкушените, които стават постоянни фенове. Замисляме и участие в Нощта на музеите. Битката не е лесна, но публика за опера и балет има!
– Какви са цените на билетите?
– Ценовата политика ни е изключително демократична. Предназначена е за всеки влюбен в операта. С билет от 8 до 60 лева даже и неизкушените могат да си позволят подарък за пиршество с музите на музиката и танца.
– Какви са шансовете да видим на наша сцена, в български постановки имена като Пендачанска, Веселина Кацарова, Красимира Стоянова?…
– Сцената на Софийската опера и балет винаги е била отворена за всички наши големи имена. Така е и сега, достатъчно е да спомена неотдавнашното гостуване на Красимира Стоянова, която избра именно Софийската опера за премиерата на диска си с музика от славянски композитори. Отделна тема е, че при динамичната програма на прочутите ни артисти, които живеят зад граница, по-трудно се получава напасването на тези участия.
– Защо след тяхното поколение нямаме в момента нови колоси?
– Колоси ги прави рекламата… Но операта на 21-ви век е вече по-различна от онази, позната ни от златната ера за това изкуство на предишното столетие. Имена не липсват, но действително те не са така шумно популярни. Конкуренцията по света е голяма. Което наблюдаваме днес като тенденции на оперната сцена е, че падането на желязната завеса в края на 80-те отприщи оперния пазар за всички източноевропейци. А времето на примадоните отшумя.
– Днешните ни певци сякаш нямат необходимото самочувствие?
– Въпрос на гледна точка, за някои може би, повече отнесена към мотивацията им за икономическа стабилност…
– Поздравявате ли се с Христина Ангелакова, предишния директор?
– Да, разбира се.
– А колко поздравления получихте, когато ви избраха за академик?
– Признанието, което получих от академичната общност, даде радост на извънредно много хора, приятели, почитатели, колеги. Това ме задължава и ме прави още повече отговорен за каузата на българската музикална култура, особено днес в най-трудните времена за нея, и въпреки това да я бъде, съизмерима със световната.
– Как балансирате между работа и личен живот?
– Тежък е отговорът за този баланс. Просто няма такъв. Но безпределната подкрепа и обичта на прекрасната ми съпруга Валерия и сина ми Кирил са най-голямата ми енергия и сила, с която ме правят да бъда още по-уверен и смел в творческите си мечти. Те двамата са моята най-голяма опора и свещена гордост. Благодаря им!
ВИЖ ВИДЕОТО:
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Коментирай първи