Известният музикант Теодосий Спасов представи книгата за живота си „Преследващият звуци“ от Владимир Гаджев и черпи от ракията на баща си бай Спас от село Белица. Клуб „Студио 5″ едва побра стотиците хора, дошли да чуят уникалния му концерт.
– Теодосий, какво значи да кажат за някого, че е „последна дупка на кавала“?
– В българската традиция на този израз се придава смисъл, че човекът, за когото става дума, е с най-малко значение. Той трябва да изчака всички останали мнения, за да си каже своето. И пак няма гаранция дали то ще има стойност има и други две дупки, създадени от дявола. Деветата дупка е тази, която засвирва тогава, когато се затворят всички други. Това е най-ниският тон на кавала. Имам такава пиеса и мое лично откритие е, че деветата дупка може да се превърне в най-важната.
– Специален ли е кавалът ви?
– Той е производство на големия български майстор на народни инструменти Жечко Маринов от Стралджа. Снощи свирих с такъв. Имам и други инструменти от Пенчо Нешев, от Енчо Пашов, Георги и Стоян Иванови и незнайни стари майстори.
– Имали ли сте някога комплекс, че сте от село?
– Майка ми е от Гложево, Разградско, а баща ми е от Белица, Силистренско. Били са учители по разпределение в село Владимировци и аз съм се родил в родилния дом на Исперих. Но никога не съм имал комплекса на селянчето. Кръстен съм на баба си Тодора. Ако твоето съзнание е заето от занимания и мисли по посока на усъвършенстването, няма опасност от комплекси. Имаше един забавен период, когато трябваше да усвоявам различни думи и да се науча да ги разбирам. „Като дете слушах предаване по радиото „Хумор, сатира и за баба“. По-късно разбрах, че не е „за баба“, а е „забава“. Ако човек се вълнува от такива неща, той може да живее навсякъде, дори на Луната. И няма да изпитва комплекс, че живее на Луната, а не на Слънцето.
– Като че ли се притеснявате от интервюта?
– Не ми допада опошляването на нещата. Има недостъпни места в нашите души и сърца, съкровен наш интимен свят. Той е за тесен кръг приятели, не е за всички. Сложиш ли го в друго пространство, звучи пошло. Например мен много хора ме имитират. Медиите лансират повече копията ми, отколкото мен. Имитацията винаги е далеч от същността и опошлява идеята на оригинала. Затова срещите с оригинала са разтърсващи и клуб „Студио 5″ се пукаше по шевовете на представянето на книгата за мен. Интересът на публиката беше основателен. Не съм от скандалните образи на медиите, не мога да ви шокирам. Израснал съм в консервативни български традиции. И много ги ценя, а когато смесиш умело авангардното с консервативното, ефектът е поразителен. Как започнаха заниманията ми с музика? Започнах да уча кавал в създадената от баща ми детска музикална школа в село Белица. Направих го заради него. Той е човек с духовни увлечения и дори е завършил курсове за театрален самодеен режисьор в Балчик при Теодоси Попов. По онова време татко беше основен духовен генератор на село.
Имаше невероятни самородни таланти, които той организира в театрална трупа. Местните свирачи на народни инструменти станаха преподаватели на нас, децата, и ни предадоха уменията си. След известно време се преместихме да живеем на Панагюрските колонии. Четиринадесетгодишен кандидатствах в Котел и ме приеха. Нямах лутане.
– Имахте ли проблеми в началото на обучението си?
– Да, и то големи. Бях приет с погрешна за училищния стандарт постановка – така ме беше научил бай Димитър от село, с дясната ръка отгоре. Първата работа на учителите от Котел беше да ми обърнат ръцете, за да не съм черната овца на училището. Това ме обезкуражи и една година не бях сигурен дали искам да продължа. Но съвместният живот в общежитието, където живеехме по 6 души в стая, ме амбицира. Започнах от нула, всичко отначало. Постепенно напреднах и от последен завърших сред първите. В последните години на обучението ми името Теодосий се разчу в музикантските среди и започнах да получавам предложения за свирене по сватби и празнични събития.
– А как беше по-късно в Пловдив?
– Там започнаха увлеченията ми към смесване на стилове и жанрове в музиката, което ме направи бързо още по-известен. Пловдив беше прекрасен град с невероятна атмосфера. Музикалната академия е точно до амфитеатъра. Лятна атракция беше да си правим слънчеви бани точно там. Тогава нямаше ограждения. Знаех и ходех в кръчмите с музикална програма, художниците Жоро Слона, Митьо Киров, Йони Левиев срещах на всички джазови изяви. В София като дойдох, ми беше некомфортно и ми трябваше време да свикна и да се ориентирам в ритъма на живота.
– Имахте ли срещи с Тодор Живков?
– Свирил съм два пъти на студентски празници в резиденцията. Ние имахме студентска група, „Джаз линия“ се казваше. Солистка ни беше джазовата певица Йълдъз Ибрахимова, много нашумяла в началото на 80-те. Имахме много ангажименти. Пътувахме дори на турнета в Гърция, Кипър и Съветския съюз, но не емигрирахме.
Спомням си как на един от студентските празници Живков беше седнал между две студентки, а отстрани беше свитата му и наблюдаваше концерта. Атмосферата не беше официална, въпреки че всичко беше по сценарий. Живков обаче по едно време започна да заспива, явно уморен от срещите през деня. Дойде ред на нашата група с Йълдъз. Имахме една джазова пиеса с имитация на селски звуци и като излязохме с енергията на двадесетгодишни музиканти, със звуците на селския живот, кукуригане и кудкудякане, той изведнъж се събуди:
„Ха-ха-ха, какъв кавал бе, каква е тази музика! Антуражът му започна да се смее и да се радва, че се преобърна скуката. Йълдъз на следващия студентски празник вече беше Сузана Ерова. За съжаление по това време се случиха тези неща със смяната на имената. Но много бързо чрез концертната активност на „Джаз линия“ успяхме да й помогнем да преодолее своя ужас и тъга от това недоразумение. Само едно турне ни трябваше и в България хората разбраха кой кой е: „А, Сузана Ерова? Йълдъз бе, Йълдъз“.
Участвахме по това време в международни и национални програми на високо ниво. Оттогава се познавам с Орлин Горанов, Нели Рангелова. “Лолиритмия“, „Тоника“, Йорданка Христова, Петя Буюклиева, братя Аргирови, Бисер Киров.
– Имате ли своя Олимп?
– Какво означава Олимп? Олимп в сравнение с един австрийски или хималайски връх е джудже. Той е митологизиран. Свирене е среща с музиката и Божественото в нея всеки път. Интересуват ме хората, които са в залата, за да бъдем заедно.
– Разкажете интересна случка от пътуванията си.
– Не съм от хората, които колекционират впечатления. А от другите, които чистят главите си от впечатления и ги държат празни, за да резонират хубаво в изкуството. Не се затлачвам.
Смятам, че всичко в живота трябва да е премиера, защото иначе е скучно. Интересното се съдържа в чистотата и в мезмието. Процесът на учене и възприемане на новото е удоволствие. То е като в една къща, която се пълни, пълни с впечатления и спомени и накрая не остава място за самите нас. Познавам хора, които помнят и разказват на всекиго къде са били, какво са направили. Кому са нужни тия впечатления и спомени, когато тези хора, на които ги разказваш, тогава не са били с теб?
– Кога се срещнахте за първи път със съпругата си Бойка Велкова?
– Това беше съдбовна среща. С Бойка се запознах в антракта на концерт на Пловдивската филхармония. Атанас Кръстев, свято да е името му, ме видя в антракта и ме повика: „Теодосий, ела да те запозная с новата актриса на Пловдивския театър“. Аз се приближих, видях мечтаното ми любимо създание и усетих, че това е жената, с която искам да остарея.
– Бойка и днес изглежда перфектно. Пречила ли ви е някога разликата в годините?
– Разлика в годините в любовта и в духа няма. Може би тя пречи на онези, които не са се открили и не са се прегърнали духовно. Това беше взрив. Три години бяхме приятели и се оженихме. Трябва да съм бил на 26.
– Тежи ли ви, че детето ви израсна без вас? Вие пътувате по света, съпругата ви вечер е в театъра?
– Така е. Преди няколко дни бях в Монако с филхармонията. Няколко дни по-късно бях с Лайпцигската филхармония. След 10 дни ще бъда в Лондон с Лондонския симфоничен оркестър. Така се случва понякога… Теодор е вече на 18 и завършва Американския колеж. Израсна с нас през нашето отсъствие. И аз много отрано излязох от семейната среда, живях по пансиони в музикалното училище. През ваканциите си ходех вкъщи. Не ми е попречило. Продължаваме силно да се обичаме с родителите ми.
Хубаво е да имаш къде да се върнеш. Ние малко загубваме ориентация. Препоръчвам на всички хора да тренират ориентиране. Имаше такава дисциплина. Иначе е опасно и лесно можеш да се загубиш – къде си, кой си, какво си.
– Познавате ли се с Горан Брегович?
– Познавам го, но не сме пили заедно.
– Някои смятат, че сте по-добър от него.
– Благодаря. Това не е важно за мен. Горан Брегович е талант в своята област и има успехи. Той е от хората, които бързо могат да се сдушат със себеподобните и да разделят големи пари. Той стана известен, налагайки един вид гледна точка за балканската култура. Моите участия със симфоничен оркестър напоследък имат за цел да покажат друга гледна точка на българската култура, а не тези с циганските бендове на Брегович. Западната публика е уморена от тях и е жадна за друга балканска гледна точка.
– Притесняват ли ви белите ви коси?
– Ние много се страхуваме от смъртта, от белите си коси, от неизвестните неща. Аз нямам време за смъртта, трябва да репетирам. Както вчера на представянето на книгата изпях песента „Пуста младост“. Понеже последният стих в тази народна песен звучи много песимистично, реших да го допиша. Става въпрос за смъртта, която дебне наоколо: „Ми като дебне, нек’ си дебне! Мене ми, мале, хич не пука на кавалот“. Ефектът беше поразителен. Как минаха за секунди през главите на всички от публиката неволите, тежките моменти. И как можеш да кажеш: какво толкова, давай напред!
ВИЖ ВИДЕОТО:
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Коментирай първи