Певецът Христо Кидиков е една от големите легенди на естрадата през 70-те.
След демокрацията спасява семейството си, откривайки квартално магазинче. Понякога дори самият той остава зад щанда. Традициите в развлекателното изкуство изведнъж се сриват, което прави изявите на певците от неговото поколение все по-епизодични. Някои от тях окончателно слизат от сцената, други преживяват личния си катарзис и се опитват отново да стигнат до своята публика. Точно тази трансформация Кидиков изля върху белия лист и я нарече „Изповед“, откъс от която публикуваме. Разказът ще бъде включен в новата книга на певеца, която ще се нарича „Цъкни вефа“. По повод 40 години на сцената Кидиков
издава и антология на най-хубавите си песни – от епохата на „Хей, живот, здравей, здравей“ до днес. Двойната премиера на Кидика ще събере почитателите му на 30 април в театър „Българска армия“. Мястото е избрано не случайно – през 80-те певецът е солист на Ансамбъла на народната армия, с който го свързват незабравими спомени.
Днес, когато съм на 65, си спомням една приказка от моето детство.
Имало три реки. Млад мъж, в началото на смисления си живот, застанал пред тях със следната дилема: ако се потопял в първата, ставал грозен и отблъскващ. От втората излизал красив, но с ледено студено сърце, а от третата – целият сияещ, пеела душата му, мислите, чувствата.
Как мислиш, любезни ми читателю, коя река избрах аз? Естествено – третата. Защото исках да пея от душа, с мисли и чувства. През цялата си 40-годишна съзнателна кариера на певец съм се водил от правилото да ти бъда верен, прекрасна моя Публико. Защото, преди да се венчая за жена, аз се венчах за теб и ти оставам верен до края на земните си дни.
От майка ми знам, че още като малък съм се разхождал с една тънка палка в ръка и дирижирайки музиката от радиоточката, съм си въобразявал, че дирижирам оркестър, а публиката ме аплодира. Не, че нямах публика! Пеех и свирех на момчетата и момичетата от махалата, като след всяка песен им напомнях: „Да знаете, че един ден няма само тук на двора, пред пейката, да пея, а ще се кача на голямата сцена и няма да сляза от нея до последния си дъх!“. И когато ви разказвам за възхищението, което виждах в очите на моите приятели, нямам предвид някакви бурни аплодисменти или патетични възклицания. Опазил ме Господ!
Ако на едно дете постоянно му напомнят, че не е талантливо – то никога няма да повярва, че не е такова. А моите родители, роднини и приятели ми вярваха и аз не ги подведох. Със зъби и нокти дращех за тази лелеяна моя детска мечта да се кача на сцената и поднасяйки песните си, да ти се поклоня!
В тази късна есен на 2010 г. бях на вилата и както винаги, човърках нещо из двора. Оловносивите облаци се бяха надвесили почти до короните на дърветата и всеки момент щеше да завали. Като че ли Бог прочете мислите ми, защото на мига заваля като из ведро. Вятърът засвири своята монотонна песен, а от клоните на дърветата се посипаха последните пожълтели листа. Тихомълком се прибрах, запалих камината и инстинктивно протегнах ръцете си към огъня. Изпитвах въпиюща нужда да стопля не само тялото си, но и душата си. Беше ми тъпо и празно. Хапнах на две, на три, пих една бира и си легнах. Дълго време се въртях в леглото, но сънят така и не идваше. Вятърът лудо блъскаше старата врата на съседите, а аз стоях зад стъклото на прозореца и се борех с нощта.
Душата ми, тежко наранена, не понасяше времето, което ми носеше само болка и празнота. Като че ли остана само Божието време, с което да се боря, за да не увехна, сломен от бездуховността, която като лепкава мъгла затули България през последното десетилетие. И не само това. Разрушихме икономиката, селското стопанство, сринахме културните си устои и традиции, въпреки че културата бе най-експортната ни стока.
Изкуството и културата са били двата фактора, които са помогнали на българския народ да издържи на всички страдания през вековете. А те не са били никак малко.
Ако трябва да бъда честен, не съм казвал скоро на някого: „Колко си добър!“. Народът озверя. Може би всекидневието ги принуди, може би борбата за насъщния. Знам ли! Излезе наяве пошлостта. За сторено добро очакваш да те напсуват, вместо да те поздравят. Хората се срещат и си говорят за проблеми, вместо за нещо хубаво. Не е ли по-добре с добрина да направим живота си по-добър? Аз лично винаги съм бил настроен добронамерено към всекиго и това като че ли ми помага, макар да чувам какви ли не работи зад гърба си.
Такива мисли бушуваха в мен през тази дъждовна есенна нощ. Последният дъжд като че ли удави душата ми. Към кого да се обърна освен към Господа Бог? Мили Боже, опрости греховете ми, защото и аз, като всеки, съм грешен. Не ме проклинай в утринта, защото не ми е лесно с думи да открия, че тази нощ с настъпването на зората ще изгрее дъгата на нашата взаимна любов.
Любовта, която е в моите песни, в моите стъпки и в моите длани. Защото тя е двигателят на нашия прогрес. Аз вярвам в моята публика, която отново ще напълни салоните и ще аплодира истинското изкуство. Ще се отърси от кича, който, макар и подплатен с много силиконова плът, е обречен на забвение. Защото, ако към изкуството се отнасяме като към джудже, никога не бихме си и помислили, че то е великан. А ти, моя публико, ме накара да се почувствам като такъв. Затова – дълбок поклон пред теб! И ще завърша моите размисли с цитат от една книга на моя приятел Тодор Гергишанов: „Мисля си, че голямата река на нашето приятелство, за която ви споменах в началото, я прекосихме, минавайки през брода на чувствата. И чрез него, въодушевявани от вярата ни един към друг, стигнахме до заветния бряг на нашето приятелство“.
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Коментирай първи