Нов грандиозен скандал с мемоарна книга е на път да взриви България. След като преди година Ирен Кривошиева предизвика истински шок в арт средите с „Моят грях“, където разказа от първа ръка за връзката си със Стефан Данаилов и раждането на извънбрачния си син Владимир, сега бомбата е заложена от Бианка Панова.
Славната шампионката по художествена гимнастика написа спомените си, озаглавени „В името на голямата цел“. В книгата Бианка обвинява открито Нешка Робева, че е разбила психиката й и я е тормозила неистово. Панова застана срещу треньорката си още в първите години на демокрацията. За пръв път обаче влиза толкова навътре в темата и разказва конкретни ужасяващи сцени от работата си с „желязната лейди“ на художествената гимнастика.
Бе публикуван кратък откъс от спомените на Бианка Панова. Потърсихме за коментар и самата Нешка Робева.
Исках да се самонараня
1988 година беше много неуспешна за мен. Неуспешна въпреки прекомерните тренировки. Може да се каже, че това бе вторият ми рекорд на Гинес, за който съм убедена, че никоя гимнастичка нито от моето поколение, нито от сегашното не е в състояние да повтори. Беше един късен следобед, когато нещо се случи и започнах да греша на обръч…
Нешка премина в агресивна атака – т.е. започна с наказанията, като мислеше, че така ще се стресна и ще преодолея блокажа. Не се получи… В 23 часа солидарните треньорки казаха „Лека нощ“ на Нешка и заминаха. Анета, жената, която отговаряше за храната ни, донесе на една табла вечерята на Нешка и я сложи на бюрото пред нея. Ясно. Нямаше мърдане…
Преминавах последователно и безразборно през всички нюанси на гнева, отчаянието, страха, жаждата, глада, слабостта, омразата… към 1 часа след полунощ Нешка освободи Ники – пианиста ни, и той унило напусна залата. Нешка премести касетофона на бюрото си, така че да е удобен за пускане и спиране. Останахме само аз и тя. Минаваше 1 и половина. Погледна ме и каза: „Явно не ти се спи, щом като не искаш да се мобилизираш и да го изиграеш това съчетание!“.
Как да не ми се спеше! И как да не исках да го изиграя това проклето съчетание! Според мен – вече го бях изиграла поне 50 пъти без грешка, но тя… Тя не го зачиташе.
Нешка бръкна в чекмеджето и извади плетката си. Играех съчетание и почивах за минута и половина и пак заставах за цяло, почивах, започвах, почивах. И така до безкрай.
„Ааа, тъкмо ще си изплета пуловера!“ – тананикаше Нешка със задоволство.
Дразнеше ме. Сигурно беше любопитно докъде мога да стигна. Колко мога да издържа? Общият брой на изиграните цели за деня бе вече над 120. Не ме поправяше. Просто мълчаливо записваше целите в дневника и клатеше глава: „Не се зачита. Не се зачита. Не се зачита..“.
Таванът и подът на залата вече ми се сливаха в едно. Спях и играех. Не знаех къде съм., Копнеех този кошмар да свърши. Исках да избягам от тази вмирисана, мрачна и пуста зала… Сълзите ми се стичаха до бузите.
Тогава реших, че единственият начин да приключи този садистичен експеримент бе да се контузя. Речено-сторено. Започнах да се приземявам нарочно отпуснато, без контрол, така исках да си счупя нещо… След няколкото истински и самоотвержени опита разбрах, че дори и това не бе възможно – да се контузя…
2 часът след полунощ, 129 съчетания, една физика и психика, доведени до предела си. Пълно безумие…
Към 2 и половина Нешка уморено отметна преждата от врата си. Протегна се на стопа и блажено се прозя. Заставах за поредното си, 130-о съчетание. Бях в залата от 7 часа сутринта. Последно бях слагала нещо в устата си преди дванадесет часа. Устата ми бе пресъхнала и втвърдена, но това дори не го забелязвах на фона на другото. Вече ми бе все едно, бях включила на автопилот. Като някакъв роботизиран идиот, без чувствителност и без живот.
Към края на съчетанието изведнъж забелязах раздвижване у Нешка: „А така! Хайде сега… Ето това е!“. Завърших цялото. Останах просната на пода. Дори пулсът ми не бе ускорен. Не чувствах нищо… Абсолютно нищо.
След Сеул
Лежах в леглото в чистата хотелска стая в Япония. Не можех да се наситя на чувството, което изпитвах. Нямаше повече да съм гимнастичка! Нямаше да се налага да ставам в 5,30 сутринта, да се мъча, да треперя от нерви и да гладувам,.. Нямаше да се налага повече да ме боли. Да преодолявам болката.
Не, това не можеше да бъде вярно. Изглеждаше като някаква жестока шега. Беше ми толкова леко и в същото време нереално и лъжовно. Бяхме приключили с договорените няколко продукции в различни японски градове и се връщахме у дома. Край на мъките! За първи път от толкова дълго време поех дълбоко дъх въпреки болките, които изпитвах по тялото и в душата си.
Това лежерно усещане за свобода не трая дълго. Съвсем скоро бе заменено с убийствения ефект от речта, която Нешка дръпна пред целия отбор.
Събра всички в стаята ми и обясни колко низко съм паднала, какъв предател и родоотстъпник съм се оказала и само ако някой посмее да разговаря или пък да поддържа отношения с мен! Всяка нейна дума ми действаше като парен чук, който ме забиваше все по-дълбоко и по-дълбоко в земята. Мечтаех да мога да изкопая сама дупката, в която ме бутаха, за да се свра там по-бързо. И цялата тази екзекуция да свърши по-скоро.
Всички подаръци от почитатели и организатори ми бяха отнети. „Ами да! Не ги заслужавах! Бях си изпуснала бухалките. Нарочно! За да проваля България. За да съсипя всичко, което с толкова труд други бяха постигнали…“ Всякакви отношения с останалите момичета ми бяха забранени. Куфарът ми бе подложен на щателна проверка и мизерното ми багажче едва удари 12 кг, при условие че бях живяла в Япония месец и половина и бях получила толкова много трогателни дреболийки от почитатели и приятели, които са със сантиментална стойност за всяко момиче на моята възраст.
Стоях като пиле и не можех да се защитя. Вменяваха ми вина и аз я допусках. Ограбваха ме и мълчах. Разпъваха ме на кръст и умирах бавно.
Старши треньорката приключи с тирадата си, взе незаслужените от мен вещи и даде знак на всички да си тръгват. Момичетата бавно станаха и мълчаливо започнаха да напускат стаята. Докато се възцари гробна тишина.
От която… някак си аз трябваше да се измъквам сама и да се правя, че нищо не е станало. Бях отхвърлената, низвергнатата, отлъчената, заплютата…
Психическият натиск започна още преди да сме се върнали в България. Никой не говореше с мен. Никой не искаше да се обвързва с мен. Сега си давам сметка, че това е било просто презастраховане. Трябвало е да повярвам във „вината си“. Някой трябваше да обере последствията за провала на художествената гимнастика на Олимпиада’ 88 и това трябваше да бъда аз.
В България медиите, колкото и малко да бяха по онова време, но затова пък гледани и четени, (основно верните на Нешка спортни журналисти Сашо Диков и Ваня Влашка) ме разпъваха на кръст. Гръмнаха за грандиозен скандал между състезател и треньор. Разнищваха ме. Родителите ми едва успяваха да ме предпазят от враждебни хули и нападки.
Не излизах навън. Не смеех да гледам хората по улиците в очите. Чувствах ужасна вина и срам. Нешка бе успяла да ми вмени вината, че съм родоотстъпник и заслужавам презрение.
Не вярвам, че Бианка Панова може да пише
Не вярвам Бианка Панова да е написала книга. Нито тя, нито който и да било друг ще седне да пише. Не знам и доколко могат. Не съм чела такава книга и не мога да я коментирам. Мога само да пожелая весели празници на всички“, лаконично обобщи легендарната Нешка Робева, когато бе помолена за кратък коментар във връзка със скандала между двете грации.
Световната шампионка по художествена гимнастика не е единствената потърпевша от нечовешките изисквания по време на тренировка, налагани от Робева спрямо златните момичета на България.
Почти всички състезателки по един или друг начин са си изпатили от желязната й ръка и желанието да налага морал и дисциплина. След години на мълчание момичетата проговориха. „Хорото“ бе поведено от покъртителните изповеди на Лили Игнатова и Илиана Раева, която издаде, че не те са създадени от треньор №1 в гимнастиката, а обратното – Робева дължи името си на тях.
Те разкриха, че са били принудени да живеят в една абсурдна ситуация на лишения и тормоз.
ВИЖ ВИДЕОТО:
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Нешка им ебаваше мамата от тренировки и изтезания. Всички я мразеха „великата треньорка“.
Нешка винаги е била мръсна комунистка- за непросветените фашизмът е бебчето на комунизма. Тя и сега е готова да убие дете за личното си благо и по партийна повеля. Нали комунизма защитаваше децата ни – когато фактите говорят/вече станаха три грациите, които открито обвиняват Робева в мазохизъм към деца/, мълчи не само Робева, Станишев и сие, а дори и Бог
Жалко,Биянче,много си нахална,неблагодарен мишок
Ако не беще Нешка Робева, нямаше кирливата Абсурдистан държавица да се прослави. Няма успех без робски труд! Тая Бианка прилича на грозен мъж, не се ли вижда горката…
Ти си ненормален/на!!! Ти за славата ли си, бе? Ами тези момичета! Лицето на Бианка е придобило тези мъжки черти, защото твоята Нешка Робева, която ,,ни е прославила“ я е тъпкала с хормони всеки ден! Що за човек ще накара световна шампионка да намрази художествената гимнастика? Мерела ги е на кантар като стока! И им е налагала нечовешки лишения, ако не се 40 кила с мокри дрехи!!! Питай Анелия, какво й се е случило заради тази ненормалница! Чети, чети… Да държиш дете от сутрин до сутрин в залата и да му се подиграваш е извратено! Половината от книгата била лъжа… Защо ли казва така? За да не я затворят някъде!!! Накарай някой да те удари хубаво и пак си помисли! Ще подложиш ли детето си на такива мъчения???
Има нещо странно около цялата история.Вярно момичето е било в крехка възраст ама родители и близки нямала ли е?Като почне да усеща,че нещата стават нечовешки за нея е могла да се фръцне да си вземе екипчето и спортната раничка и да си се прибере вкъщи.Така де- всеки със животът си.А медалите и „славата“ за измислената ни страна.Медалите и славата идват когато имаш пари,икономика и влияние.Тези неща от спортни чудеса не се правят.Гледат хората,цъкат,възхищават се, лягат да поспят и утре са забравили…Ако има късмет някой може да я покани да се снима в някой и друг филм.Ето това е спортната слава.Може би малко преувеличавам,но нещата са си точно такива.Добрата новина е ,че и Нешка и Бианка са живи и здрави.
Просто прочетете книгата, хора… Страхотна е, и от хеликоптер личи, че Бианка е искрена и нещата са точно такива, каквито ги описва. Жената е дала отговор на всички въпроси, които могат да му хрумнат на човек по темата.
нешка е една провинциална простачка и фашистка. на запад изпращат зад решетките и в психиятриата за такова поведение.
шибаната комунистка още ли е жива?
I like the valuable info you provide in your articles.
I will bookmark your weblog and take a look at again here regularly.
I’m relatively certain I will be informed lots of new
stuff proper here! Best of luck for the following!
Great blog here! Additionally your web site quite a bit up very fast!
What web host are you the use of? Can I am getting your associate link for your host?
I wish my website loaded up as fast as yours lol