На 2 януари популярната журналистка Валерия Велева ще вдигне тежки наздравици за поредния си рожден ден в компанията на колеги и приятели. Специално за приятелите си тя е подготвила няколко вида баници, които са неин запазен специалитет.
– Какво си пожелавате навръх рождения си ден?
– Никога да не ме напуска жаждата за живот, вдъхновението да вървя напред и стремежът да се доказвам. Не искам това да звучи като заучени фрази. Искам да запазя хъса в ежедневието си. Живея много динамично и искам да не спирам, След всеки удар да имам силата да се изправям. Искам да обичам да ме обичат. И приятелите ми да са около мен. Без тях губя опора. Всичко останало си идва естествено и се намества в живота ми – кога с радост, кога с бури, със сълзи, със смях – важното е, че пътят ми е бил винаги нагоре.
– В личен план как оценявате изминалата 2012 г.7
– Успешна. Трудна година, но благодатна. Посрещнах я със свито сьрце и огромна надежда. Вероятно Господ чу молбите ми. Защото най-важното за мен през 2012-а бе налагането на новия медиен проект в. „Преса“ на пазара. Беше сериозно изпитание, дръзко начинание. Резултатът надмина очакванията ми и това сега ме изпълва с удовлетворение. Приемам го като някакъв знак на съдбата.
– Какви подаръци ви радват?
– Предпочитам да правя подаръци. С огромно удоволствие ги избирам за всеки близък, роднина или приятел. Мен ме радват цветята.
– Имате ли незабравим рожден ден?
– Да, през 2005-та, когато съчетах рождения си ден с 13-годишнината на рубриката „По пантофи“ и в голямата зала на Военния клуб в София успях да събера 700 от моите гости: артисти, политици, писатели, генерали, премиери, които съм изповядала през тези години. Беше неповторимо преживяване. Иначе всеки рожден ден за мен е изпитание, защото приготвям собственоръчно всичко, което поднасям на колегите и приятелите си.
– Кой е най-хубавият и най-лошият момент в живота ви?
– Най-хубавият момент сигурно ми предстои. И го чакам. Щастливите ми моменти са били естествено раждането на сина ми, награждаването ми с големия приз „Черноризец Храбър“ за цялостно творчество. Имам много щастливи мигове, изпълнени с любов, с пътувания по света… Лошият момент? През целия си живот ние препускаме от хубави към лоши мигове, от приятелства към предателства, от успех на неуспех, спъваме се в грешки и коварства, падаме от удари, вием от болка, ставаме, поемаме дъх… и пак се завъртаме в тази спирала. Не искам да си спомням за лошото. То ме е наранило в даден момент, после съм го превъзмогнала и е останало там, където са били сълзите ми. Не обичам да се обръщам назад. Направила съм си равносметката. Видяла съм грешките и заблудите си. Изпитах на гърба си правотата на максимата: „Това, което не ни убива, ни прави по-силни“. И съм на чисто със себе си.
– Кои са хората, на които държите най-много?
– Държа на семейството си. В най-тежките мигове – там се връщам, там намирам утеха. Особено силно държа на сина си. Признателна съм му, че не ме е разочаровал. Напротив, често ме кара да се гордея с него. Много държа на екипа, с който работя сега. Обичам истински колегите си. Знам, че заедно трябва да успеем. Това не е предизборен лозунг. Държа на хората, които зо години са с мен и не са ме предавали. Особено на тези, които са ми подали ръка в професията и са ме направили журналист с позиция. Научих се да преценявам хората и да не пилея чувствата си. Това ме предпазва от излишни разочарования и съхранява душевния ми баланс.
Преди седмица, за Стефановден, правих интервю със Стефан Данаилов и ме потресе болката, с която той живее. Болка, причинена му от близки хора, на които в даден миг е държал. Тогава си помислих – може да изглеждаме като богове в очите на хората, но в действителност сме страшно уязвими и ужасно беззащитни. И само вътрешната ти устойчивост и човекът до теб може да те върне от бездната.
– Как се виждате след 20 години?
– С внуци и с книги.
– Притеснявате ли се от остаряването?
– Не. То е неизбежно. Животът има начало и край. Скоро се замислих върху това и странно – не се притесних. Даже започнах да си фантазирам как би изглеждал денят ми. Подреждах си часовете, задълженията, срещите. Стори ми се нещо съвсем обикновено. И в това има чар. Сега разбирам колко е бил прав Андрей Пантев, който преди 15 години ми каза, че обича бръчките си. Важното е да остаряваме красиво и с достойнство.
ВИЖ ВИДЕОТО:
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Коментирай първи