Май 1930 г. в кафене „София“ са седнали Ангел Каралийчев, Никола Фурнаджиев, Дечко Узунов, Асен Разцветников, Георги Цанев… Сред тях е поетът от Югославия Раде Драйнац – строен, висок, елегантен. Разговорът скача от тема на тема, гостът има широки културни интереси, всички са очаровани от буйната му реч от ярката образност на думите му. Идва Елисавета Багряна – в лека копринена рокля и с красива шапка. Запознават се. Дечко Узунов след години ще си припомни: „Лиза е обикновено спокойна, овладяна. Само веднъж съм я видял изтръгната от спокойствието, цяла пламнала от любов: когато у нас дойде онзи сърбин…
Раде Драйнац е шест години по-млад от Багряна. Бохем. Пише модерни стихове, много пуши, много пие… Има славата на скандална личност, на авантюрист, на космополит. Зад гърба на българската поетеса е разводът с Иван Шапкарев, смъртта на Боян Пенев, първата й книга… След време тя ще каже за Драйнац: „Имаше хубави, големи светли очи. Изобщо, мечтата ми е била светъл мъж, „чуждестранен светъл хан“ (стих. „Потомка“). Направи ми силно впечатление“. Изглежда у Драйнац я привлича стихийното въображение, независимостта, скитническата природа. Той събужда копнежа й за пътешествия, неутолимата жажда да опознае света, да бъде свободна и безгрижна като птица – често повтаряща се тема в поезията й.
Самолет от Югославия има два пъти седмично и журналист като Драйнац може да пътува дори безплатно, за реклама. Съвсем скоро той е отново в София. Тя трябва да се пази обаче от любопитни очи и клюки, заради сина си Любчо. На детето са казали, че майка му е в чужбина, тя го вижда само отдалеч. Много е важно да опази своето име и достойнство, ако иска да има някога достъп до сина си. Затова двамата с Драйнац обикновено се качват на трамвая и слизат на последната спирка, където търсят малки уютни кръчмички. Там до късно говорят, четат стихове, правят планове за нови срещи, за съвместна поетична книга. През юни влюбеният Драйнац пуска във в. „Правда“ статия за Багряна. Нарича я „най-великата българска поетеса“, а поезията й – „метеорна искра”, “гейзер“ и „най-неспокойният нерв“ на съвременната лирика. Това раздразва нашите писателски среди – Багряна е начинаеща авторка, а освен това на жените писателки се гледа все още покровителствено и отвисоко…
Двамата са решили да ходят на море през лятото. Не е лесно за „парясница“ да укрие този любовен воаяж. Отиват във Варна, в хотел на брега.
През деня ходят на различни плажове, а вечер са в любимите му „кафани“, слушат цигански унгарски оркестър, танцуват. Изведнъж Драйнац се разболява, предполага се, че получава апендиситна криза. Багряна е в паника, сякаш се повтаря историята с Боян Пенев и болестта му – и той влиза в болница с възпален апендикс, а излиза в ковчег. Тръгват веднага за София. Настанява го в квартирата си, вика домашния лекар на своето семейство. Става ясно, че се налага да се оперира в София, но това крие риск от злоезични приказки, от непредвидени парични разходи. Багряна е принудена да се обади в легацията. Сръбският поет е опериран, тя стои неотлъчно до главата му. Все пак историята се разчува. Скандалът е и политически – отношенията между двете страни са нажежени, несигурни, провокирани от конфликти и дори от убийства по границата.
Месец по-късно белградски вестник разказва с пикантни подробности за тяхната връзка. Всичко е преувеличено, оголено, опошлено. Говори ce за „опияне ние“, за „балкан ска пламенност“, за „необикновена страст“. Споменава се за операцията и нейното будуване край болничното легло, и проекта за обща книга. Последствията: укорни или подигравателни подмятания и погледи към нея в софийските клубове, осезаем хлад в литературните среди, загуба на приятели. Равнодушен към скандала, наивно-романтичен и политически незрял, Драйнац праща през декември открито писмо до нашите интелектуалци, публикува го „Литературен вестник“. Поетът бунтар призовава към нова балканска култуpa и цивилизация, към разчистване на всичко и старо и отказ от лакейничеството към Запада. Писмото изобилства от трудноразбираеми послания и поетични метафори и предизвиква остри ответни реплики.
Срещу Драйнац пишат Д. Б. Митов, Владимир Полянов, Людмил Стоянов, Константин Константинов. Всички те виждат в Драйнац изразител на агресивния дух на пансърбизма, обвиняват го в политическа безцеремонност и надменност, в безочие. В писмо до Ана Каменова от Париж през 1931 г. Багряна пише, че България й е отмиляла с тази атмосфера на злоба, интриги и злословия, че няма да жали, ако „на връщане би станало нещо с аероплана и с мене“.
Те ще се срещнат още три пъти. Първо, когато тя се връща от Париж и самолетът й има престой 40-50 минути на летището. После, през 1933 г. на конгреса в Дубровник. Искрата вече се е изгубила, здрависват се като добри познати. Шест години по-късно тя е отново в Белград с група писатели. Вечерят в голям ресторант. Драйнац, на съседна маса, пие и я гледа непрекъснато и жално. Когато хитлеристите нахлуват в Югославия, Драйнац е хвърлен в пленнически лагер, но успява да избяга. Болен и изтощен, той се крие по роднини. Осъден е на смърт, после е спасен, укрива се в едно дунавско село, но от туберкулозата не може да избяга. Преди да умре, моли приятеля си да намери Багряна и да й каже, че последните му мисли са за нея. Думите му ще стигнат до поетесата десетилетия по-късно, когато тя почти го е забравила.
ВИЖ ВИДЕОТО:
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Коментирай първи