Георги Софкин: Готвя рекорд за Гинес! ИНТЕРВЮ

Георги Софкин е председател на Националната организация „Малки български хора“, която създава през 1996 г. Тя е първата на Балканите и в Европа. Софкин е завършил и електронно инженерство във ВМИ „В. И. Ленин“ – София. Той е медалист на Четвъртите световни игри за хора с малък ръст, притежава и олимпийска титла. Бил е седемкратен национален шампион по бадминтон за юноши.

– Господин Софкин, как мина празникът, който организирахте по случай 40 години от влизането ви в световния спорт?
– Мина чудесно. Беше в две части. Оказа се, че като съм пращал поканите на част от тях по грешка съм написал начален час на тържеството 13,30, а на друга – 18,30. Заради това някои от приятелите ми се изсипаха вечерта.

Невероятно съм горд, че получих страшно много поздравления от мощни фирми, от Стефан Карев, българин със солиден комуникационен бизнес във Виена, от Димитър Абаджиев, нашия представител в проекта „Набуко“. Той изпрати и една сума, която ми дава по-големи възможности за действие.

– Кога се запалихте по спорта?
– Започнах да спортувам преди 40 години във Варна. Тогава станах за първи път републикански шампион по бадминтон за деца, юноши младша и старша възраст до 14 години. Заедно с приятелите ми от махалата създадохме една епоха за този спорт в България. Господ така направи нещата, че на по-късен етап ми даде това, което съм заслужавал. Постигнах всичко с цената на кръв, мъка, болка. Такива постижения стават все по-трудни в мутренска държава, която се ръководи от един простак като Бойко Борисов. В тази ситуация се намесват и други неща – крадат ти труда, премията, не ти дават онези пари, които се полагат за подготовка, крият ти пожизнената пенсия. Това се случва в държавата, управлявана от простака, който е комплексиран от младежките си години, не е настигнал и никога няма да стигне по-високо от ниво в група, защото е само един селски футболист.

– Извън спорта с какво се занимавате?
– Правим фондация в памет на художника Георги Павлов-Павлето по случай 100 години от рождението му. През 2003 г., с помощта на Боян Радев и Светлин Русев, направих посмъртна изложба на Павлето. За създаването на фондацията работим с Камелия Тодорова. С нея се познаваме отдавна. Аз съм кръстник на двете й дъщери Мириам и Рахел. Родени сме на една и съща дата, но в различни години, разбира се. За фондацията работим още с Аксиния Джурова, Стефан Димитров, проф. Димитър Иванов, Боян Радев, Светлин Русев. Започнах и инициативата „Софкин и приятели“, чрез която ще бъдат подсигурени летни безплатни почивки на 50 инвалиди от цяла България.

– Какво ви провокира да направите фондацията?
– Типичното за държавата, управлявана от простаци, е да бъдат игнорирани и подминавани хора, които са много големи като интелект, дух и майсторство, какъвто беше Павлето. Позволявам си малко шовинизъм, но ще кажа, че той е не само много голям човек, но и много голям българин. Ще действаме да му бъде издигнат паметник на ул. „Раковски“ в София, а след това и да бъде направена негова изложба в ЮНЕСКО. За това разполагам с човешката и майчина подкрепа на Ирина Бокова. Следващата стъпка ще бъде да направим постоянно действаща изложба и стипендия на името на Павето за деца и художници.

– Познавахте ли лично Павлето?
– Да. Тогава бях младо неизвестно инженерче от Стара Загора. Той беше човек с много силна харизма и излъчване.

Не ми се е оплаквал, но други хора знаех, че вече имал проблеми с краката, което за съжаление при хора като него и мен е донякъде нормално. Той беше висок 104 см. т.е. стигаше до рамото ми. За съжаление нямам негови картини, но известни колекционери като Светлин Русев, Боян Радев, Румен Овчаров имат:

– Фондацията няма ли да ви отнеме от енергията, която ви е нужна за рекорд за Гинес?
– Не, само да съм жив и здрав. Чакам един документ от „Книгата за рекордите Гинес“, от който зависи развитието на проекта. Там ме познават, доколкото ме има в архива им. През 1994-95 г. им се обадихме с Иван Сла-вков-Бетето. Моят случай беше уникален, защото станах шампион като дете и ученик, състезавайки се с нормални момчета. Батето смяташе, че друг като мен няма по света и по-скоро от уважение и толерантност считаше, че трябва да ме вкарат в „Книгата на рекордите Гинес“. Те не го направиха, но ми пратиха две изключително топли писма, които пазя с голяма гордост. Идеята ми е да поставя рекорд с джет. От Гинес трябва да кажат от къде до къде и какво разстояние трябва да измина. Може и да се наложи да бъда на джета определен брой часове. Готвя се и за Олимпиадата в Мичиган през август следващата година.

– Какви спомени пазите за Иван Славков – Батето?
– Най-светли. Беше невероятно обаятелен. Първият път, когато дойде вкъщи, майка ми Василка щеше да припадне. Не очакваше, че човек на такава висока позиция ще прекрачи прага ни. Тя се олюля на вратата, Батето я задържа. Сприятелиха се, говореха си с часове. С времето моята майка и на Батето – леля Катя, станаха близки. Не намерих сили да отида на поклонението му, защото през същата година, когато той почина, загубих майка си, баща си и брат си. Нямах сили да се простя с още един близък за толкова кратко време.

ВИЖ ВИДЕОТО: