Фронтменът на „Щурците“ Кирил Маричков няма нужда от особено представяне. Богатата му творческа дейност и активната му гражданска позиция станаха една от емблемите за десните избиратели след промените през 1989 година.
– Господин Маричков, бихте ли пели отново за СДС?
– Не бих пял на никакъв политически концерт.
– Откога се разочаровахте така от политиката?
– Разочарование не е точната дума, защото не съм очаквал кой знае какво. Но не бих желал да бъда употребяван. Не бих желал повече да ми се случва.
– Не смятате ли, че избирателите са употребени?
– Избирателите сами са си виновни за това, което им се случва. Не съм го казал аз – всеки народ си заслужава правителството. Особено пък когато то не му е наложено насила. Трябва добре да разберем, че ще си носим последствията от нашия избор.
– Това наказателна присъда ли е?
– Не, защо? Такива си избират – значи си ги харесват. Наказание е за мен. Но за „болшинството“ явно не е. Ако е наказание и за тях, да си помислят по-добре по време на избори. Но аз все пак имам някакво обяснение. След 500 години турско робство и още 50 комунистическо нашият народ няма почти никакъв опит и традиции в демокрацията. Не знае какво да прави с нея. В манталитета на мнозинството от хората у нас дълбоко е залегнало убеждението, че някой друг трябва да оправя работите. Че някой друг трябва да носи отговорност и съответно да е виновен за всичко. Не той самият! Тоест личната предприемчивост, инициативността, свободата сам да решаваш съдбата си – тези толкова важни качества до голяма степен липсват. Дай сега да гласуваме за тоя. Той ще дойде и ще оправи работата. После – уф, той не я оправи. Ето, този път ще гласуваме за другия. Олеле, и той не ги оправи работите. Все някой друг да ни оправя. И най-важното! Все някои друг да ни е виновен. Ние не носим отговорност. Той! Той е виновен за всичко! Когато узреем за това, че трябва да избираме хора, които да управляват държавата така, че тя не да пречи, а да дава възможности човек сам да си оправя работите, тогава може би ще тръгнем в правилната посока.
– Кога разбрахте, че се случва точно това?
– Веднага. Още на първите избори за Велико народно събрание.
– Не излиза ли, че живеем в омагьосан кръг?
– Знаете ли какво е корупция според средностатистическия гражданин? Това е далавера, в която той не участва (смее се). Ако е вътре в нея, казва: А, тук не пипай! С такава философия работите не се оправят. Затова казвам: Този манталитет е главният виновник за дереджето, в което сме. Не ни е виновен за всичко поредният набеден политик. Ние сами сме си виновни.
– Политиците нали са едни от нас?
– Като говоря за манталитета искам да подчертая, че не всички са точно такива. Има и различни. Те обаче, за съжаление, вече почти не се обаждат. Не искат да си имат неприятности от общ характер. Не им се занимава с това. Вие помните Великото народно събрание. Имаше все пак стойностни хора, които гледаха нещата широко и в бъдещето. Повечето от тях не останаха в политиката. Защото станахме нещо като „рицари на печалния образ“. Като Дон Кихот, който се бори с вятърни мелници.
– Вие казахте веднъж, че много от хората, които са били за СДС, после са минали към НДСВ, а сега към ГЕРБ. Твърдите ли го още?
– Защо говорим все за СДС? Разбирам, че вероятно защото съм бил свързан по някакъв начин с него. Но защо не говорим за Държавна сигурност? Нейните структури са се внедрили във всички партии. В крайна сметка ние сме посткомунистическа страна, която се развива по посткомунистически начин. Не съм привърженик на „теорията на конспирацията“. По-скоро всичко става заради алчност, недалновидност и глупост. Но не може и без сценарий, специално в Източна Европа. Как така се случи по едно и също време навсякъде? Добрите шахматисти могат да предвидят какво ще се случи с няколко хода напред. Но не и какво ще стане накрая. Освен това на шахматната дъска се появява и по някоя пешка, която се мести сама. Някои хора не можаха да ги вкарат в играта. Такава фигура беше Вацлав Хавел. У нас обаче горе-долу сценарият успя.
– Всички политици ли бяха такива пешки?
– Е, някъде са били офицери, коне… Някой може и да е бил цар, но царят в шаха има малко ходове.
– Имаме ли ние нашия Вацлав Хавел или някой, който да му е приличал?
– Мисля, че не. Много на дребно се мислят нещата тук, без перспективи, без мащаб, според „любимата“ ми поговорка „всяка коза за свой крак“. Изглежда мащабното мислене не ни е присъщо.
– СДС болка ли ви е?
– Не, вече не ми е болка. Стана ми безразлично.
– Тези дни се възродиха имената на Петър Стоянов и Филип Димитров, които СДС имаше намерение да посочи за нов конституционен съдия. Те не са ли достойни?
– С уважение и към двамата съм. Филип Димитров е абсолютно почтен човек. Грешката му беше грешката на всеки почтен човек. Той тогава не разбра с каква мръсотия си има работа.
– Жива ли е фразата му „Аз видях мафията“, когато поиска вот на доверие като премиер?
– Съгласен съм с тези думи. Преди няколко дни изпитах ужас Петър Стоянов да не влезе в капана и да приеме „номинацията“ за конституционен съдия. Слава Богу, той е наясно с нещата и правилно реши да не го прави.
– Отварянето на досиетата по-рано щеше ли да реши проблемите ни днес?
– Ако беше в началото, това щеше да свърши много работа.
Беше много голяма грешка, че тогава не се отвориха досиетата. Спомняте ли си, че беше подпален партийният дом от онези, които искаха да заличат следите си. Доколкото е имало сценарий, това беше много ясен белег за съществуването му.
– Съжалявате ли за тези 23 години?
– Не, доста неща все пак се промениха. Май скоро някой каза, че имаме свобода на словото, но нямаме свобода след словото. Можем да говорим и пишем всичко, но това често има неприятни последствия. Затова автоцензурата отново е жива, най-вече между журналистите. Забелязвам как те се боят да ми задават някои въпроси, както вие ми задавате – истинските въпроси. Страхуват се за себе си, а не би трябвало. Е… когато става дума за „жълти“ въпроси, тогава не ги е страх.
– Чухте ли за случая, в който е бил цензуриран и германският посланик?
– Чух и много ми харесва това, което той каза по този повод. Не знам защо ние тук не реагираме на това, което се случва с нас, а търпим. А когато някой дипломат – било американски, британски, германски, френски, ни каже нещо много важно и вярно за нас, се чува: „Защо той, който е дошъл тук отнякъде, ще ни се бърка във вътрешните работи?“. Например казва ни, че много се краде. Я го гледай ти! Ами ние сме си свикнали да крадем. Как така ще ни се бърка във вътрешните работи?
– И сега има ли спасение за нас? Чакаме ли пак Месията?
– Имаше един филм…..спасение дебне отвсякъде“. Има надежда. И тя е в младите хора. Наистина голяма част от тях са доста прости, но по-демократично възпитани. Както е казано в Библията, трябва да минат 40 години, за да умре и последният роден в робство. Това, разбира се, е символично. Месия чакаме ли, няма да се оправим. Трябват по-широко скроени хора, които разбират, че свободата не е „слободия“ и ценностите на демокрацията нямат нищо общо с талибанщината.
– Има бунтове напоследък. Не приемате ли Мишо Шамара за бунтар?
– (Смее се.) Той ми е много симпатичен. Опитва се да държи позиция. Ама другите къде са? Той и Николай Колев-Босия ли са единствените? Къде са другите? В този момент се питам: А аз къде съм? Много хора се сгушиха и чакат да им се качат на главата.
ВИЖ ВИДЕОТО:
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
А ти самата безгрешна ли си, че да съдиш?? Повръща ми се от анонимни хейтъри, които не си дават сметка, че също убиват с помията, която изливат по форумите. Маричков е ГОЛЯМ, нещата които говори тук са самата истина, и толкова по-зле за онези, които не желаят да ги проумеят, а предпочитат да си я карат по старому, само с плюенето.
О, това беше „дисидентът“ Киро маричков, който след десети ноември осъмна с радио. А само преди няколко години взе от ръцете на Гоце Потурванов ордена Стара Планина, това след като много истински патриоти отказаха. Сега „случайно“ е подел песента на Станишката и Гоце.