Правя опити да остарея, но някак все не се получава. Ако искате да ви убедя, че на 70 изглеждам като на 69, ще ви чакам да изпием по чашка за рождения ми ден“. Това гласи поканата на Тошо Тошев за юбилея му. Медийният бос навършва 70-годишен юбилей в петък, 7 декември.
Тошев ни посреща прав в кабинета си. Усеща се аромат на хубава кубинска пура и енергия за писане, струяща от разпилените вестникарски страници по бюрото му. По стените висят картини – знае се, че известният журналист е заклет почитател на изобразителното изкуство. Разказва, че и тази вечер ще ходи на изложба – този път на Дора Бонева, защото сърцето не му давало да пропусне такова красиво събитие.
„Радвам се на цветовете, на съчетанието им. Това ме прави щастлив“, разказва юбилярят. В добро настроение главният редактор на най-добрия всекидневник в момента – „Преса“, и основоположник на няколко други авторитетни български издания разказва за трудните и светлите мигове в живота си.
– Г-н Тошев, навършвате една солидна възраст -70 години, която ще отбележите с грандиозно парти. Как се чувствате?
– Ако Господ не реши нещо друго, и тази година на 7 декември ще имам рожден ден. Навършвам една кръгла годишнина, която за съжаление е малко тъжна – 70 лета. Хъм, годишнините с цифра 7 отпред са тъжни. Едно е човек да навършва 30 или 40, че дори и 50… Но, за съжаление, пред мен няма да има още 70 години. Няма голям хоризонт. Е, не съм спрял да се усмихвам, защото така съм програмиран, такъв ми е характерът. Като реалист ще кажа, че нито човешките възможности, нито човешкият път са безкрайни. В това обаче има някакъв чар. Аз продължавам да правя това, което съм правил цял живот. Този път на рождения си ден ще отбележа още един юбилей – 50 години трудов стаж. Не зная дали е много или малко. Радвам се, че правя вестник, че успявам.
– Какво си пожелавате навръх рождения си ден?
– Мисля, че пожеланията са измислени работи. Имах доста срещи със сериозните човешки изпитания. След сблъсъците с тях си пожелавам само здраве и то дотолкова, доколкото може да бъде здрав човек, работил 50 години. Аз съм щастлив, че работя. Въобще не ми се иска да спирам. Вече не работя за пари, а защото ми е приятно. Това е моят начин на съществуване.
– Да станете журналист, писател, човек на изкуството – такава ли беше детската ви мечта?
– Не зная. Детската ми мечта беше да оцелея. Не съм имал захаросано детство. Аз съм от поколението, което израсна в една София, полуразрушена от бомбардировките. С приятелите ми играехме в градинката около ЦДНА. Забавлението беше да се бием с фунийки и прашки. Играехме на игри, които имаха военизиран характер. Деляхме се на две групи – германците, които бяха лошите, и всички останали – добрите… Немотия. Помня, че майка ми нямаше пари да ми купи абитуриентски костюм за бала през 1961 г.
– Как го решихте този проблем?
– Баба ми по бащина линия беше спестила от земеделската си пенсия, която се равняваше на 15 лева, тя ми помогна. Но аз не страдах от немотията. Съучениците ми бяха мъжки момчета. Помня, че само едно момче в класа имаше ръчен часовник – голям лукс за онези времена. Баща му беше летец, той му го беше донесъл отнякъде. А ние – хлапета, впечатлени му пишехме бележки в час: „Още колко минути остават“.
В казармата ми се падна тежка служба, и пак не страдах. Доволен съм, че бях танкист в „Суходол“. Бях много добър войник. Тогава възникна Карибската криза. Всяка нощ ни вдигаха под тревога. Щяхме да палим танковете и да тръгваме нанякъде. Слава Богу, че не поехме. После записах „Българска филология“. Преди това бях завършил техникума „Киров“, но не пожелах да стана инженер. Имах силното желание да уча. Майка не можеше да ме издържа, вече беше много болна. Татко бе в Белене в периода 1956-1959 г., после го изселиха от София. Нямаше право да идва в столицата.
– Какви бяха родителите ви?
– Майка ми бе шивачка. Грижеше се за мен и сестра ми. Скромна жена. Не се качваше на трамвай, за да не харчи пари. Ученето винаги е струвало пари, макар че такси за следване тогава не се плащаха. Така започнах да пиша в един вестник – „Средношколско знаме“. Там обаче не плащаха хонорари на ученици и се трудех без пари. И пак не се оплаквах – сътрудничих с ясното съзнание, че искам да се науча да пиша.
– Вероятно тогава е пламнала искрата към журналистическата професия?
– Да, главен редактор беше Владо Костов. Той ми е един от учителите в занаята. Бях втори курс студент, когато ми предложиха работа и заплата от 72 лева. Каквото получавах, изхарчвах с приятели. Не мога да кажа, че съм помагал у дома, за да се издържа семейството ни. Месечно изкарвах и хонорари от по 20 лева.
– Имате ли незабравим рожден ден?
– Не, тогава не празнувах. Почнах да чествам рождените си дни, след като майка си замина. Тя си отиде на 53 години от белодробен инфаркт. Стана внезапно. Два часа преди това говорих с нея по телефона – нямаше й нищо…
– Очевидно нещо във вас се е пречупило?
– Като се видях с възможност да покривам разходите си за един празник, почнах да каня гости. През последните 15 години събирам много хора. И знаете ли защо го правя?!
– Идея си нямам.
– Заради майка ми. Да, в нейна памет каня хора на рождения си ден. Ако аз нещо съм видял добро, хубаво и благородно, то го дължа на майка си. Беше забележителна жена, но без късмет. Тази година съм поканил приятелите си, роднини, колеги и други хора, свързани с работата ми. Случайно част от тях са политици и на високи постове в държавата. Поканил съм и бизнесмени. Ще присъства една доста интересна извадка от българското общество.
– Какви подаръци обичате да получавате?
– Темата с подаръците не ми е приятна. Казвали са ми: На теб какво да ти купи човек, ти си имаш всичко. Най-ми харесва мисълта, че човекът, който ми е донесъл нещо, е мислил за мен, положил е усилия, за да ме зарадва. Присъствието, което може да е за 10 минути, е най-големият ми подарък.
– Притеснявате ли се от остаряването?
– Никога не съм си крил годините. Комплекс нямам нито за възраст, нито за старост. Естествено, човек се променя на външеун вид – тялото, лицето му, ръцете. На мен ми стига това, че главата ми е същата, че мозъкът ми е наред, че мисълта ми все още работи. Дори бръчките си харесвам, защото са си мои. Не съм от този тип мъже, тъпчещи се с ботокс като жените, опазил ме Господ.
– Как виждате себе си след 10-20 години?
– Не искам да се виждам след 20 години. Не че не искам да ме има.
– Защо? Притеснявате се от нещото, което ще видите в огледалото?
– Добрият вариант би бил да видя едно старо момче, което да изглежда достолепно и нежалко. Лошият вариант – въобще не желая да го виждам, да го мисля. Но съм убеден, че доста хора ще искат да ме видят в лош вариант.
– Защо?
– Така си мисля. Не смятам да им доставя това удоволствие. Аз съм от тази категория хора, които бяха отучени да вярват в Господ. Съжалявам, щеше да ми е по-лесно, ако бях вярващ. Вярващите хора са много по-щастливи от атеистите защото са убедени, че някъде ги чака нещо красиво. Хубаво е, че виждат и се доверяват на безкрая. Иначе биха се плашили от смъртта. Аз лично не я мисля. Но въпреки това всички хора се страхуват от нея. Ала има нещо много по-ужасяващо от смъртта, много по-кошмарно. И на мен ми се случи да го разбера.
– Да не би да намеквате за предателство на близки хора?
– Предателство – тази дума е твърде елементарна. По-неприятното е, когато осъзнаеш, че е имало време, през което си вярвал, мислил и усещал определени хора и случки за нещо съкровено и важно. Ако дойде момент и разбереш, че това е било фалшиво, става тягостно. Иначе предателството е лесна работа. Някой може да те предаде, защото е заставен. Силите човешки не са безкрайни, подвластни сме на много ветрове, които могат да ни прекършат.
– Кой е най-хубавият момент във вашия живот?
– Имал съм много хубави моменти. Много съм нафукан с моите трима синове. Много са ми свестни момчета, истински българи, дори учиха и останаха да работят в България. Тук се ожениха, тук се разведоха. Дариха ме с внуци – две момчета. Всичко, свързано с моите синове, е прекрасно, макар че сме изживели и болка, и тъга, и болести. Имал съм и доста по-земни радости – познавал съм красиви жени. Някои от тях дори бяха красиви и умни. Бях близък с тях, обичах ги, те ме обичаха. Издадох книги. Откровено казано, мисля, че са добри. Бъдещето ще реши кои от творбите ми ще ме надживеят.
– А най-лошият момент кой е?
– Лоши неща също не са ми липсвали. Аз имам две срещи с райските порти, а може би с портите на ада. Минаха сърдечно. Архангел Михаил и други божии служители на два пъти ме изгониха. Вероятно са имали впредвид, че ще имам още няколко жени, които да обичам. Или пък те мен… Има вероятност да не са ме приели, защото е трябвало да правя нов вестник. Така или иначе, не се отвориха вратите, не попаднах нито в първия, нито в деветия кръг на ада. Останах на земята.
Но най-тежките ми моменти са били свързани с това, че съм бил изоставян от хора, на които съм държал и съм им вярвал, и жени, които истински съм обичал. Тъжно ми е било, когато съм установявал, че са ме лъгали. Било ме е яд, когато съм разбирал, че съм се лъгал сам за някого или нещо. Това е много болезнено. То боли повече дори от тежка операция, като трансплантация на черен дроб например. Ако откриеш дори, че си се излъгал в човек, предлагал ти черния си дроб, някак започваш да разсъждаваш, че това предложение е било фалшиво.
– Сигурно е било така?
– Не знам, няма как да се провери.
– Остава ли ви време за жени?
– Всички мъже, ако са мъже, се интересуват от жени. Ако главите им са в час, ще намират време за дами. Жената за мъжа и мъжът за жената е като въздуха и земята. Другото е бля-бля работа. Иначе намирам градския фолклор около мен за любопитно нещо. Понякога легендите са верни, друг път – не. По-добре е да говорят за теб, вместо да не те забелязват.
ВИЖ ВИДЕОТО:
Коментирай първи