Скандалният писател Христо Стоянов: Помаците ми избиха 32 зъба! ИНТЕРВЮ

Христо Стоянов е сред творците, които вкараха в българската литература куп вулгаризми, цинизми и словосъчетания, тотално обругаващи ушите на социалистическия читател. През 1992 г. се пръкна творбата му „Скритият живот на една помакиня“, която тотално разби представите за морал на хиляди българи. Естествено, появата й бе съпроводена с арест за автора и конфискация на творческите му „рожби“.

Писателят бе и грозно пребит с юмруци в центъра на Смолян за това, че разказа историята на момиче от Родопите, което с голи ръце убива първородната си рожба. Мюсюлманите са скандализирани и от сцена, в която главната героиня от техния етнос мастурбира с щафета шпеков салам, а вечерта го сервира на баща си, нарязан на кръгчета.

Днес Христо Стоянов се е отдал на журналистика и кротка семейна идилия, макар че по душа си остава бунтар. Репортер разговаря с него 20 години след драмата, променила завинаги живота му.

– Христо, вие бяхте разпитван от органите на реда, обвиняван в разпространение на порнографски материали… Дори книгите ви бяха иззети от пазара. Имам предвид „Скритият живот на една помакиня“, „Рязаният поп“ и „Братът“. Преди появата им българската литература не съдържаше толкова хард описания на любовните сцени, каквито вие си позволихте. Но това своеволие ви промени живота. Какво се случи 20 години след като романите ви видяха бял свят?
– Доста неща. Започнах един дълъг съдебен процес, който вече се точи 13 години. Направих го по примера на Добри Желязков – фабрикаджията от Сливен, който през 1868 г. осъди Отоманската империя в Истанбул. Съдът тогава постановява да бъде построена фабрика близнак на неговата, но в Измир. Правя си паралел. Аз през 1999 г-131 години след бай Добри, заведох дело срещу българската държава, която не е отоманска империя, а свободна и демократична република. И 13 години чакам резултат, значи през това гадно робство, както българинът обича да нарича онова време, защото му харесва да е роб, не за друго – турците отсъждат дело в полза на гяурин.

Делото на съвестния данъкоплатец Христо Стоянов продължава да цикли, да се мотае и в Страсбург. Аз не мога да осъдя държавата за това, че книгите ми бяха забранени и тумба помаци ме пребиваше всеки ден…

– Ще припомня на нашите читатели, че през 1992 г. творбите се печатеха на циклостил и се предаваха от ръка на ръка като апокрифна литература. Едва през 1999 г. видяха бял свят и месец по-късно мистериозно изчезнаха от книжарниците. Защо?
– Защото си позволих да кажа истината в „скритият живот на една помакиня“ и „Рязаният поп“. Тогава за първи път в историята на България бе заведено следствие срещу автор на книги. Преди мен бе съден единствено Никола Вапцаров, но за терористична дейност, не за текстове. Та, по член 159 ме разследваха за порнография, описана в творбите ми. Пълен абсурд. „Рязаният поп“ засяга един доста сериозен проблем в Родопите, който още не е спрял да тлее. Визирал съм отец Боян Саръев, който бе човекът от милицията и негативно явление от съвременния български живот. Другата ми творба всъщност представлява трогателна история за едно момиче, което убива бебето си. Между другото, в момента водя преговори „Скритият живот на една помакиня“ да излезе на необятния руски пазар. Там има огромен интерес към романа.

– За какви сцени се хванаха тогава властите, какво не им хареса?
– Сексуалните сцени. Сякаш една помакиня не може да забременее от мъж, ами се налага да се отърси алтернативен начин.

Нашите магистрати по онова време бяха срамежливи хора, сякаш не можеха да си представят сцени на секс, ласки, целувки.

Сега ми става смешно. Години по-късно на нашенския пазар излязоха творбите на Чарлз Буковски, представяте ли си в какъв свят сме живеели. В България писането сякаш тепърва прохождаше, започваше се едно разкостване на езика. Идеята беше написаното да е достъпно за хората, разбираемо и свързано с техния начин на живот. Та нали самият Умберто Еко казва, че има два типа език – изкуствен и естествен. В естествения език имаш свободата да се развихряш, той твори изкуство. А изкуственият е, меко казано, диктат, наложен.

– Какво ви вдъхнови през далечната 1992 г. да пишете вулгарно за помаците, народната милиция?
– Действителен случай. Момиче от Родопите роди в един пансион и после удуши бебето си. Първо написах голям материал по случая за вестник „Новинар“, тогава бях негов кореспондент от Смолян. За съжаление нямаше интернет и статията може да се види единствено по библиотеките. Тя бе съпроводена дори със снимка на убитото бебе. Смолянският патолог Янчо Димитров ми беше казал, че за 35-годишната си практика по-жестоко убийство от това не е виждал. Разказа ми доста неща. Същият месец, в който това детенце беше убито от непълнолетната си майка, на територията на Смолянска община имаше открити още 14 трупчета. След като излезе книгата ми „Скритият живот на една помакиня“ за една година имаше само две убити новородени.

Един човешки живот да съм спасил с тази книга, едно момиче да я е прочело и да е запазило детето си, на мен ми стига, прави ме щастлив.

– Какво си спомняте от периода, в който бяхте следствен?
– Вечер, като си свалям кастанетите, за да си легна, си спомням доста неща. Помаците ми избиха 32 зъба. Аз нямам нито едно собствено зъбче, не живея вече в Смолян. Всеки ден ме причакваха на главната улица и ме биеха пред хората.

Българите седяха и мълчаха, никой не се намесваше да ми помага, да ме защитава. После, като ме срещнеха, викаха: „Христо, браво, ние сме зад теб“ и се оглеждаха да не би някой да ги види, че общуваме. Отговарях им: „Щом сте зад мен, ще си сложа ламарина на задника.“ Цялата история бе абсурдна, идиотско е да не ми се притичват на помощ, защото се страхуват от мъст, от това да не би и те да отнесат юмруци.

– Да разбирам ли, че сте огорчен от българите, по-точно от някои особени черти на характера им?
– Разбира се. В крайна сметка трябва да излезе истината за помаците, да се разбере, че тези хора са доста манипулирани. У нас има 13 възродителни процеса. Първият е 1896 г. Обърнете внимание – не е 1984-а по времето на Тодор Живков. Това всъщност е последният възродителен процес. Помаците искат по някакъв начин да се защитят, в случай че някой отново им посегне. За съжаление те са податливи вече на един твърд ислям. От друга страна, се опитват да се идентифицират като етническа група, за да не биват закачани. Друг е въпросът, че помакът беше идеализиран, представян като мъченик дори в българската литература. Учехме, че насила е станал такъв – абсолютно невярно. Той доброволно си е сменил вярата. Та нали Отоманската империя е била с много силна войска. Най-лесно й е било да пребори населението в полските села, като ги запали от 4 страни. В полето обаче няма и няма да има ислямизирани села. Отговорът е прост – заради отоманската данъчна система и факта, че турчин данък не плаща. Ние сами започваме да слагаме шалвари, харесваме си и такта 7/8, курбаните, зурлите, един куп неща. Сами започваме да се присламчваме към тази империя. Това е типично българска черта – да се кланяме на силните на деня, мигар сега не го правим същото, но към Америка?!

Странни хора сме – по-юдеи от юдеите, по-европейци от европейците. Вярваме, че сме най-умните, най-добрите и понеже винаги сме най, нищо не направихме. Имали сме били най-старата азбука в Европа. Хубаво, но като я имахме, докъде стигнахме – дотам, че да режем вестници, с които да си бършем задниците. Извинете ме, но много се ядосвам, като почна да говоря за славното ни минало. А се ядосвам, защото ме боли.

– Продължавате ли да носите бунтарското в себе си?
– Да, почти нищо“ не се е променило за 20 лета. Смених старата „Лада“ с „Фолксваген“. Онзи ден видях на магистралата недобросъвестен гражданин, който караше пред мен и си хвърляше фасовете през прозореца. За да го догоня увеличих скоростта на 160 километра. Настигнах го, изравних и в движение му казах: „Господине, нещо ви падна“. Най-невъзмутима ме попита: „Какво“, „фасът“ отговорих. Да, в очите на някой може да изглеждам като идиот но не съм. Идиоти са тези, които плюят по улиците, мърсят, мятат фасове. Идиот е човек, който цапа.

– Вашето мнение за paп парчето на Мишо Шамара, който пропищя, че е викан в следствието на разпит?
– Той е едно пишлеме. Ние имаме достатъчно добри шедьоври за музика. Руските балатние песни са такива. Аз съм писател и поет. Мишо Шамара и неговият текст просто не ги разбирам. Глупостите им не мога да слушам. А съм бунтар. Нека да влезе в съда и да се обясни – само така ще излезе истината наяве. Мен специално държавата ме унизи с твърдението, че писанията ми не били литература, а порнография. И за това я съдя.

– Личният ви живот също е бил повече от скандален, променихте ли се?
– Имал съм толкова бракове и жени, колкото е трябвало да имам. Парадоксално е, че се ожених за прокурор, който имаше отношение към моето дело за порнография. Срещнахме се в една книжарница, където тя си купуваше книгите ми, за да се запознае с материята по съдебния процес. На другия ден пак дойде за книги. Започнахме да си говорим, сближихме се и аз останах да живея с врага си. Заедно сме вече 9 години. Това е най-красивата връзка, която съм имал. Взехме си апартамент във Варна, изплащаме го полека. Работим и двамата – мен ме съдят, тя съди другите. Не ни е скучно и има за какво да си говорим.

Старите бракове няма да ги коментирам, те принадлежат на миналия век. В него умря и старият Христо Стоянов. Сега пиша есеистика, а не скандални книги като „Исус Христос – Копелето“.