Имаше в Би Би Си един Алистър Кук. Живееше в САЩ и всяка неделя водеше рубриката „Писмо от Америка“. Когато го мернах за последно, беше на 95. Рубриката му сигурно беше на повече от половин век! Ще ми се да подобря неговите рекорди.“
Думи на Петко Бочаров – човека, изрекъл от малкия екран култовата фраза „Да, ама не!“.
Той е най-възрастният действащ журналист у нас. През февруари ще чукне 94 и като нищо ще бие рекорда на споменатия по-горе колега.
– Г-н Бочаров, как сте, как я карате?
– За човек на моята възраст съм добре. Сутрин ставам в 8 часа, а вечер в 23,30 ми пада клепачът за сън. В момента съм ограничил писането, главно давам статии за един всекидневник.
– В пресата бе писано, че имате проблеми със сърцето…
– Да, преди няколко седмици ми сложиха пейсмейкър. Имам проблеми и с краката, изморявам се по-бързо. Взимам си лекарствата, но ако ме питате какви са, не мога да ви кажа. Съпругата ми ги знае и ми ги приготвя. Аз само ги пия.
– Споменахте съпругата си. Разкажете повече за нея, за семейството си…
– Съпругата ми се пенсионира като научен сътрудник от Онкологията, в научната лаборатория. Синът ми се занимава с фотография. Внукът ми е на 19 години и се казва Петко Бочаров. Той е висок 180 см и учи компютърни технологии в университета.
– Доволен ли сте от пенсията си?
– Въобще не я усещам. Тя е 350 лева и влиза в разплащателния ми влог. Не си спомням да съм ходил да си я тегля. Обикновено успявам да изкарам месеца с доходите си от писането.
– Следите ли предаването на Кеворк по Нова телевизия?
– Да, това е предаване, към което имам отношение. Преди години съм участвал във „Всяка неделя“ и сме близки приятели с Кеворк. Той е най-трудният човек, с когото съм работил. Правих новините и коментар от 3 минути. Непосредствено преди ефир Кеворкян идваше при мен и казваше 3-минутният коментар да стане на 2 минути.
– На 19 февруари ще станете на 94 години…
– Така е. Ставам на 94. Съжалявам, че не се заех по-рано с това, което сега ме е обсебило – да си върна семейния имот.
– Защо досега не сте го направили?
– В началото на 50-те имотът беше заграбен. Тогава в България министър-председател беше Вълко Червенков и да се съдиш с държавата, беше безсмислено. След това имаше две обменяния на парите. Задължение на държавата към частно лице се изпълняваше 4 към 1 и стана така, че накрая трябваше да получим една щайга домати. Казахме майната му и се заточиха годините. След това дойде демокрацията и опитах чрез съда да си върна отнетото. Оказа се обаче, че са изтекли всякакви давностни срокове. Като разбрах това, реших, че няма повече смисъл да се занимавам. А е имало за какво да се боря и просто се чудя как не съм се сетил по-рано.
– За какво не сте се сетили?
– Имотът е на улица „Раковски“, едно от най-скъпите места в София. Там е била къщата, където съм се родил и израснал. Тя беше разрушена от бомбите и семейството ми остана без покрив над главата. Преди да почине, баща ми през 1947-1948 г. сключи договор с частен предприемач. Той трябваше срещу нашето място да построи сграда, а на нас да ни даде няколко апартамента. Сградата беше вдигната и когато се поставяше покривът, беше отчуждена от властта на Вълко Червенков. Няма никакво заплащане, а върви, че е имало отчуждаване. Стотинка обезщетение не са ни дали! Просто властта заграбва имота и казва, че го отчуждава. Установеното владение е двойно престъпление. Едното е насилственото отнемане на имота. Другото е, че е обявено като отчуждаване, а заплащане няма – т.е. извършена е чиста измама. Не може владение, което е добито чрез престъпление, да прерасне в собственост по давност. Става въпрос за 4 апартамента – по два на етаж.
– Апартаментът, в който живеете сега, откъде го имате?
– С първата ми съпруга живеехме в нейния апартамент. След като се разведохме, продадох за 8 хиляди лева кола – Фолксваген, която бях получил от богатата ми леля в Италия. Купих си апартамент на ул. „Раковски“ в съседната кооперация до тази, която е на мястото на нашата къща. Живяхме там със сегашната ми съпруга, а след това направихме замяна и взехме друго жилище.
– Живели сте в три различни Българии. В коя ви е било най-добре?
– Сега е най-добре. Но изпитвам умиление към всичко, което ми е минало през главата.
– В средата на миналия век сте работили като арматурист…
– Така си беше, стигнах до майстор 7-и разряд. През 1950 г. излязох от затвора и се цаних чирак в арматурната бригада, която строеше софийската опера. Веднъж избегнах един фатален инцидент – щях да падна от третия етаж върху едни тръби. Работих и в завод в Илиянци.
– Колко време лежахте в затвора?
– 10 месеца бях там. В началото бях най-стреснат, когато трябваше да копая въглища, а дневната норма беше 8 вагонетки. Тогава бях 30-годишен.
– Вкарали са ви в затвора за подкуп на длъжностно лице. Бихте ли предложили отново подкуп, или сте си взели поука?
– Не бих повторил никога повече. Всъщност аз никога не съм давал подкуп. Парите ги даде тъстът на брат ми, аз трябваше просто да ги занеса. Брат ми беше обвинен по текст от закона, който предвиждаше смърт. Това беше по времето на Вълко Червенков, ставаше въпрос за незаконно забогатяване и спекула. Тъстът ми каза да занеса парите, за да го спася, и аз го направих. След това въпросното лице беше хванато, че е взимало подкупи на поразия, и го осъдиха до живот. Едва отърва въжето.
– Кой е вашият най-труден момент в кариерата?
– Когато ме изпратиха като кореспондент в Силистра. Първата ми съпруга ме заведе в църквата „Света Петка“ за Великден и това послужи като основание на партийното бюро в БТА да ми иска уволнението. Дори не съм и предполагал, че може да се стигне дотам, за мен беше страхотна изненада. Има и още един страшен момент. Работех в БТА и една сутрин дойде някакво лице и ме заведе в Министерството на вътрешните работи. Започнаха да се изреждат разни другари, които ме питаха кой ме е вербувал от турското разузнаване.
През цялото време им повтарях, че няма такова нещо. Това продължи от сутринта, та до 23 часа. Дойде след това един и ме накара да подпиша документи.
След това ме пуснаха. Имах четирима приятели от колежа, които ги осъдиха на един маймунски процес на 12-15 години затвор именно за измяна към родината. Те си излежаха времето в затвора и през 60-те ги пуснаха с една бележка, че са били вкарани неправилно зад решетките.
– Вас какво ви спаси?
– Според мен ме спаси БТА или това, че тогава имах контакт с ДС. След като излязоха от затвора, и четирите момчета в разстояние на една година починаха. Така щеше да стане и с мен, ако ме бяха осъдили.
– Как така станахте кадър на ДС?
– Хубава работа, та то тогава нямаше друг избор!
– Упрекнат ви за връзките ви със службите…
– Аз не съм герой. Героите са могли да откажат, те са друга порода. На мен съдбата ми сервира да мина през това. Години наред е трябвало да оцелявам заради произхода си, заради образованието си, заради това, че се казвам Петко Бочаров.
– Колко време бяхте на работа в ДС?
– Ама какво значи на работа в ДС?! Аз не съм работил в Държавна сигурност. Обаждат ми се и ми определят среща. Идва човек и ме пита за определено нещо, какво ми е направило впечатление. Никога не съм лъгал, винаги съм казвал само и единствено истината. Не съм написал ни един неверен факт, не съм наклеветил никого!
– Документалният филм „Петко Бочаров – един живот в три Българин“ предизвика доста напрежение и коментари. Защо?
– Човек като мен, който е отбит от съдбата, не може да се обиди. Нападат ме, но това си е тяхно право. Нямам личен конфликт с никого. Но сега си мисля, защо ми трябваше да давам съгласие да се прави този филм.
– На коя политическа партия симпатизирате днес?
– Само на ГЕРБ. На 100 процента!
ВИЖ ВИДЕОТО:
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Коментирай първи