Героичният живот на Владимир Путин в редиците на КГБ

В средата на 70-те, точно когато, Путин се присъединява към КГБ, службата неконтролируемо се разраства. Появяват се все побече директорати и отдели, които бълват планини от информация без ясна цел, приложение и понякога смисъл.

Армия от мъже и няколко жени прекарват живота си в трупане на изрезки от вестници, транскрипции на телефонни разговори, доклади за следени хора и още цял куп тривиални данни. Както на всяка друга полицейска организация и вътрешната идеология на КГБ се базира на ясно изразена концепция за „врага“.

Путин се присъединява към службата в постсталинистката ера и в един от кратките и редки периоди на мир в съветската история, а тогава единствените активни „врагове“ са дисидентите – шепа смелчаци, които изяждат времето на КГБ сътрудниците. Владимир е категоричен, че никога не е участвал в преследването на дисиденти. Негов бивш другар по служба обаче твърди обратното. Освен това в интервюта Володя се изпуска, че е много добре запознат с организацията на тази дейност.

Първият му голям успех идва през 1984-а, когато е изпратен да се обучава за разузнавач в Москва. Путин знае, че след това ще го разпределят на работа в Германия, но е разочарован, когато разбира, че ще бъде в Дрезден. 33-годишният Владимир, бременната Людмила и едногодишната им дъщеря Мария заминават към мястото на неговото второ разредно назначение. В Дрезден той дори няма да бъде под прикритие. Това се оказва работата, за която е мечтал 20 години…

На семейство Путини и на пет други руски фамилии е даден по един апартамент в голям жилищен блок, където са настанени и агенти на ЩАЗИ. Представителите на съветската тайна полиция живееят там, работят в сграда на 5 минути разстояние и изпращат хлапетата си в детска градина в същия квартал. Задачата им е да събират информация за „врага“, тоест за Западна Германия, и по-точно за американските военни бази в Западна Германия, които са почти толкова недостъпни за разузнаване от Дрезден, колкото и от Ленинград. Путин и колегите му основно събират вестникарски изрезки и така добавят своя дял към нарастващата маса от безполезна информация в КГБ.

Междувременно на Владимир и Людмила им се ражда втора дъщеря – Екатерина. Путин започва да пие бира и спира тренировките.

Качва повече от 10 килограма, които изглеждат катастрофално зле върху ниския му ръст. По всичко личи, че е депресиран. Съпругата му, която описва първите им години заедно като хармонични и радостни, не споделя нищо за бремето им в Дрезден. Единствено заявява, че съпругът й никога не говорел за работата си. Не, че имало и нещо особено за разказване. Онова, за което Путин мечтаел – да бъде под прикритие и да вербува агенти, се оказало илюзия. Той и колегите му от разузнаването били инструктирани да се сблъскат с чуждестранните студенти в Дрезденския технологичен университет. Прекарвали месеци наред в опити да спечелят доверието им, само за да разберат накрая, че нямат достатъчно отпуснати средства да ги заинтригуват да работят за тях. Путин се срещал и със западногерманци – членове на радикалната Фракция „Червена армия“ (RAF), част от които получавали заповеди от КГБ и понякога идвали на тренировъчни цели в Дрезден. Чрез тях се докоснал до капитализма. „Владимир много искаше да притежава разни западни неща“, сподели с мен бивш член на RAF. Въпросният твърдеше, че лично е подарил на Путин ултрамодерен късовълнов радиоапарат Grunding и автомобилен стереокасетофон Blaupunkt, измъкнат от кола, която RAF задигнали за нуждите си.

По времето, когато семейството на Путин напуснало СССР, страната започнала да се променя драстично и безвъзвратно. Михаил Горбачов дошъл на власт през март 1985-а. Две години по-късно освободил съветските дисиденти от затворите и отпуснал хватката върху страните от съветския блок. Започнала да расте пропастта между партията и КГБ, а разломът кулминирал в неуспешния опит за пребрат от август 1991-а.

Наблюдавайки събитията отдалеч, заобиколен единствено от други офицери от тайната полиция, Путин вероятно се е почувствал безпомощен и яростен не само в Съветския сьюз, а и в Източна Германия хората излизат на протести по улиците. Немислимото започва да изглежда възмозкно: двете Германии биха могли да се обединят и страната, която Путин е изпратен да защитава, да бъде прехвърлена на „врага“. Всичко, за което е работил, потъва в съмнение; всичко, в което е вярвал, се превръща в подигравка. Подобна обида би накарала навремето пъргавия младеж Путин да пребие някого, докато яростта му бъде укротена. Но вече в средна възраст и извън форма той стои мълчаливо и безпомощно, докато мечтите му и надеждите за бъдещето се топят.

На 7 октомбри 1989 година, навръх 37-ия рожден ден на Владимир, Източна Германия празнува сбоята 40-годишнина. Берлин се разтриса от безредици. Месец по-кьсно рухва Стената, но демонстрациите продължават до първите свободни избори през март. Започва изтощителен и болезнен процес на прочистване на обществото от агенти на ЩАЗИ. Всички съседи на Путин губят работата си. Забранено им е да се присъединяват към силите на реда, да заемат държавни служби и да извършват преподавателска дейност.

Путин и Людмила се завръщат в Ленинград. Носят със себе си 20-годишна миялна машина, подарена от бившите им вече съседи, и щатски долари, достатъчни да си купят най-добрия автомобил, произведен в СССР. Това е всичко, което са получили за четири и половина години извън страната. Владимир, съпругата му и дъщерите им заживяват в двустайния апартамент на бащата на Путин.

В последвалите дни Боба праби всичко, за да си върне обратно живота, който харесва: правилата на Събетския съюз и на КГБ. Той не само става глава на Руската държава десетина години след завръщането си от Германия, но също така отхвърля демократичните реформи и установява корумпиран, неефективен и авторитарен режим.

Докато политическото му вдъхновение идва от КГБ, личният му стил се връща към улиците на Санкт Петербург, където трупа знания и социални придобивки като мафиот. Путин стана масово популярен през 1999 година, когато се зарече да преследва и да излови чеченските терористи, и оттогава използва все същата реторика, базирана на съветска вулгарност, дори когато много руснаци вече не се съгласяват с нея. Онова, което някога изглеждаше като мачо решителност и откритост, сега прилича на непросветеност. Митът за побойника Путин може в крайна сметка да допринесе повече за неговия политически залез, отколкото е повлиял на изкачването му към властта. КРАЙ!

КЪМ ПЪРВА (1)ЧАСТ