Ненчо Илчев е актьор, комик и илюзионист. Роден е през 1972 год. в смолянското село Момчиловци. След като завършва гимназия в Смолян, записва за кратко зъботехника в Пловдив и София. През 1992-1996 г. учи в НАТФИЗ в класа на професор Стефан Данаилов. Публиката познава Ненчо Илчев от участията му в комедийното шоу „Комиците“, както и от ролята на отец Григорий, която играе в българския сериал „Столичани в повече“.
– Господин Илчев, в кое от поприщата си се чувствате най-добре като комик, илюзионист или актьор?
– Чувствам се еднакво добре и в трите. Вече доста време ги съчетавам и свикнах. Като малък бях запален повече по фокусите. После, когато влязох в НАТФИЗ, започнах да играя по театрите. Сега така се стекоха нещата, че участвам и в сериал. Определено се чувствам щастлив и мога да кажа, че съм сбъднал мечтите си.
– През какво преминахте, за да стигнете до голямата сцена?
– Имах много трудности, тъй като съм роден в дълбоката провинция – в село Момчиловци, близо до Смолян. През социализма беше много трудно да дойдеш да учиш в София. Трябваше да си много упорит и да имаш огромно желание, за да те пуснат.
Театърът се считаше за лукс по онова време и не всеки можеше да го учи и завърши. Помня, че в НАТФИЗ кандидатствахме 3000 човека за 10 места. Пускаха само тези, които имат огромно желание и голям талант. Не е като сега. В днешно време всеки може да стане артист. Критерият е далеч по-нисък.
– Какви кадри излизат днес от НАТФИЗ?
– Има много талантливи млади деца, но те се сливат с такива, които искат бързо да станат известни и да натрупат пари. Тяхната цел не е да се развият и да радват публиката, а да забогатеят. Когато дойдат на кастинг и като ги питаш: „Защо искаш да станеш актьор?“, те отговарят: „Защото ми се играе в сериал“. Въпросите продължават:
„А гледал ли си театър някога?“. Казват: „Ами, не“. Какво е това? Как може да не си ходил на нито една постановка и да искаш да станеш артист? Така не става. С пари и с връзки не можеш да разсмееш хората.
– Как успяхте да стигнете от Момчиловци до София?
– Моята мечта беше да вляза в НАТФИЗ. Аз обаче имах много силен родопски диалект и нямаше как да кандидатствам с него. Щяха да ме скъсат веднага. Затова след 10 клас реших да запиша УПК. Пробвах се със зъботехника, защото беше най-лесно. Трябваше само да моделирам зъб от глина. Това беше изпитът. А на мен ми се отдаваше. Не можах да отида директно в София. Приеха ме в Пловдив, като най-близкия град до Смолян. Добре обаче аз не искам да съм зъботехник, а артист. Тогава родителите ми намериха някакви връзки и ме прехвърлиха зъботехника в София. Докато учех, изчистих диалекта си. После напуснах и веднага кандидатствах в НАТФИЗ, но ме отрязаха първия път.
– Как го преживяхте?
– Все едно дойде краят на света за мен. Много ми беше тежко. Преминах през какво ли не и накрая ме скъсаха. Не исках да вляза в казармата и за да не отида войник, кандидатствах пантомима. Приеха ме. След една година Стефан Данаилов ме взе в неговия клас.
– Какъв учител е Ламбо?
– Страхотен. Попаднах при възможно най-готиния човек, който може да те вземе да те научи на професия. Стефан Данаилов ни даваши възможност да играем в театрите. Придружавахме го навсякъде. Голям късмет извадих с него.
– Какво беше детството ви и каква е ролята на родителите ви за това, което сте в момента?
– Родителите ми много ме подкрепяха, въпреки че никога не са се занимавали с изкуство. Те са бивши зъботехници, но виждаха, че съм роден за артист и ми помагаха във всяко едно отношение. Всеки месец ме водеха да гледам театър в Смолян. Имаше случай даже, когато от Момчиловци сме пътували часове до София за една постановка или цирк и после веднага обратно. Нашите си вземаха отпуск, за да ме водят. Малко родители са готови на това. Не са ме притискали да бъда като тях. Напротив. Оставиха ме сам да избера с какво да се занимавам.
– От кого сте се учили в професията?
– В началото от местните фокусници. Едно време във всеки град имаше вариететен театър и оттам гледах да попивам всичко. После имах удоволствието да се запозная с Мистър Сенко. Той имаше годишнина и аз му пратих писмо. След две седмици той ми отговори и се видяхме в София. Бяхме му на гости. Показа ми доста номера, но за съжаление на следващата година той почина.
– Успявате ли да намерите време за семейството си?
– Съчетавам нещата. Домошар съм. Гледам да прекарвам свободното си време с близките си. Синът ми е на 6 години – възраст, в която всичко му е любопитно и трябва да му се обръща повече внимание.
– Вярно ли е, че сте го кръстили на Момчил от филма „Време разделно“?
– Да, така е. Това е любимият ми филм. Всеки път, когато го дават, го гледам. Според мен дълги години няма да има втори като него. Много обичам България и ценя българското. Опитвам се да уча и детето си на това. Не бих живял в друга държава освен в България. Да, знам, че в Западна Европа и Америка моята професия е далеч по-добре платена, но не това е най-важното за мен.
– Какъв бе духът на публиката, която посети концертите, от турнето на „Комиците“ по случай 100-годишнината от Балканската война?
– В началото се съмнявахме как ще реагира публиката и бяхме малко притеснени.
Оказа се, че просто трябва малко да разчовъркаш душите на хората.
Колкото и да е беден народът и да му е трудно, той обича България и това си пролича в турнето. Само като видиш пламъка в очите на хората, когато чуха „Къде си вярна ти любов народна“ или при изпълнението на „Хубава си моя горо“, всички негативи се забравят.
ВИЖ ВИДЕОТО:
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Коментирай първи