Дъщерята на писателя Димитър Димов, Теодора Димова: Имаше много злоба срещу баща ми! ИНТЕРВЮ

  Теодора Димова е автор на пиесите „Змийско мляко“, „Без кожа“, „Любовници“, „Кучката“ и др. През последните няколко години излязоха романите й „Майките“, „Емине“, „Марма, „Адриана“, Мариам“. „Майките“ спечели във Виена голямата награда за източноевропейска литература през 2006 г.. Романът е преведен на 8 езика. През ноември ще излизне и в Русия. През 2010 г. пък „Марма, Мариам“ печели националната награда за литература „Хр. Г. Данов“. Теодора Димова е известна и с това, че е дъщеря на големия български писател Димитър Димов. Тя е завършила английска гимназия и английска филология. Била е петгодишна, когато баща й умира. Авторът на „Тютюн“ оставя след смъртта си недовършения „Роман без заглавие“. „Адриана“ го нарича Теодора Димова, след като го довършва. По двете книги режисьорът Петър Попзлатев направи филм, който предстои да излезе по екраните.

– Госпожо Димова, как ви хрумна да продължите „Роман без заглавие“ на Димитър Димов?
– Никога не съм считала „Адриана“ като продължение на „Роман без заглавие“. Баща ми в никакъв случай не би завършил романа си така. Между двете книги има 70 години разлика във времето. При баща ми Адриана е на 29 години, при мен тя е на 93. Това е изповедта на една жена, пред прага на смъртта, пред Юра – едно момиче пред прага на живота. Двете се впиват, влюбват се безвъзвратно една в друга през тази изповед. Куражът и дръзновението на Попзлатев са впечатляващи – изисква се огромна творческа смелост, за да се обединят два романа, два сюжета, две епохи в едно единствено цяло. Честно казано – в началото това ми се струваше невъзможно. Но Петър е имал всичко във въображението си, знаел го, виждал го е. Освен това малко са съвременните режисьори, които отправят поглед към литературата. Надявам се, че филмът ще има щастлива съдба.

– Харесвате ли филма?
– Някак е недискретно точно аз да хваля филма. Но не мога и да премълча истината, когато го гледах за първи път, се разплаках. Отново усетих Адриана и нейната смърт по скоро нейното крехко безстрашие към смъртта. Усетих отново връзката й, любовта й, жаждата й за другия в отношението й към Юра. Усетих точно онова, което бях написала – щом има дори един-единствен човек, на когото мога да разкажа живота си – съм пречистена, опростена.

– Препрочитате ли книгите на Димитър Димов?
– Много често препрочитам романите на баща ми, винаги откривам нещо ново в тях не мога да им се наситя. Веднага след като написах „Майките“, започнах отново „Роман без заглавие“. И за пореден път въпросът – какво става с Адриана – се стовари върху мен с огромна сила. Изчислих, че ако Адриана е жива – сега би била на 93 години. И се случи нещо, което е, от една страна, трудно, от друга – налудничаво за обяснение. Започнах да усещам почти непрекъснато край себе си 93-годишната Адриана, започнах да я виждам, да слушам изповедите й, изпитвах жал към нея. Тя искаше вече да умре, не можеше да издържа повече, а не беше дописана. Като че ли литературните герои населяват някакво друго измерение, но живеят в него така, както живеят в книгите си. Все едно Адриана ме молеше – помогни ми да умра.

– Във вашите книги и пиеси вие непрекъснато се вглеждате в съвременността. Откъде тръгват идеите ви?
– Подтикът за всеки текст е абсолютно различен, непредсказуем, непредвидим. Най-важното за един писател е да бъде буден, с отворени сетива, с детско любопитство към всичко и всеки. Винаги съм казвала, че същинската работа не е в самото писане, то е последният, видимият етап. Същинското писане се случва непрестанно, невидимо това са онези свърхчувствителни антени, като уредите при земетресение, които непрестанно регистрират и най-неусетните трусове.

– Има ли история, която вие сте описали във вашите творби, след като лично сте я преживели?
– Не, нито една. Изключително скучно ми е да пиша автобиографични неща.

– Не бихте ли описали в книга собствения си живот, живота на баща ви или на ваши близки?
– Някакви отрязъци, епизоди, кадри от мой живот и живота на околните неминуемо се промъкват в текстовете ми, но те са толкова видоизменени с оглед на целия сюжет, че едва ли могат да бъдат разпознати.

– Преди няколко години директорът на Народния театър Васил Стефанов спря ваша пиеса за „възродителния процес„. Предлагали ли сте „Невидимият път на прошката“ и на други театри?
– Не. Тази пиеса смирено чака своето поставяне на сцена. Тя е написана, има я. Който иска да посегне към тази кървяща тема, може да го стори.

– Търсили ли сте в архивите доноси за вас и вашия баща?
– Не, категорично не съм търсила нищо в архивите. Доносите към баща ми, озлоблението към таланта му са регистрирани изчерпателно в тридневните обсъждания на романа „Тютюн“ през зимата на 1952 година. Там изказванията, стенограмите са достатъчно красноречиви сами по себе си.

– Радва ли ви или ви дразни сравнението с баща ви?
– Колкото и да е нескромно – гордея се с него, разбира се. На 27 години получих тази огромна милост – да осъзная, че всеки човек има своя уникален път и съдба, че човек е длъжен да върви именно по този свой единствено възможен път. И тогава, слава на Бога, отпаднаха всички мои притеснения, опасения, страхове.

Comments

comments

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: