Ако някоя врачка на кафе или карти ми беше предсказала, че ще присъствам на концерт на Рей Чарлз и ще ме запознаят с него, първата ми мисъл би била, че или не чувам добре, или гадателката гледа на някого другиго.
През 70-те години беше невъобразимо певци и групи от неговата изключителна класа да ни дойдат на крака. Още по-невъзможно беше нас да ни пуснат да идем при тях. До Петрич, до Ивайловград и до всички гранични градчета не можеше да се пътува свободно освен с изричното разрешение (т.нар. открит лист) от нашата родна милиция. Не зная как е днес с младите, но поколението на родителите ни, а no-късно и нашето, бе потопено и буквално израснало с Луис Прима, Франк Синатра, Рей Чарлз. Преживявали сме ги като митични, извънземни, божествени емисари на друга култура, друг свят, недостъпен за простосмъртни българчета, каквито бяхме.
Но евентуалната врачка щеше да се окаже права. И още как! През 1979 или 1980 г. Рей Чарлз пристигна в София! В два поредни дни щеше да изнесе четири концерта. Мечтаех си дали не може и на мен да ми се сбъдне това чудо да чуя живия гений.
Преди първия концерт пред зала „Универсиада“ гъмжеше от народ. Стоях настрани и трескаво се питах как да вляза. Толкова исках, но цената на билета не беше по джоба ми.
Хората вече влизаха, когато на педя разстояние чувам познати гласове. Иван Славков-Батето с компания също се беше упътил към залата. Поздравяваме се и на въпроса на Батето: „Всичко наред ли е? Искаш ли да дойдеш с нас?“, отговарям, че няма проблем. Когато видях гърбовете им, се разплаках от яд, че „македонската“ ми гордост отново взе връх и така унищожих може би последния си шанс да бъда сред избраниците.
Тръгнах с последната група хора към вратата. Реших, че жива или умряла, трябва да вляза. Бях забравила, че за тези, които не ме познават, съм едно малко момиченце и лесно можех да мина за нечия дъщеричка, която са взели на концерт. „Тате, тате“, казвам напосоки и никой не ми иска ни билет, ни паспорт. Вече съм вътре.
Как мина концертът? Е, това вече не може да се разкаже. Присъствието, топлият глас, усмивката, музиката… Ако с влизането си бях на седмото небе от щастие, то по време на концерта и след това бях на седемдесет и седмото. Замаяна се запътвам към тоалетната на фоайето, защото усещам, че от прекалените емоции ми призлява. Може би така се преживява „културен шок“.
Поливам главата си с вода и чувам името си. „Мога ли да ви помогна?“, пита ме непознато тънко русоляво момиче с модната за времето си диско прическа. Опитах се да го помоля да ми помогне да взема такси, но нямах глас. Явно го бях загубила по време на концерта. „Да не ви е лошо?“, отново ме попита то. Не, щастлива съм прошепнах и се разплаках.
Този ангел хранител, излязъл като че ли от фреските на Джото, ме взе като малко дете за ръка и ми каза: „Искам да ви запозная с мистър Рей Чарлз. Аз съм неговата преводачка. Вие заслужавате това. Гледала съм ви в много детски роли“. Не изчака отговор и ме поведе по някакви дълги коридори, отвори някакви врати и попаднахме в полутъмна зала. По-късно щях да разбера, че това е залата зад сцената. „Мистър Чарлз“, обърна се тя към него и нещо обясни на английски. И тогава видях как самият гений и синът му се приближават към нас. Рей Чарлз протегна ръце към мен и преводачката. Като в забавен каданс и аз подадох ръка, треперейки от вълнение.
Вероятно от усещането за малката ми длан, той е помислил, че съм малко дете. Слепият музикант протегна ръката си точно на нивото на главата ми и разрошвайки късата ми коса, възкликна: „О, бой! Айм хепи!“. Най-вероятно ме беше взел за щастливо момченце, негов малък фен.
Всичко можеше да свърши дотук, но преводачката реши, че трябва да изясни недоразумението. Всъщност нямаше никакво недоразумение. Тя обясни, че пред него не е малко момченце, а българска актриса, която играе детски роли в театъра.
Това го притесни, той хвана двете ми ръце и се свлече в краката ми с думите: „Мис, айм сори! Бъдете мой гост и на останалите концерти, моля ви за прошка! Извикайте импресариото ми, за да й дам автограф„.
Малко по-късно седях на стол от гримьорните, донесен специално от неговите хора на вечерния му концерт същия ден. Не пропуснах и следващите две преживявания с Рей Чарлз. В ръцете си държах скъпоценния автограф, който ми даде върху брошура на френските авиолинии. От преводачката разбрах, че обикновено не дава автографи.
Няколко години по-късно съдбата отново ме ощастливи. В България гостува Тина Търнър, отново в зала „Универсиада“. Играех в спектакъла на Любен Гройс „Дамите в четвъртък“ и Съюзът на артистите плащаше прилични хонорари. Имах пари и успях да си купя редовен билет за една от любимките ми, за мен най-голямата жива легенда, соул дивата, неподражаемата Тина. Които бяха на този концерт, сигурно си спомнят как тя и нейните танцьорки ни взривиха още в първите три секунди. Пеехме заедно с нея, доколкото ни позволяваше многобройната охрана. След концерта пред залата беше пълно с хора, които се опитваха да хванат редките таксита. Минах встрани от залата, за да хвана друга посока, в най-лошия случай щях да се прибера пеша до „Лозенец“.
И както се лутах из тъмното, мъжки глас подвикна: „Ей, Жужи, какво правиш, моето момиче? На концерта ли беше?“. Оглеждам се, но никого не виждам. София си беше тъмна по принцип, но тогава може би съм случила и тъмната част от режима на тока. Електричеството гаснеше на всеки два часа и по тази причина излезе лафът, че България, погледната от самолет, приличала на дискотека. Ех, времена, ех, нрави, както би казал един прочут културолог. „Жужи, Жужи, погледни нагоре, в рейса съм“, продължаваше да ме вика непознатият глас. Бях на паркинга зад „Универсиада“, където бе спрял автобус и десетки паркирани коли. Едва разпознах свой стар познат, шофьор от Концертна дирекция от времето, когато бях омъжена за музикант и пътувах с него по турнета. Припомнихме си за отминалите времена, питахме се кой къде е и т.н. Оказа се, че той продължава да работи към Концертна дирекция и с рейса ще извози музикантите на Тина. Точно почнах да му разправям за преминалия концерт, а той ми каза: „Виж кой е в колата зад теб“.
Олеле… В същата кола, на която, се подпирах, на задната седалка седеше самата тя – нейно величество Тина Търнър. Направо онемях. Искаше ми се да й кажа нещо хубаво, но не знаех дали е редно. Тя сигурно е уморена, може би не е вечеряла, може би е тъжна. Продължаваше да седи в ъгъла, притворила очи, и приличаше на всяка друга жена. Погледнах към моя познат да ми даде съвет как да постъпя. Той ме насърчи с думите, че Тина ще се зарадва, защото милицията не позволи никой да се доближи до нея да й подари поне един букет.
Заобиколих автобуса и в огромните кашпи под разтопилия се сняг изрових три миниатюрни теменужки. Но все пак бяха живи цветенца, казвам си. Увих със станиол от цигарите стъбълцата на премръзналите цветя, изсуших ръцете си в палтото и почуках по стъклото. Тина се извърна към мен. Надявах се просто да отвори прозореца на колата и аз да предам импровизирания букет с едно голямо „благодаря“. Но вместо прозорчето Тина отвори със замах вратата и с категоричен жест не само прие цветенцата, но ме придърпа на седалката и започна да ме прегръща с думите „О бейби, тенкю“. Полулегнах в скута й, тя ме разцелува. И тогава усетих, че някой ме дърпа за краката. Видях, че това бяха бдителните униформени, осигуряващи реда и спокойствието на певицата. Този път обаче бяха закъснели. Тина скочи, отвори вратата от нейната страна, заобиколи колата и с ръце на кръста, разярено и категорично се изправи пред натрапниците, като ме придържаше с ръце пред себе си. Сякаш искаше да им каже „Това е моят човек! Я изчезвайте оттука“.
Това беше истинската, голяма и необикновена Тина Търнър!
ВИЖ ВИДЕОТО:
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Коментирай първи