Никой в България не научава за смъртта на най-успешния премиер – Георги Кьосеиванов

  Бъди разумен. Не се опитвай да се награбиш с пари и имоти. Колкото по-малко, толкова по-сладко!“ Това казвала често на съпруга си, министър-председателя Георги Кьосеиванов, Екатерина Кьосеиванова.

Тя била една от най-скромните и интелигентни премиерши, които някога е имала България, а петгодишното управление на съпруга й останало в историята със знаменитата 1939 година, когато България изпреварила в икономическо отношение всичките си балкански съседи и се наредила сред най-бързо развиващите се икономики в Европа.

Георги Кьосеиванов не бил сред най-атрактивните български политици. Роденият в Пещера и завършил право в Париж дипломат от кариерата се отличавал със спокойствието и прагматизма си. В продължение на 20 години той представлявал успешно България като дипломатически представител и пълномощен министър. Богатата му дипломатическа кариера преминала през назначения в Рим, Цариград, Берн, Берлин, Париж, Букурещ, Атина и Белград.

По време на посланическите си назначения в нестабилните балкански държави Кьосеиванов неизменно се стремял да стопли хладните им отношения с България и въпреки трудностите често успявал.

Професионализмът му не останал незабелязан от цар Борис III. В края на бурната 1934 година, в която Кимон Георгиев и кръгът от бивши военни и влиятелни политици „Звено“ извършил втория си преврат, той го назначил за шеф на кабинета си. В тези бурни времена монархът за малко не загубил трона, а и главата си, но благодарение на хитрия си политически нрав и силния си инстинкт успял да обърне нещата в своя полза и само за няколко месеца изпратил Кимон Георгиев от премиерското кресло на заточение на остров Св. Анастасия край Созопол.

Тогава дошъл и политическият връх на Кьосеиванов. Борис III се нуждаел от министър-председател, който да бъде лоялен, компетентен и спокоен човек.

Въпреки, че успял да отстрани Кимон Георгиев, царят не променил наложената от него политическа система, в която партиите били забранени.

По този начин монархът си осигурил еднолична власт върху политиката, а премиерът и министрите му по-скоро играели ролята на експерти.

Като министър-председател, Кьосеиванов веднага направил стъпки за затопляне на отношенията с Гърция и Югославия. През това време във вътрешен план едноличният режим на царя се засилил и репресиите срещу неговите политически съперници станали често срещано явление.

В романа си „Тютюн“ от 1954 година писателят Димитър Димов ще напише за Кьосеиванов следното: „Той беше всеизвестен ленивец на ла-кейска служба в двореца. Имаше подпухнало лице и сънливи, уморени от бридж очи. Някой му беше внушил, че е незаменим държавник, и това го караше да смайва страната и чуждите правителства с непрекъснати дипломатически актове, които приличаха на поклони във всички посоки. Останалото той предоставяше на чиновниците си“.

Неласкавата оценка на Димитър Димов обаче не отменя заслугите на Кьосеиванов. По време на петгодишното си управление той успял да модернизира, доколкото е възможно, България и чувствително да повиши жизнения стандарт. Въпреки репресиите и полицейските мерки срещу политическите опоненти, премиерът бил един от най-меките възможни варианти за епохата си. Той често успявал да повлияе на върхушката около царя и да спаси един или друг изпаднал в немилост политик.

Именно това сложило край на премиерстването му. Реваншистки настроените прогермански кръгове около царя, които се увличали силно по политиката на нацистка Германия, успели да надделеят в края на 1939 г. Така в началото на 1940 година Кьосеиванов сдал премиерското кресло на археолога Богдан Филов, който от своя страна вкарал България във Втората световна война на страната на Германия.

Веднага след като подал оставка, Кьосеиванов се върнал към дипломатическата си кариера и бил изпратен лично от царя да оглави посолството в Берн. Там той установил силни връзки с американското разузнаване, и по точно с Алан Дълес, който след войната щял да създаде и оглави митичното ЦРУ. По тази линя бившият премиер участвал активно в спасяването на българските евреи и използвал всичките си контакти в България родината и чужбина в името на благородната кауза. През 1943 година името на Кьосеиванов отново се завъртяло в българския политически живот. След смъртта на царя той бил сред спряганите за регенти. На предвиденото за него място обаче отново се настанил Богдан Филов. Това била последната му политическа грешка. Археологът използвал всичките си връзки с Германия, за да оглави регентството. В тези дни германският посланик в София Адолф Бекерле написал по адрес на Кьосеиванов: „За нас той е неподходящ за регент. Той е демократ, който има англофилски тенденции“. Едва ли днес би могло да бъде дадена по-добра оценка за един политик. През 1943 г. обаче това била отрицателна оценка. Заради нея Кьосеиванов останал в Швейцария, където дочакал комунистическия преврат от 9 септември 1944 година.

Четири дни след преврата оглавяваното от Кимон Георгиев правителство на Отечествения фронт подало нота за отзоваване на посланика. Знаейки какво го чака в България, Кьосеиванов отказал да се върне и приел съдбата на политически емигрант. Заради авторитета си той се превърнал в безспорен център на българската емигрантска общност в Европа. В средата на 1960 г. Георги Кьосеиванов починал на 76-годишна възраст. Никой в родината му не разбрал за смъртта му. По това време името му било изтрито от българската история.

Comments

comments

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: