80-годишен юбилей отпразнува в сряда в НДК големият наш поет Евтим Евтимов. Рожденият му ден бе добър повод да се срещнем и да го разпитаме надълго и широко за живота му.
Интервюто се проведе няколко дни преди самото честване, а лирикът бе настроен на вълна откровеност и разкри доста от себе си. Той не отклони дори въпросите, свързани с жените, които е любил.
– Г-н Евтимов, юбилейно ли е настроението ви? Как я карате?
– Радвам, се че съм жив. Денят ми е най-нормален. Преди ставах рано сутрин и към 10 се срещахме с Тончо Русев, за да се разхождаме 2 часа в гората. Разговаряхме, наслаждавайки се на красотата на природата. Спираха ни много хора, за да си поприказват с нас.
– Броят с вашето интервю ще излезе след 30 октомври, когато ще е тържеството за 80-годишнината ви в НДК. И все пак споделете какво е планирано да се случи на честването.
– Литературната вечер по случай моята годишнина ще бъде ръководена от Иван Гранитски, който е издател на голяма част от книгите ми. Той ще говори за мен, а ще има и кратък рецитал от артист. Веско Маринов ще изпълни 3-4 песни, а сигурно и на мен ще ми дадат думата (смее се). След това ще раздавам автографи. Вечерта ще завърши с коктейл.
– По ваши стихове са създадени много естрадни песни. Кои са любимите ви изпълнители и композитори, с които сте работили?
– Работил съм с много композитори, най-вече с Тончо Русев. А от някогашните изпълнители почти няма такъв, който да не е пял песен по мой текст. Благодарен съм на всеки, който е сполучил, а даже и несполучил при създаването на музика по стиховете ми. Благодарен съм, че е избрал мен, че е харесал нещо в творчеството ми.
– Доволен ли сте от пенсията си?
– Както другите, така и аз. Слава Богу, че я получавам. Ако я нямах пенсията, както се случи с доста от естрадните изпълнители, щеше да бъде много зле. При писателите такова нещо не се е случвало. От време на време получавам и по нещо от „Музикаутор“.
– Със здравето как сте?
– Като за годините ми. Дал Господ болежки. Бях в болница неотдавна заради сърдечни болки. Приеха ме в Първа градска. Прекарах 3-4 дни в спешното отделение. Докато бях там, дойдоха от „Токуда“ и ми направиха с жички изчистване на холестерола. Огледаха ми и сърцето.
– От какво се вдъхновявате?
– Нямам специална програма за вдъхновение.
– Любимият ви стих?
– Както бащата обича всички свои деца, така и аз стихотворенията си. Неусетно обаче се откроиха 2-3, които често декламирам и започнах да харесвам повече – „Обич за обич“, „Горчиво вино“, „Жена на балкона“.
– Кога написахте първото си стихотворение?
– Първото излезе през 1951 г. Бях ученик в 9 клас в Петрич. Изпратих стихотворението до окръжния вестник „Пиринско дело“. Дълго време не получавах отговор. Един ден гледам учителя ми по физкултура чете вестника. Там на последната страница по средата видях името и стихотворението си. Нямах пари да си купя свой екземпляр, бяхме много бедни тогава. Затова грабнах вестника от даскала и побягнах. Отидох веднага вкъщи да се похваля на родителите си. На другия ден преподавателят ме извика в учителската стая да обясня защо съм взел вестника. Казах му: „Другарю, нямах пари да си го купя, а там беше излязло първото ми стихотворение“. Той отвърна: „Да беше поискал, щях да ти дам, та да изкупиш всички вестници!“. Зарадва се и ми прости. След това в училище започнаха да ми казват „Нашият поет“. Имаше обаче и нещо нерадостно при отпечатване на стихотворението ми.
– Какво бе то?
– Стихотворението беше за родния край, написано в най-музикалния ритъм. Не знаех, че в редакциите има цензор от МВР, който проверява всички материали. В моя случай той харесал творбата ми, но му се видяла недостатъчно политическа. Беше зачеркнат моят финал и прибавен друг, който беше като доклад. „БКП начело с Вълко Червенков води към нови трудови и героични дела“ Преглътнах го, все пак беше направено от добро чувство към мен. В такива случаи се пита авторът, който може да напише същото допълнение, но в ритъма на стихотворението.
– Сега ходите ли си в родния Петрич?
– Преди почти всеки месец, когато майка ми и баба бяха живи. Брат ми също живееше там. Сега ходя 3-4 пъти на година. Едно от посещенията ми е свързано с фестивала „Златният кестен“, на който съм в журито от години.
– Били сте партиен член…
– Бил съм. Дори в Съюза на писателите бях и партиен секретар. Станах член на БКП в Петрич. Беше по времето, когато ме направиха секретар на читалището. Гласуваха с известни задръжки за мен, защото си бях малко луда глава.
Дори ме закачиха – как така женен човек имам приятелка в София. Изсмях им се. Казах: „Ако проверите, и на луната имам жена! Жив съм, имам тръпка! Колко от вас също са с любовници?!“. Едни се снижиха, други се притесниха, но гласуваха.
– Ако не бяхте станали поет, какъв щяхте да сте?
– Желанието ми беше да стана машинист и да карам локомотив. Там обаче не ме приеха. В Петрич се откри временен институт за начални учители. За 2 години завършихме и ни изпратиха по околните села да ограмотяваме населението. Преподавахме на децата през деня, а вечер четяхме книги и романи на хората. Мнозина научихме да пишат. Вършехме нещо полезно.
– Най-трудният момент в кариерата ви?
– В „Литературен фронт“, където бях около 5 години, щяха да ме уволняват. Бях си позволил да издам книгата на Желю Желев „Фашизмът“. Вместо да ме уволнят, Любо Левчев, който беше председател на Съюза на писателите, ми каза, че ме е предложил за главен редактор. Обясни ми, че е важно, а и знаел какво мога. Приех. Беше трудно време. От най-високо място в партията говореха, че подкрепяме съветската перестройка, обаче всъщност бяха против нея. Назначих си екип от млади хора, включително Гранитски. Променихме вестника, имаше много критични статии за перестройката и сталинизма. Самият аз написах „Въздух за гласността“, за което всъщност изхвърчах от вестника. В „Литературен фронт“ участваха най-големите писатели – Георги Джа-гаров, Тончо Жечев, Здравко Петров… През този период си позволявах да препечатвам от „Литературная газета“ статиите, които са актуални за България. В това време от горе, от най-високото, ми скърцаха със зъби. Тодор Живков ме извика да ме освободи и ме попита: „Кой стои зад теб?“.
– Какво му отговорихте?
– Казах му: „Моята съвест!“. А той: „Остави съвестта сега…“. „Друго не мога да ви кажа. Няма заговор“, вдигнах рамене. Живков настоя да върна предишния облик на вестника и да си остана на поста. „Признавам се за главен редактор за тези години, в които бях такъв и вестникът се правеше така, както аз и колективът го искахме“, рекох. „Тогава ще трябва да напуснеш!“, бяха неговите думи. Отвърнах му да приеме, че съм дошъл да си подам оставката. На акъла си казах:
Нося си и партийния билет в джоба Накрая всички видяха, че зад мен не стои никой. Дори хора като Богомил Райнов, който ми вярваше, си мислеха, че има някой. Давах възможност на много български интелектуалци да пишат статии за истината. Тогава това не се приемаше добре по върховете. Благодарен съм и на най-добрите ми приятели, и на враговете си. Едните ме подкрепяха, а другите засилваха стремежа ми за оцеляване.
– Чувствали ли сте се неразбран?
– Не мога да кажа такова нещо. Аз пиша разбрано и поезия, и проза. Слова съм произнасял за Ботев, Левски, Вапцаров… Не пиша засукано, за да кажат колко съм модерен. Пиша така, както говорят хората. Не съм си смянял боята и духа на езика.
– Най-трудното ви стихотворение?
– Пиша, след това си прочитам ръкописа и веднага решавам съдбата му. Ако е несполучлив, късам и хвърлям. Като видя, че стихотворението не става и само не си помага, как да му помогна аз.
– Имало ли е спирано стихотворение или песен по ваш текст?
– Имало е. Някога на „Златният Орфей“ Лили Иванова трябваше да вземе наградата за песен по мое стихотворение. Зачеркнаха я, защото текстът бил отпечатан в някакво списание предварително. По политически съображения не са ми спирани творби. Не че ми е било лесно, цензура е имало винаги. При нас беше и по-лошо, защото сами трябваше да си се цензурираме, фактически ти сам трябваше да си спреш стихотворението.
– Песента ви „Нашата полиция ни пази“ предизвика доста негативни коментари…
– Със съжаление погледнах на това. Сред песните, които изпълнява Веско Маринов, има за авиацията, за моряците, за българския войник… Желанието ни беше да направим химн и на полицията. Между другото, за тези песни не сме получавали никакви хонорари.
– Коя е несбъднатата ви любов?
– Като ученик се влюбих в една година по-малка от мен девойка. Не смеех да й се обясня. След войната нямаше пари и най-бедните ходехме с кърпени палта и налъми. Споделях си с другите момчета и те казваха, че като види дрехите ми, момичето няма да ми обърне внимание. Не посмях дори да го заговоря. В гимназиалните години излизах вечер на стъргалото, за да видя несбъдната си любов.
Дори като бях вече женен мъж, ходех със съпругата ми да я виждам на центъра. Тя се омъжи за един офицер и непрекъснато се местеха из страната. Но винаги разбирах кога ще бъде в Петрич и исках да я зърна. Образът й е запечатан в мен. Преди 10 години ми се обади по телефона една жена, профсъюзна деятелка, приятелка на въпросното момиче Лияна. Обясни ми, че като ме видела по телевизията и вестниците, Лияна ставала друга. Посъветван бях да намеря начин да й се обадя. Мъжът й загинал, бил го блъснал камион.
Казах си, че като отида, тя ще види един дядо, а аз една смачкана жена. За какво да се срещаме? Не исках да си убия мечтата и не потърсих връзка.
– Колко време продължи първият ви брак?
– 12 години. Имаме син Венко, поет и журналист. С първата ми съпруга сме в добри отношения все още. През живота ми не съм се скарал с никого. Снежана беше учителка и след развода ни не създаде друго семейство.
– Имали сте забранена любов с колежката ви по перо Петя Йорданова…
– Имахме много затруднения в онези времена. Тя беше женена, а аз още недоразведен. На приеми в „Бояна“ по културните въпроси ходехме двамата. Няколко пъти от охраната ме подпитваха защо не съм със съпругата си. А аз като келеш отвръщах: „Това не е ваша работа!“. Стигна и до ушите на Тодор Живков. Разбирайки за това, се засмях и казах: „Остана само и до ушите на съветския ръководител да стигне“. От мои приятели разбрах как едни доносници отишли при Живков да му разкажат за мен.
– Петя Йорданова ви е спасила от запивките ви с Георги Джагаров, Стефан Гецов и Георги Свежин…
– Като ни прихванеше, отивахме в бар „Астория“ и цяла нощ пиехме. Събирахме се много писатели, артисти, музиканти. Да, може и да сме си пийвали, но никога до безпаметност. Не прекалявам, откакто започнах да нараствам на години, самият алкохол ми казваше, че повече не може. Сега пия по малко и рядко.
– Втората ви законна съпруга е Романьола Мирославова…
– Тя е един много лъчезарен човек. Запознахме се около „Литературен фронт“, беше издала няколко книги. Всичко стана спонтанно. Тя не дойде, за да замести Петя Йорданова, дойде си на свое място и си го зае. Както и Петя не заместваше първата ми съпруга Снежана. И трите ми жени са мислели за мен и не са ми създавали глупави емоции. В момента съм доволен от присъствието на Романьола. Дори и на тези години можех да си избирам жени, но какво ще ги правя?! (Смее се.)
– Изневерявали ли сте на някоя от жените си?
– Минавам за еднолюб, моногамен. Старомоден любовник съм. Като тръгна с една жена, да й е здраво сърцето да ме изтрае до края.
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Коментирай първи