Хиляди българи се трогнаха от историята на дядо Стоян, който продава гевреци пред НОИ, за да плати операцията на незрящата си съпруга. Веднага след като Нова тв излъчи репортаж за тежката участ на възрастното семейство, милостиви граждани се втурнаха към бул. „Ал. Стамболийски“, за да търсят 79-годишния Стоян и да му помогнат с каквото могат. Благодарение на тях скоро Надежда ще прогледне и за първи път ще види ясно лицето на малкото си внуче.
„Много ми е неудобно така. Моля ви се, вземете си поне едно геврече“, отвръща дядо Стоян и се задавя от сълзи. Млада майка току-що му е дала 10 лева с думите: „Толкова може да отделим. Дано са ви от полза и всичко да се оправи. Още сме малки за гевреци“. Усмихва се към бебето си, което носи в едно от онези малки преносими кошчета, наподобяващи люлка. Когато младата жена отминава, дядо Стоян вади носната си кърпичка и се обръща с гръб.
Попива сълзите си, преглътва мъчно на няколко пъти. И пак започва да кани минувачите: „Топли гевречета, топли гевречета“.
Така го видяхме първия път пред сграда на НОИ, броени дни преди прегледа на съпругата му в болница „Токуда“. Там на тротоара дядо Стоян разказа за трудностите, които изпитват със съпругата му, а между изреченията все вмъква притесненията си как ще се възприеме всичко от хората. На няколко пъти ни прекъсват клиенти или пък хора, които не желаят геврече, а само да помогнат с някой лев. Дядо Стоян говори на всички с топлота в гласа, в която ясно се долавя смесица от благодарност и безпокойство. Цялото му поведение издава силна вътрешна борба.
„Виж какво, не са ни приятни тия работи. Обаче животът е опасен“, започва 79-годишният мъж, щом изпраща поредната си, клиентка с топло геврече в ръка. Притеснява го това, че може отстрани някой да заключи, че търси милостиня. „Винаги сме си изкарвали с честен труд хляба.
Цял живот сме работили, ама като стана това, второ, трето… Животът е труден, трябва да ти кажа. Не съм вярвал, че ще стигна дотук“, проронва дядо Стоян.
Родом е от София. Преди 35 години се захванал със строежа на малка виличка на 45 км от София. По това време бил управител в ресторант. Помощ в строителните дейности му оказал зет му, който пък работел в съседно село. Двамата заедно с няколко работници вдигнали вилата за месец. Въпреки че била само 60 кв. метра, предизвикала съмнения у органите на реда.
„Три пъти ме викаха в 3 РПУ да ме питат откъде имам пари за вила. Документи, всичко си пазех. Оправиха се нещата, обаче жената тогава нещо се притесни. Малко се разболя. Диабет разви и така“, обяснява дядо Стоян. Улисана в работа и в ежедневните задачи, Надежда не си обърнала достатъчно внимание и с времето здравословният й проблем прогресирал, докато преди няколко години не изгубила съвсем зрението си. Когато това се случило, Надежда и Стоян били вече в безизходица. Заради нея се принудили да заживеят в общинско жилище и вместо ток да използват за битовите си нужди печка на дърва. А са имали хубави години, когато късметът е бил на тяхна страна. Стоян с усмивка се връща към това време.
„28 години работих в Силнотоковия завод „Васил Коларов“ в кв. „Илиянци“. Преди да отида войник, бях монтьор. По време на войниклъка ме направиха кандидат-партиен член. Като се уволних, ме направиха сменен майстор, после началник участък, после 13 години бях началник на цех с 250 работници“, разказва Стоян и допълва, че след работата си в завода изкарал година в Ирак: „Отидох по партийна линия, за да следя за дисциплината на работниците там. Бях нещо като отговорник. Нашите строяха там“.
Със съпругата си Надежда се запознава на банкет по случай 8-и март в „Лебедово езеро“. „Е, тука беше в „Западен парк“, обяснява 79-годишният дядо и лицето му се озарява. Усмихва се срамежливо и казва: „Аз бях млад, хубав. И тя е една хубавица.
Знаете как стават тия работи – попоглеждате се, поприказвате си, айде да се видим пак и така. Бяхме цяла компания. После се видяхме пак и така започна. Тя беше главен счетоводител. Вече сме заедно от 43 години. Имало е караници и всичко, ама и много любов. Като във всеки брак“, казва дядо Стоян. Ражда им се син, който сега е на 35 години и работи като таксиметров шофьор. Разведен е. Има малко дете.
„По онова време животът беше по-лек. Нямаше такива ангажименти. С 5 лева взимаш пакетче българско краве масло, захар, прясно мляко, а и ти остават. Пенсията ми, като се пенсионирах, беше 198 лева. Преди 15 години бяха много пари. После станаха 111 лева. На всички ги намалиха. Сега с увеличенията взимам 246 лева“, обяснява дядо Стоян и угрижеността пак се връща на лицето му. „Ама, вземи си едно геврече, че ей сега ще свършат“, подканва ме пак. Вече наближава 12 часът. Чантата му почти се е изпразнила.
Докато дядо Стоян посреща с усмивка и благодарност клиентите си, се заговаряме за другата му грижа – неплатената сметка за ток. „Виж, най-важното е съпругата ми. Тя да се оправи, а пък другото, ако разрешат от енергото на изплащане, ще заделяме от пенсията и ще се оправим. В това общинско жилище дойдохме преди 2 години“, споделя старецът. Допреди това живеели в семейния си апартамент в кв. „Свобода“. Като дошла демокрацията, го продали. С парите решили да правят частен бизнес.
Взели под наем сграда в Кюстендилско, тъй като там било по-евтино. Накупили машини, бусче да разнасят продукцията и започнали производство на сладки. След 3 години фалирали. „Принудихме се да отидем на общинско жилище“, обяснява дядо Стоян.
Като се нанесли в новия си дом, се оказало, че предишните наематели не са си платили сметката за ток. Дължали 900 лева. За да е изрядно, възрастното семейство си купило електромер. Регистрирали го и уж всичко било точно. „В енергото казаха, че тези пари ще си търсят начин да си ги приберат от другите наематели. Минаха 8 месеца и изведнъж излиза сметка. Вика – имате да плащате 870 лева. А те са на тези, които са били преди нас. Помолихме се да проверят, да се разберем някак. Не. Спряха тока. Вече 8 месеца сме без ток. На печка на дърва си готвим. Животът е опасен, ей“, заключва дядо Стоян. Вади стар модел телефон от страничния джоб на ризата си и казва, че скоро ще тръгва.
„Съпругата ме чака да приготвим обеда. Ще се нахраним и ще я изведа малко. Трябва да се движи. По-възрастните хора повече трябва. Особено тя с тая болест“, обяснява възрастният мъж. Отново подхваща темата за това кой какво ще си помисли. „Нека се оправи съпругата и искам да взема на хората имената, адресите и като мине операцията благополучно…“, не довършва, защото пак се задавя от сълзи. Появили се някакви, които му подхвърлили злостно: „Ей, вече и банкова сметка имате!“. Това го мъчи и дядо Стоян не се уморява да повтаря: „Да не си помислят хората, че искаме да печелим нещо. Нека да мине операцията и искам веднага да се закрие тая сметка. Да ни е спокойно“.
Старецът иска да благодари на всички хора за помощта.
И допреди да се разчуе историята му, възрастният мъж е срещал добри хора. „В началото беше трудно тука да продавам, а много хора минават и аз затова. Полицаите ме гонеха. Не даваха да заставам. Имаше един Йордан Христосков, шеф на НОИ. Той една сутрин идва и ме пита защо ме гонят полицаите. Влязохме вътре и каза на полицаите да не ме закачат, защото с моите гевреци се хранят хората от НОИ. После като напусна Христосков, дойде една жена, много добра. Отнесе се повече от човек. Идва и ми иска геврек. Току-що ги бях свършил, а отдолу идва един старец. Ама едва върви, крета. И тя вика: „Този е гладен, сигурно няма и пари“. Извади жената пари, даде му и го заведе ей тука на ъгъла да се нахрани в закусвалнята. Митрева се казва, началничка е на НОИ. На мен ми е носила кафе и чай. Отгоре слиза и ми ги носи. Да видиш!“, възхищава се дядо Стоян. И той помагал на възрастни хора, когато видел, че са в нужда. „Давам на баби. Като ми каже: „Нямам една стотинка. Гладна съм“. И давам. Няма да обеднея повече“, завършва дядо Стоян.
Три дни по-късно се срещнахме пред кабинета на д-р Алек Топов, началник на отделение „Офталмология“ в болница „Токуда“. Дядо Стоян стои притеснен, изправен до незрящата си съпруга Надежда. Жената е седнала пред кабинета и чака ред мълчаливо. С тях е и синът им, също угрижен. „Ама защо сте си платили прегледа?“, пита ги служителка на болницата, която ги придружава. Било им неудобно.
След минути Надежда влиза за преглед. Операцията й е насрочена за след няколко дни.
Когато четете това, Надежда вероятно вече ще е възвърнала зрението си. За пръв път от години ще може да види с очите си малкото си внуче.
А по лицето на съпруга й дядо Стоян най-после ще спрат да се стичат сълзи. Неговата битка да осигури зрение на жена си успя – благодарение на добрите хора, които все още ги има у нас. Въпреки всичко.
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Коментирай първи