Богдана Карадочева е една от най-големите легенди на българската поп музика. Започва да пее на 14 години, а през 1969 г. печели „Златният Орфей“.
През 80-те години на миналия век прави хитови дуети със съпруга си Стефан Димитров и Васил Найденов.
Баща й Иван Карадочев, който е бил известен търговец, умира в един от лагерите край Ловеч.
– Как прекарахте последния си рожден ден, който беше през юли, госпожо Карадочева?
– Беше много хубаво. Подариха ми кукла и торта. Но какво ли значение имат вече моите рождени дни? Само остаряваме бавно всяка следваща година. Празнувах го с приятели, както обикновено. За съжаление моите приятели остават все по-малко. Но тези, които сме все още на земята, си намираме поводи и се събираме.
– Наистина твърде много ваши приятели си отидоха през последните години.
– Да, някои от най-близките ми хора – Жана Стоянович и Боян Иванов. Всяка сутрин моят ден започваше с телефонни разговори с тях двамата. И сега ми е празно. Искам да ги чуя, набирам телефоните им сутрин и се усещам, че вече ги няма.
Васа Ганчева също много ми липсва. Тя беше много интелигентна и имаше едни крилати фрази, които и до днес си цитираме. Колко много хора ми липсват – и Емил Димитров и жена му Мариета, Вили Казасян и Гошо Минчев. Дори ей сега си мислех за него. И кой ли не още! Моята София, с моите спомени, вече не е същата.
– А с кого продължавате да се виждате и сте все така близки?
– С Васил Найденов. Напоследък не се виждаме често, защото пътуваме много, но пък непрекъснато се чуваме по телефона. Много го обичам, защото е истински. При него няма преструвка, фалш, лицемерие. Той е един истински човек.
– Често споменавате вашата приятелка Васа Ганчева. Тя си отиде внезапно след скандала с едно телевизионно предаване, в което я обвиниха, че взема пари, за да пише статии. Според мнозина това й е нанесло фатален удар. Така ли беше наистина?
– Два-три дни преди да влезе в болница, ние бяхме заедно. Беше ми налгости с още няколко приятели и прекарахме много приятно. Тя наистина беше оскърбена. Сигурно това, което стана тогава, е допринесло за психическото й състояние, но аз вярвам, че всеки човек има предопределен от съдбата миг, в който трябва да си отиде от този свят. Едно време ако имаше тайни доноси на картончета, сега има директни – по телевизията. Застават и започват да говорят един срещу друг големи хора, без да си дават сметка как оскърбяват.
– Наскоро Йорданка Христова каза в едно интервю, че съжалява Лили Иванова, защото била самотна.
– Не участвам в такива разговори! Точно затова ви говорих за доносниците и не искам да коментирам такива неща. Всеки отговаря за възпитанието си и за това, което казва. Моята майка казваше, че първите 7 години не се компенсират с никоя от следващите.
– От много ваши колеги се създава впечатлението, че примата остава някак изолирана във вашите среди.
– Как ще е изолирана?!
Аз й се обаждам. До нея винаги има приятели, музиканти и безброй почитатели.
– В началото на кариерата ви са ви препоръчали да не се представяте като Карадочева, за да не ви свързват с баща ви.
– Да, и тогава се казвах Иванова. Моят баща е убит в лагер и едно от главните обвинения срещу него е, че е бил поддръжник на фашистката власт. Това е била официалната власт.
Моят баща е бил търговец и просто не е бил партизанин. Това е положението. Но никога не е членувал в нито една партия и не е говорил за политика. Затова тогава не бях удобна. Дори имам конфликти в момента с едно лице, на което не желая да споменавам името.
– Говорите за бившия съветник на Тодор Живков – Костадин Чакъров, който заяви, че баща ви е пратен в лагер заради много тежко престъпление. Вие заявихте, че ще го съдите. Ще го направите ли?
– Не желая изобщо да коментирам. Ще го съдя, но адвокатите не ми разрешават да говоря на тази тема.
– Защото не сте била удобна на властта ли се провали участието ви в прочутата парижка зала „Олимпия“?
– Да, не ме пуснаха. Единствено аз съм имала покана от собственика и директор на зала „Олимпия“ – Бруно Кокатрикс. Ако сега бяха живи, някои от тези хора, които не ме пуснаха, щяха да съжаляват за това. Имах определени дати за концертите и щях да подгрявам някоя от големите звезди, както се казва сега. Това щеше да бъде невероятно за България. Но аз не се сърдя на съдбата си.
– Кога решихте, че все пак ще си бъдете Богдана Карадочева?
– Просто го реших един ден. Миличкият Вили Казасян в началото на кариерата ми дойде и ми каза: „Казаха ми, че за теб ще е по-добре да се казваш Иванова“. Година и нещо наистина бях Иванова. След това отидох при него и му казах: „Вили, аз няма защо да се срамувам от името си и искам да го нося. Гордея се с баща си и с неговото име“. Вили само ме погали по главата и каза: „Така е“. Името също има значение за съдбата на човека.
– Освен че не са ви пуснали да пеете в зала „Олимпия“, създаваха ли ви други проблеми?
– Не, аз много вярвам в Бог и той ме е пазил от много неща. Той ме дари с приятели, които също ме пазеха. Емил Димитров, светла му памет, ме заведе в Париж. Това беше моята мечта, защото аз съм израснала с френския език, с любовта към Франция и най-вече към Париж. Емил ми помогна тогава да го видя.
– Предполагам, се е знаело чия дъщеря сте. Това създаваше ли напрежение между вас и някои от колегите ви?
– Не, не бих казала. Започнах много малка – на 14 години. Всички бяхме толкова млади, луди и влюбени в музиката, поне открито никой не ми е показвал някакво пренебрежително отношение.
– Вие бяхте едно от лицата на сините през 90-те години. Знам, че подкрепяте и настоящия протест. Вие самата протестирате ли?
– Аз съм демократ по убеждение. Не ходя на тези протести, защото искам младите да се борят. Едно време ние не спирахме да ходим и да пеем на площада. Пеехме всеки ден. Особено в началото на 1997 г., беше една ужасна зима – температурите бяха под 30 градуса, ръцете ни залепваха за микрофоните, пресипвахме от студ, но бяхме много щастливи. Защото под нас се вълнуваше едно синьо море. Беше фантастично.
Това са едни от най-върховните ми преживявания. Имам братовчед, който живее в чужбина от много години, и ми казва: „Завиждам ти, че си преживяла това. То не се случва на всеки“. Сега искам младите да го усетят. Когато ги чувам да викат и ги виждам да измислят разни интересни неща, им се радвам.
– Винаги открито сте заявявали, че харесвате Иван Костов. Той липсва ли ви сега?
– Да, Костов ми липсва. Той беше много аналитичен и посветен в икономиката. Беше голям държавник и винаги го слушах с интерес. Правеше ми впечатление и че целият парламент, независимо от негативното отношение на някои от депутатите, го слушаше. Сега ще подкрепя Реформаторския блок защото не бих могла да застана зад други. Мисля, че им трябва малко време – поне няколко месеца, за да бъдат разпознаваеми.
– Много автентично десни хора са притеснени от „пъстротата“ на този блок.
– Да, малко ме притеснява и мен това, че са група от различни по възпитание, манталитет, политическа принадлежност хора. Един ден е Реформаторски блок, а на другия пак ще прерасне в някаква партия.
Сигурна съм в това, защото партиите имат други привилегии. Но хората имат потребност от дясното. Не може в парламента да няма нито една дясна партия. Поне хората по улиците това ми казват.
Както и че не може да се отрече харизмата на Бойко Борисов.
– Има такава, но десен ли е той?
– Нещата, които говори на левите, ми харесват. Има харизма и затова толкова хора гласуват за него, А харизмата е нещо, с което се раждаш. То не се възпитава, не се придобива.
– Какво мислите за Радан Кънев – новия лидер на ДСБ?
Напоследък нищо не искам да гледам и да слушам, защото се нервирам. Но една вечер гледах Радан Кънев по телевизията и много ми хареса. Не го познавам, но го намирам за сериозен и умен. Дано да успее да направи нещо.
– Живеете в сърцето на София – на „Вщошка“. Какво мислите за новия й облик?
– Не само аз, но и всички хора, отраснали на „Витошка“, са потресени. Това е някакъв кич – с тези цветарници. Това е централна софийска улица, която свързва южна и северна София. Тя е една от най-красивите улици. Изсякоха половината от огромните й красиви кестени. Били болни. Защо на „Шанз-Елизе“ не го направиха така? Сигурна съм, че и на главния архитект не му харесва, защото е момче от центъра на София. Затвориха улиците „Аспарух“ и „Парчевич“, за да направят един фонтан, който е върхът на кича.
На всичкото отгоре не могат да го поддържат. Работи два дни, след това два не работи. Толкова е шумно! Някой нахалник казал: като ни било шумно, да сме се преместели. Тези събития, които се организират тук, се правят по принцип в паркове. Не се организират там, където има 6-етажни сгради, в които живеят хиляди семейства с възрастни хора и бебета. Целият квартал е полудял.
Има гайди, сега си донесоха и чанове. Има имитатори, китари, цигулки. Някои от заведенията работеха до 4 сутринта. Вярно, няма музика, но има смях, говорене, и то точно под спалните ни. Никъде в света не може да има такова нещо след 22 часа. Няма къде да спрем колите си. Ако се връщаме отнякъде с куфари или багажи, трябва да ги носиш през една пряка: Няма кофи за боклук. Никой не се сети, че тук всъщност живеят хиляди хора. Всичко се превърна в един кич – такава ни е музиката, такава ни е и улицата.
ВИЖ ВИДЕОТО:
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Be the first to comment